— Да, Хари, твоята земя е красива. — Усмивката изчезна от лицето й. — Червената лисица също ми показа хубостите на Евърглейдс, но… не знам дали притежавам силния дух на първите заселници, за да заживея тук завинаги. Сигурно ще се чувствам самотна. А красотата крие и опасности — тресавища, змии и…
Тя спря, защото Хари се засмя весело:
— Казваш ми, че нямащ силен дух, момиче. А сама си прекосила морето в малка лодка. Според мен ти притежаваш достатъчно силен характер.
Кендъл поклати глава с въздишка.
— Постоянно мечтая да си ида вкъщи.
Когато не се тревожа за Брент, Травис и Червената лисица и всичко, което се случва сега, докато аз седя и чакам — довърши тя наум.
После тихо продължи:
— Мечтая войната да свърши. Янките най-после да се уморят от опитите си да ни покорят и да ни оставят да живеем както си искаме. Един ден ще се върна в Чарлстън. Ще намеря начин да победя втория ми баща и да възвърна предишното величие на Крестхевън. О, Хари! Татко построи плантацията с толкова любов! Голямата стълба изглежда така, сякаш се вие в безкрайността, а когато давахме приеми, къщата се изпълваше с красиви жени в шумолящи кринолини и елегантно облечени мъже! Татко се интересуваше от теология и споровете в салона бяха така вълнуващи!
На устните на Хари се появи бледа усмивка. Чудеше се защо го боли толкова много, когато тя говори за дома си. Растенията бяха неговата любов сега, след като децата му бяха загинали. Спокойно и без да се колебае, беше взел решение да се премести във Флорида. Въпреки че въпросът за робството не вълнуваше нито него, нито Ейми в това усамотено кътче, той бе родом от Южна Каролина и когато щатът се отдели, а после и новата му родина го последва, Хари разбра, че и той трябва да даде своя малък принос в конфликта.
И докато слушаше думите на Кендъл, той виждаше отминалите дни в нейните красиви сини очи. Дните на величието. Онзи безгрижен, изпълнен с достойнство живот. Скъпият на всяко сърце закон на честта, който не можеха да отменят никакви писани правила.
Но всичко това си бе отишло. Не разбираше защо. Югът като че ли печелеше войната. Само че Ню Орлеанс вече бе паднал и Хари много добре знаеше, че Югът страда от недостиг на провизии и боеприпаси. Но не искаше да казва това на Кендъл. Младата жена бе превзела не само сърцето на съпругата му, но и неговото.
А той обичаше да я гледа как се усмихва. Да чува смеха й.
— Да, да — промърмори той и потупа нежно изящната й ръка. — Ще ми помогнеш ли да окърша доматите?
— Разбира се, Хари.
Хари се затътри към зеленчуковата градина зад къщата, но изведнъж се закова на място, когато във въздуха се разнесе някакъв печален вой. Погледна на изток към плажа и на лицето му се появи широка усмивка.
— Хари? — разтревожено попита Кендъл. — Какво беше това?
Той се засмя сърдечно и топлите му очи проблеснаха от радост.
— Сигнал, момиче! Долу на плажа Били Макгретър сигнализира с черупка от раковина.
— Какво означава това?
— Капитан Маклейн се е върнал, моето момиче!
— О!
Беше успял! Кендъл посегна с трепереща ръка към гърлото си. Радостни тръпки и страшни предчувствия запрепускаха по цялото й тяло и я накараха да се почувства безсилна. Толкова много искаше да го види! Копнееше, жадуваше за него… и той беше тук. Но какво да направи? Да остане на мястото си и да го очаква с хладно безразличие? Или да се отдаде на порива на сърцето си и да се спусне по пътечката към плажа, където реката се срещаше с океана, да види как той слиза на брега и после да се втурне в обятията му, без да обръща внимание на нищо друго, освен на радостта от срещата им?
