— Какво някога?
— Къщата беше красива, а градината бе великолепно поддържана. Обикновено каретата на госпожа Дейвис я чакаше отпред, за да я отведе в града… тя имаше чудесни коне. Отдавна ги продаде. Напоследък почти не излиза от дома си. Говори се, че президентът Дейвис смята, че е заобиколен от врагове. Много хора вярват, че шпионите са проникнали дори в Белия дом. Дейвис е болен и страда от безсъние. Не се и храни. Наскоро присъствах на една среща с него. Бяхме се събрали на вечеря, но той почти не докосна храната си. Варина е много загрижена за него.
— Той носи на плещите си огромна тежест.
— Да, така е.
Двамата влязоха във фоайето и Брент съобщи името си на слугата. Каза, че е приятел на президента и е известил госпожа Дейвис за визитата им, като добави, че трябва да я видят колкото се може по-скоро по въпрос, който не търпи отлагане.
Бяха помолени да почакат.
Минутите се нижеха бавно. Сутринта преваляше. Тия знаеше, че Брент е неспокоен, тъй като бе изоставил пациенти те си.
Двамата стояха и чакаха. Брент й разказа още за Ричмънд, за войната, че се е видял със Сидни за кратко преди Коледа. Тия се зарадва да го чуе, но се изненада от съобщението на Брент, че Сидни е останала във Вашингтон.
— Тя се омъжи за един янки, нали знаеш?
— Разбира се, но…
— Искаше да остане във Вашингтон, в случай че той се върне за Коледа. Тогава също се водеха сражения, но времето бе толкова отвратително, че принуждаваше армиите да прекратяват огъня, дори когато Бог и християнското милосърдие явно не бяха в състояние да го сторят. Сидни се надяваше, че поради обилния сняг съпругът й няма да участва в сраженията, особено като се има предвид, че е бил ранен при Гетисбърг.
— Аз знаех, че е бил ранен. Джулиан ми каза.
— Да, разбира се, Джулиан е бил там и го е оперирал. — Брент нетърпеливо потупа с шапката си по коляното. Изглежда, трябва да изчакам генералите, които са преди мен на опашката.
— Брент, върни се в болницата — предложи Тия. — Не е нужно да ме чакаш.
— Мислех, че ще е по-добре да сме заедно.
— Разбира се, но може би имаш пациенти, които умират.
— Има и други дежурни лекари.
— Никой не е толкова добър, колкото теб.
Той се усмихна.
— Така е, но този следобед ще трябва да се справят и без мен.
Тя се усмихна, радостна, че той е с нея в този труден ден.
Изведнъж от вътрешността на къщата проехтяха ужасяващи писъци. После настъпи истински ад. Навсякъде търчаха обезумели хора, чуваха се викове. Недоумяващ, Брент се втурна напред, но беше спрян от един едър мъжага.
— Не може да влезете вътре!
— Какво се е случило? Пуснете ме! Аз съм лекар! — възмутено се развика Брент.
Мъжът решително поклати глава.
— Твърде късно е. Случи се нещо ужасно. Малкият Джоузеф Емъри падна от балкона.
Брент и Тия се спогледаха настръхнали. На нея й се сторя, че кръвта застина във вените й.
— Извинете, искам да видя детето! — изкрещя Брент, блъсва мъжа и се промъкна покрай него. Тия го последва.
Момчето лежеше на каменните плочи, заобиколено от членовете на семейството. В цялата къща цареше суматоха и затова никой не се опита да попречи на двамата новодошли да наблюдават сцената отстрани. Чуваха се стенания, плач, хлипане. Прислужници и деца трескаво подтичваха напред-назад. Вече се чуваха първите коментари на смаяната тълпа, която много бързо се струпа пред президентската резиденция:
— Нашият президент е преуморен от толкова много работа…
— Госпожа Дейвис му носела закуската всеки ден в кабинета, защото той въобще не си лягал…
— Оставила децата само за малко, за да му занесе закуската…
— Момчето паднало от балкона!
— Всички казват, че бил любимецът на баща си.
— Издъхнало в ръцете на баща си…
— Той го притискал до гърдите си и плачел до сетния дъх на детенцето…
— Горкото дете!
Под смъртоносната веранда президентът на Конфедерацията Джефърсън Дейвис, паднал на колене, с измъчено лице, държеше на ръце безжизненото тяло на детето си. Безмълвни ридания разтърсваха раменете му. Съпругата му бе до него. По страните й се стичаха сълзи. Плачеше неутешимо. Тия прехапа долната си устна — забеляза, че първата дама на Юга бе в напреднала бременност.
В това състояние трябва да понесе подобна агония…
Отстрани неловко стояха войници.
— Сър…
Тия видя, че бе дошъл пратеник с телеграма.
— Защо моето дете, о, Господи, защо моето! — извика Дейвис. — Защо, Господи, той е толкова малък!
Варина, висока, с величествена осанка, но напълно съкрушена, погледна войника, но не каза нищо. Мъжът се извърна и сведе глава. И най-коравото сърце не можеше да устои на подобна гледка. Красивото дете, петгодишният Джо, лежеше неподвижен в прегръдките на баща си. Нито един враг в човешки образ не би могъл да му причини подобно страдание, каквото Господ му бе отсъдил да преживее в този ден.
Колкото и да бяха неотложни делата на Конфедерацията, днес трябваше да почакат. Варина се свлече на колене до съпруга си и мъртвия си син.
Брент стисна ръката на Тия. Тя не помръдна. Стоеше и се взираше в малкото момче.
Как ще го понесат? Беше видяла много ужасни неща — млади мъже, поносени в разцвета на силите им, — но въпреки това загубата на това дете изглеждаше толкова несправедлива, толкова жестока, че тя се запита дали всъщност има Бог. Ако наистина имаше, сигурно в този миг се надсмиваше над всички тях, може би ги наказваше за смъртта и жестокостите, които си причиняваха един на друг…
Брент издърпа Тия настрани от увеличаващата се тълпа прислужници, войници, минувачи и приятели.
— Брент, дали не можеш да направиш нещо… — прошепна отчаяно тя.
— Той е мъртъв, Тия — тихо отвърна Брент. — Нищо не мога да направя.
Брент не можеше да направи нищо за детето, но двамата с Тия останаха още малко. Пристигаха нови и нови пратеници със съобщения, които биваха препращани към военния съветник на президента. Брент и Тия седнаха да почакат в малкия кабинет на Варина, разположен на партера. Той се изуми от купчината неотворени писма, която лежеше до кошничката й с ръкоделие. На най-горното писмо се виждаше обратният адрес: Рианон Маккензи, Симарон, Тампа Бей. Флорида.
Почувства как сърцето му сякаш заседна в гърлото. Писмото й бе пристигнало, те също успяха да дойдат. Обаче твърде късно… Може би все пак съдбата си оставаше в Божиите ръце, а Той оставяше хората само да си мислят, че могат да я променят.
Тия беше съвсем изтощена и сякаш не забелязваше нищо около себе си. Красивата й светла кожа изглеждаше снежнобяла на фона на гарвановочерната коса и тъмните очи — толкова бе бледа. Не бе видяла писмото. Когато най-после се обърна, за да отговори нещо на госпожа Чеснът, Брент незабелязано взе писмото и го пъхна в джоба на сакото си.
Сега то не можеше да помогне с нищо, само щеше да причини допълнително болка на семейството.
