Той препусна в галоп към крепостния вал, без да си прави труд да се насочи към портата. Белият жребец прескочи препятствието с лекота и се понесе към безкрайните поля, защото господарят му имаше нужда да охлади бушуващия в сърцето му гняв.
Ерик остана безкрайно учуден, когато Рианон слезе на вечеря.
Роуан не присъстваше. Много му се искаше да разбере дали годеницата му е чула за предстоящия двубой. Огледа я и реши, че никой не е сметнал за необходимо да я осведоми. Защото когато блестящите й сребърни очи се спряха върху него, те бяха пълни с такова отвращение, с такава безумна смелост, та изглеждаше напълно невероятно да е научила за предизвикателството на Роуан.
Тя не благоволи да отиде при него, не се появи и в близост до краля. Правеше се, че изобщо не забелязва двамата мъже.
Прекрасна, обкръжена със странен ореол, тя влезе в залата и пристъпи с толкова гордост и презрително достойнство, та никой не би помислил, че е виновна и в най-малкото прегрешение. Ерик беше предположил, че след случилото се през деня няма да се осмели да се яви пред лицето на краля, но тя очевидно беше на друго мнение. Рианон беше най-прекрасната жена в тази зала — а вероятно и в цяла Англия, каза си недоволно той. Тази вечер носеше сивосиня туника, чийто цвят отговаряше напълно на цвета на очите й, разбира се, ако не се вземеше предвид коравия, изпълнен с омраза и гняв израз, който се появяваше винаги, щом погледът й се спреше върху него. Косата й беше вдигната в сложна прическа, която придаваше завършеност на ясните линии на шията и лицето. Пристъпваше като фея, стройна и крехка. Когато стана време да седнат на масата, тя си намери място в края на дългата трапеза.
Ерик се поклони хладно в посока към годеницата си и продължи да я наблюдава с нещо като развеселено любопитство. Утре щяха да я предадат в ръцете на една религиозна общност, чиито привърженици обещаваха да гарантират девствеността й до сватбата. Повечето жени в нейното положение нямаше да посмеят да се явят на вечеря, но не и тя. Тя беше тук, избягвана и проклинана от мнозина, и въпреки това величествена.
Ерик забрави присъствието й, защото скоро се увлече в сериозен разговор с краля. Двамата имаха да обсъдят още много подробности от предстоящия поход. Поднесоха им безброй ястия — пълнени пъдпъдъци, облепени отново с перата им, херинга, свинско, печен на жар дивеч. Ейл и медовина се лееха в изобилие. Когато всички се нахраниха, Алсвита даде знак на прислугата да изнесе остатъците.
— В чест на нашите гости! — извика тя. — Тук е Падрайк, сенешалът на великия лорд на гърма, Ерик от Дъблин.
Ерик се изненада, когато ирландският му разказвач се изправи и се запъти към средата на залата, където всеки можеше да го види. Огънят зад него придаваше необходимата атмосфера на разказа. С голяма драматичност и красноречие той се зае да описва семейството на Ериковия баща. Разказа за ирландските крале и за битките, бушували между тях. Изразяваше се елегантно, с умело подбрани думи, а понякога преминаваше в стихове. След като оказа подобаващата почит на семейство Финлейт, стигна до Ейд Финлейт, който беше обединил ирландските крале; който бе дал дъщеря си за жена на норманина Олаф Белия, смелия норвежки вълк, за да дари мир на Ирландия и да й вдъхне нови сили. После заговори за Ерик, за странстванията му по света, за смелостта, с която беше защитавал кралството на баща си, за безбройните битки, в които се бе сражавал и печелил.
Когато най-после замлъкна, мъжете избухнаха в одобрителни викове. Алсвита се изчерви от радост, защото Алфред беше въодушевен, Ерик гледаше изненадано, а събраното общество се беше забавлявало чудесно с увлекателния разказ на талантливия ирландец.
Скоро обаче шумът заглъхна и в залата се възцари мъртвешка тишина. Ерик се огледа любопитно и видя, че мястото на Падрайк е заето от Рианон. Тя разпусна косата си и пламъците заиграха по гъстите кичури. Роклята й блесна и тя цялата сякаш се превърна във видение от течаща коприна и чувствена красота.