Изпълнена с трепет, тя затвори очи за миг. Ами ако той я мразеше заради трагедията, която бе причинила? Ами ако беше пожелал да я спаси само защото е джентълмен, въпреки че отрича. Кавалер от най-висша класа, неспособен да я изостави в ръцете на врага.
Дилемата бе разрешена, когато Ейми излезе тичешком от къщата, оставяйки вратата да се затвори сама, и се завтече, като загрижено бършеше набрашнените си ръце в престилката.
— Тук са! — извика тя радостно. — Какво чакате вие двамата? Хайде да посрещнем нашите момчета както подобава.
Кендъл намери сили да се затича веднага щом Ейми, задъхана от усилието, профуча край нея. Пътечката между боровете сякаш нямаше край и докато Кендъл тичаше, съмнения терзаеха душата й. Съществуваше ли наистина връзката между тях? Или тя я бе създала сама във въображението си заради отчаяната нужда от него? Възможно ли бе той наистина да е така прекрасен, както образът му в съзнанието й?
Колкото повече се приближаваше към брега, толкова повече боровете оредяваха. Почвата под краката й постепенно се смени от тъмен пясък. Внезапно гората свърши. Наоколо се виждаха само упорити храсти, вкопчени тук-там в пясъка покрай солената вода.
Така, както я бяха понесли без заповед напред, краката й се заковаха далеч от брега на реката.
„Джени Лин“ беше закотвена в устието. Моряците не използваха лодките, а направо скачаха във водата, за да доплуват до брега. Смееха се, пръскаха се един друг и надаваха възторжени викове. Кендъл се зачуди дали съзнават, че поне за този кратък миг са се откъснали от войната. Но тя не можеше да сподели тяхната радост от тихия пристан, защото трескаво търсеше с очи фигурата на един южняк. Дишаше на пресекулки не само от тичането — сърцето й туптеше с ритъма на хиляди оръдия. Стоеше вкаменена и гледаше. Най-после го видя.
Беше облечен в своята сива униформа със златни ширити — същата, с която го бе видяла последния път. Ботушите му стигаха до коленете, но те не успяваха да предпазят панталоните му от пръските, докато цепеше водата с дълги крачки. Както и моряците, той изглежда не се тревожеше от това, че ще се намокри. Движенията му бяха целеустремени и забързани.
Кендъл забеляза, че си е пуснал мустак и брада, които поддържаше ниско подстригани. Много му отиваха. „Той е въплъщение на истинския кавалер“, помисли си тя, а любовта и гордостта й от него разпращаха по тялото й порой от тръпки. Въображението никога не можеше да надмине действителността…
— Брент! О, Брент!
Забравила страха, забравила приличието, забравила, че една дама в нейното положение рискува да опетни доброто си име, тя намери сили и се затича. Без да я е грижа нито за роклята, нито за зяпачите, тя се втурна срещу него и зашляпа във водата.
Сивият му поглед най-после се спусна върху нея. Иронична усмивка разтегли устните му и той зачака.
Когато тя се приближи към него, той протегна ръце да я прегърне и я притисна към себе си. Искаше й се да заплаче от радост. От радост, че го усеща до себе си, че се притиска към мъжката му сила и топлина. Желязната му прегръдка не й причини болка, Кендъл изпита само бурно щастие.
— О, Брент!
Той я пусна и насмешливо повдигна вежди:
— Щях да забравя, че се канех да те удуша.
— Да ме удушиш? — Жадно го поглъщаше с поглед. Искаше да докосне лицето му, да изследва пълните му устни под красивата извивка на мустака, да изглади чертите на тревогата край очите и напрежението, изписано на челото му…
— Да, мадам, да ви удуша — твърдо отвърна той и тя бързо си спомни с каква лекота пронизващият му стоманен поглед се врязваше в нея. — Когато се срещнах с вашия капитан Деланд…
— Травис! — промълви Кендъл ужасена. — О, Брент, не си го убил, нали?
Беше прекалено разтревожена, за да усети настръхването на тялото му. Дори не забеляза как той стисна челюсти. Брент примигна и каза присмехулно:
