на опасност. Капитанът във Форт Тейлър се вбеси, като чу за клането. Няма да позволи на хората си отново да се приближат до индианците!
Брент стисна устни, докато те изчезнаха напълно между мустаците и брадата му. Той трясна чашата върху полицата така, че Кендъл се учуди как не се счупи. Хвърли пурата си в огъня и се поклони на останалите мъже.
— Извинете ни за момент, господа. Няма да й наливам ум в главата пред зрители!
Преди тя да успее да възрази, Брент сграбчи ръката й и я дръпна така силно, че тя остана без дъх. Другите мъже не й помогнаха и след миг се озова притисната до вратата. Чу грубия им смях през стената.
— Престани! — изпъшка Кендъл и направи опит да се улови за рамката на вратата. — Брент Маклейн, престани! Пусни ме. Супата на Ейми ще изкипи.
— Не се притеснявай, Кендъл, аз ще наглеждам супата! — весело обеща Хари.
— Избирай: идваш с мен като дама или идваш, качена на рамото ми. Но така или иначе — идваш!
— Не! Брент…
Избухливият му нрав сега наистина я изплаши. Толкова дълго го бе чакала, жадувайки докосването му. А сега й се струваше, че нищо между тях не е наред, а всичко можеше да бъде така прекрасно. Сълзи бликнаха в очите й, като видя каква ярост предизвиква у мъжа, когото обичаше, мъжа, от Когото се страхуваше.
— Брент, чакай! Чуй ме…
— Щом избираш унижението, аз нямам нищо против! — нетърпеливо изрече той и понечи да изпълни заканата си. Тя бе принудена да пусне рамката на вратата. Нямаше нежност в широките му длани, когато я улови през кръста и я метна на рамо. Коремът й се удари в рамото му и останала без дъх, тя не успя да се защити.
Къде е Ейми сега — чудеше се Кендъл, — когато имам най-голяма нужда от нея?
Бързо получи отговор на въпроса си. Ейми беше пред къщата зад цветната леха и въртеше на шиш говеждия бут.
— Отиваме да се поразходим и да си поговорим, Ейми — съвсем любезно й обясни Брент, като минаваха край нея.
Кендъл заудря с юмруци гърба му и се опита да помоли жената за помощ.
— Ейми… мисис Армстронг…
— Приятно прекарване, милички! — извика им Ейми и весело размаха кърпичка след тях.
Най-после Кендъл видя плевнята и ливадата до конюшнята. Брент продължи напред и се насочи по една тясна пътечка между боровете.
— Кендъл, време е да проумееш, че си само жена — каза й гневно той, а тя продължаваше да се съпротивлява.
— Само жена? — избухна тя. — Какво искаш да кажеш с това?
— Не можеш да победиш един мъж! Май наистина не го разбираш. И тъй като все някой трябва да ти го втълпи, аз мога да го направя.
— За какво говориш?
Думите й секнаха, защото той спря рязко и я пусна на земята. Тя се огледа объркана. Отново стояха до водата. Но тук пясъкът изглеждаше бял. Малкият плаж бе ограден от дебели дървета и храсти. Погледна Брент и видя, че той се усмихва мрачно с ръце на кръста.
— Сами сме, мисис Мур. Съвсем сами. Можеш да крещиш и пискаш, колкото си пожелаеш. Жива душа няма да те чуе.
Сърцето й заблъска в гърдите и болезнено се сви. Гледаше го — застанал срещу нея, той бе така напрегнат, че мускулите му видимо се свиха и пулсът му затуптя в шията. Погледът му бе суров и студен като дълбок зимен сняг. В очите му нямаше любов. Нито нежност. Само едва сдържан гняв.
Кендъл постави ръце на кръста си и отметна златната си грива.
— Не мога да те разбера, капитан Маклейн. Да не би ти да си ме довел тук! Дойдох съвсем сама. Може и да съм само жена, както казваш, но пристигнах тук…
— И можеше да загинеш! Без да има защо. Твоят приятел Травис ти е обещал да те измъкне, но не, ти трябваше да тръгнеш сама като някаква…
— Не можех да чакам! — извика Кендъл и изведнъж се смути. Доколко познаваше той Травис? — Бих искала да знам как прочутият Нощен ястреб, кралят на конфедератите, е успял да измъкне всички тези сведения от един янки! Двойна игра ли играеш, капитан Маклейн? Наистина ли си такъв герой? Или и ти като другите се промъкваш през блокадата само заради печалбата?