— Изслушахме историята на уважаемите нормански гости с най-голямо внимание — започна с мек глас тя. — Благодарни сме на славните ни съюзници, затова ги молим да изслушат със същото внимание и нашите саксонски истории за жестоки битки, болка и… триумф.
Жални тонове на лютня огласиха залата и Рианон се раздвижи в ритъма на музиката. Сякаш самата мелодия бе проникнала в крайниците й и грациозно я полюляваше. Направи няколко стъпки, обърна се, отметна глава назад и вдигна ръце. Всички в залата притихнаха и приковаха очи в неземното видение. Не се чуваше и най-малък шум. Остана само нежната мелодия на лютнята, лекото пращене на огъня и прошумоляването на женските крака по пода. Тази жена беше магьосница и всички бяха попаднал под властта й. Скоро огромното помещение потъна в мрак, цветовете се замъглиха, остана само едно светло петно, сред което танцуваше прекрасната изкусителка.
Без да престава да танцува, Рианон заговори. Повече пееше, отколкото декламираше, и мелодията беше много тъжна. Тя също разказваше история. Английска история.
Очите й бяха втренчени с гордо, подигравателно предизвикателство в лицето на Ерик.
— Историята, която ще разкажа, е за Линдесфарн — произнесе безизразно тя. Очите й излъчваха непоколебима воля. Най-после Ерик разбра защо беше слязла в залата тази вечер. Искаше да си отмъсти. Искаше да се пребори — с него.
— Ще разкажа историята на едно прекрасно място, лишено от Божията милост, от хубостта и спокойствието си. Линдесфарн… Ще ви разкажа историята за диваците, нападнали този прекрасен земен кът, историята за жестоките варвари.
Тя се усмихна и отново затанцува — грациозна, замайващо красива, омагьосваща.
И никой в залата не беше в състояние да се раздвижи или да каже дума, за да попречи на разказа.
Ерик също не беше сигурен, че би могъл да се помръдне.
Нищо, щеше да изслуша историята й.
Щом искаше борба, той с готовност щеше да се бори с нея.
Линдесфарн…
Ако не се мамеше, историята беше опасна. Алфред наблюдаваше Рианон с недоверие. Пръстите му се бяха впили в облегалката на стола.
Но и той не се надигна да я спре. Никой не мърдаше.
Разказът беше опасен. Момичето беше опасно. То имаше силата да омагьосва хората.
СЕДМА ГЛАВА
Залата потъна в полумрак. Рианон хвърли някакво прахче в огъня и в пламъците затанцуваха странни сияния. Музиката продължи — прозрачна и хипнотизираща. Невероятните цветове на пламъците обгръщаха отвсякъде крехката фигура, косата й приличаше на сребърен ореол около гордата глава. Тялото беше гъвкаво и омайно, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха, подобно на Саломе, танцуваща за главата на Кръстителя.
— Линдесфарн! — Тя повтори името няколко пъти, после описа монасите, живели в този стар, известен в целия християнски свят манастир. Разказа за живота им и танцът й стана плавен, за да представи царящия в това уединено място мир. Ала скоро повиши глас, лютнята промени мелодията и в залата надвисна предчувствие за беда.
Светкавици пронизвали небето, за да ги предупредят. Дъжд се леел, духали бурни ветрове. Хората се уплашили и все се питали какво са сторили, та Бог им изпраща това нещастие. Защото тази църква и този манастир, беззащитни на малкия остров край брега на Нортъмбриън, били свято място, привлекателно за всички поклонници от Англия. Свети Кътбърт живял там преди повече от век и проповядвал Божието слово… Годината била 793. Бурите ставали все по-страховити.
Рианон продължаваше да се върти в кръг, подобна на красавиците от далечните екзотични страни с огнената си коса, святкащите като скъпоценни камъни очи и чувствената, сякаш безтегловна крехкост на младото тяло. Тя застина на мястото си, после се свлече на пода и тоновете на лютнята се издигнаха към високия свод. Музиката отекна като гръм, после внезапно замря…
След минута разказвачката продължи историята си. Описа как Линдесфарн бил нападнат от дива орда. Как нападателите убивали с голите си брадви, как полята се напоили с кръв и скъпоценните книги били