Щом изрече думите, тя се отдръпна назад. Изражението на лицето му не се беше променило, но той бе пристъпил към нея и в това движение имаше нещо така заплашително, че тя осъзна колко силно го е засегнала.
— Ако беше мъж, щях да те убия за тези думи — тихо рече той. — Но ти не си мъж, нали? И точно това е темата на разговора ни. — Ръката му изведнъж се стрелна, сграбчи китката й и той я дръпна към себе си. Преди да извика от възмущение, тя усети, че той шеметно я завърта и притиска към едно дърво. Долепи тялото си до нейното, стисна главата й с длани и оплете пръсти в косата й.
— А сега, Кендъл — прошепна той, сякаш водеше учтив разговор, но все още стегнал мускули, за да удържи яда си — какво ще направиш? Не можеш да мръднеш. Ти се моя пленница. Съжалявам, скъпа, но от двата пола мъжкият е по-силен. Мога да ти сторя каквото пожелая и ти не можеш да ме спреш.
— Какво искаш да докажеш, грубиян такъв…
Устните му се нахвърлиха върху нейните с дива жажда, която възпря и думите, и дъха й. Искаше да отблъсне това безмилостно нападение, но още докато се опитваше да се бунтува, у нея се надигна предателско желание. Не го беше виждала от дълги месеци — месеци, в които безкрайните дни се нижеха, изпълнени с ярки мечти за неговите ласки, и сега тя не можеше да се отрече от тях, независимо колко брутални бяха те. Копнежът и сладката жажда в сърцето и душата й отвърнаха на целувката му със същата ярост и ненаситност, с които той я бе нападнал.
Най-после устните му се отделиха от нейните, той пое дъх на пресекулки и докосна с нежни целувки челото, миглите и бузите й. Лек стон се изтръгна от нея, когато срещна буреносния му поглед и обърна към него очи, изпълнени с молба за разбиране, очи, в които се отразяваха всичките й неприкрити чувства.
— Кендъл, по дяволите, трябва да разбереш, че…
— Какво да разбера, Брент? — рязко го прекъсна тя. — На какво искаш да ме научиш? На това, че светът е опасен, а животът може да бъде жесток? — Очите й се изпълниха със сълзи, но тя яростно премигна, за да ги прогони. — Господи, не ти ли хрумвало, че знам това? Преживях невъобразим ужас след последната ни среща! Понякога дори не бях сигурна дали искам да оцелея. Когато бях будна, всеки миг се превръщаше в кошмар, а единствените ми красиви мечти бяха…
Тя млъкна изведнъж и се вгледа в него. Целият свят се беше изпречил между тях. Съдбата като че ли бе предопределила времето, през което са заедно, да бъде изпълнено с бурни събития и чувства, с гняв и страст. Но независимо колко мигновения успяваха да откраднат за себе си, те съставляваха магията на живота й. Брент изпълваше този живот със смисъл и тя не искаше той да бъде само мечта.
Той се взря в нея, сякаш я приковаваше с поглед и проникна в душата й. Отначало си помисли, че ще я прегърне; че ще я привлече в обятията си, защото бурята, която бе преживяла, пронизваше като нож и неговото сърце. Знаеше, че и други неща вълнуват душата му — битки, които тя никога не виждаше, вътрешни борби, с които се справяше сам. Деляха ги толкова много неща! Но той не я прегърна. Гледаше я с огнен блясък в очите. Проговори с дрезгав, дълбок и вълнуващ глас:
— Какви бяха единствените ти красиви мечти, Кендъл?
Тя затаи дъх. Отвърна на погледа му. Вече бе разкрила много от себе си, от сърцето си. Жегна я някакъв непознат страх. Страх, че може би той не бе копнял по нея така, както тя по него. Известно време не можеше да изрече думите, но после жестокостта на живота, който ги обкръжаваше, докосна някаква струна дълбоко в нея и тя разбра, че не може да го излъже, че трябва да му разкрие сърцето си и да се моли той да приеме откровението й с нежност.
— Ти — прошепна тя. Пое си дъх и усети полъха на вятъра. Листата на палмите край тях се полюшваха. Чу крясъка на морска птица и почувства силата на погледа му, все още вперен в нея.
