пие много, двамата бяха изпразнили няколко рога от френското вино, донесено от Ерик. При това Алфред разказа на Ерик, че познава от по-рано датчанина Гунтрум. През лето Господне 878 двамата бяха водили голяма битка, завършила с победа за Алфред. При това саксонският крал лично беше кръстил неверника и Гунтрум бе спазил условията на християнския мир — поне известно време. Сега обаче обсаждаше Рочестър и Алфред възнамеряваше да се разправи с него веднъж завинаги.
Събитията в града на Рианон го бяха разстроили дълбоко.
— Имате ли представа какво може да се е объркало? — попита замислено Ерик.
Кралят поклати сериозно глава:
— Изпратих свой човек, един млад момък, който беше заслужил доверието ми, с изричното нареждане да бъдете посрещнат като мой уважаван гост. Повече не видях пратеника. Всеобщото мнение е, че посланието ми не е достигнало до лейди Рианон. Смятам, че един от мъртвите е скрил вестта от нея. — Той погледна Ерик и бързо продължи: — Тя не би се противопоставила на думата ми, не и при тези обстоятелства! Отрича да е знаела нещо за идването ви и аз й вярвам.
Ерик не каза нищо.
— Все още можете да се отречете от обещанието си — увери го сериозно кралят. — Ако я смятате за виновна…
— Нямам намерение да наруша дадената клетва — прекъсна го решително Ерик. Нямаше да изложи на риск нито сключения военен съюз, нито обещаната му земя заради една проклета жена. Нали я видя с Роуан край потока! Може би ги беше прекъснал, преди да са осъществили любовния акт. Ерик не вярваше, че някой ден ще се убеди напълно в невинността й. Тя беше изкусителка, осъзнаваше напълно красотата и властта си над мъжете и Ерик изпитваше съжаление към бедния момък, който я обичаше толкова силно.
Гневът му се беше уталожил. Притежаваше силен собственически инстинкт и го знаеше. Щом станеше негова жена, щеше да я научи да спазва определените от него закони и никога да не смее да му се противопоставя. Не му беше приятно да си спомня деня, когато я бе заловил с Роуан, защото гневът му всеки път избухваше с нова сила. Но имаше и още нещо. Той не я обичаше, това беше сигурно, и се отнасяше към нея с най-голямата възможна предпазливост. И все пак тя бе успяла да замае главата му. Тази жена беше необикновено красива, страстна и пълна с живот. И можеше да бъде толкова изкушаваща, колкото мечтата за чест и слава. Ерик вече знаеше, че силно я желае. В слабините му гореше огън, който не можеше да бъде угасен, и въпреки това беше решен да стои далеч от нея. Имаше доверие в Алфред; кралят никога не би си позволил да го излъже. Вярваше и на лекаря му. Човекът не би измамил и него, и краля, особено по един такъв деликатен въпрос като девствеността на годеницата му. Съгласих се само от гордост, каза си с усмивка той, когато Алфред настоя за тази унизителна проверка на добродетелта. Тази жена трябваше да разбере, че когато е необходимо, Ерик не се влияе от нищо и от никого, че може да бъде недостъпен и непоколебим. Освен това нямаше никакво намерение да й позволи да тъгува цял живот за изгубената си любов към Роуан.
Имаше мигове, в които изпитваше съчувствие към нея. Не можеше да забрави обезкураженото, забулено от сълзи достойнство в погледа й, когато се обърна за помощ към него в дома на английския крал. При това вината беше изцяло нейна. Но Ерик не беше забравил какво значи да обичаш. В това отношение Рианон можеше да разчита на разбиране от негова страна. Сигурен беше, че би рискувал всичко за Йемения. Ала не можеше да мисли за годеницата си, без в гърдите му да забушува луд гняв. Никога нямаше да й прости измяната. Положението, в което я изненада, беше недвусмислено. А тя вече беше обещана на него.
Все пак Ерик се питаше дали огънят, който гореше в тази жена, и красотата й също не са причина да запази съюза с краля. Може би не беше способен да обикне отново, но изгаряше от желание да притежава лейди Рианон.
— Все още съм доволен от съюза, който сключихме — обърна се той към краля. — И се радвам, че утрото минава без кръвопролития.
— Така е — промърмори кралят и се загледа право пред себе си. Сякаш изобщо не беше забелязал Ерик.
Викингът проследи погледа му и видя, че Роло препуска право към тях. Веднага усети, че сериозното лице на капитана му е свързано с проблемите около годеницата му.
— Какво има? — попита рязко той, щом Роло спря коня си пред него.
Конят изпръхтя.
— Хората ни са недоволни — отговори кратко Роло.
Ерик вдигна въпросително едната си вежда.
— Изискват да видят кръв, изискват отплата.
— От кого? — попита хладно Ерик.
— От уелсеца на име Роуан.
— Защо? — Никой освен него не бе видял двамата влюбени, следователно никой не знаеше каква драма се беше разиграла на разсъмване.
— Носят се разни слухове. Нали познавате нашите. Настояват да се биете, за да защитите честта си.
Ерик въздъхна нетърпеливо:
— Искат да убия момчето, така ли?
— Да — отговори унило Роло. Много добре знаеше, че не бива да рискуват размирици сред ирландско- норвежката войска. — Момчето трябва да излезе срещу вас. Трябва да ви даде удовлетворение. Ако нямате намерение да оставите момичето на него, трябва да го убиете.
Щом Роло млъкна, над полето се възцари потискащо мълчание. Мъжете като един обърнаха глави към близката горичка.
Оттам излезе самотен ездач. Роуан. Воините се разстъпиха, за да му сторят път.
Ерик видя посивялото му лице и неволно се възхити на гордата небрежност, с която седеше върху коня си. Роуан спря пред Ерик, но още преди да е успял да заговори, Алфред от Есекс раздели двамата врагове.
— Как се осмелихте да дойдете тук, Роуан? Проявих великодушие, като ви оставих жив — а вие отново се опълчвате против волята ми!
Роуан сведе глава.
— В името на Бога най-покорно ви моля за прошка, сир. — После вдигна поглед и се обърна към Ерик. — Но аз я обичам и вие вече знаете това, Ерик от Дъблин. Не искам да проявя неуважение към вас, защото сте гост на моя повелител. Но въпреки това ви предизвиквам на бой, сър, както е мое право и както изисква нашият стар закон.
— Наистина ли искате да се биете с мен… и с Венгеанс? — попита тихо Ерик и потупа верния си меч.
Лицето на младия мъж побеля като платно, но той кимна решително.
Ерик помълча малко и отговори все така тихо:
— Момичето не заслужава това, драги. Никоя жена не го заслужава.
— Напротив, Рианон заслужава много повече — възрази меко Роуан.
Ерик много искаше да му каже, че е безумец и глупак, но смяташе, че всеки мъж има право да защити честта си с оръжие.
— Добре тогава, на разсъмване — отсече рязко той. — Тук, на това поле.
Роуан вдигна ръка в знак на потвърждение.
— Тук, принц Ерик, на това поле.
— Дано Бог бъде милостив към душата ти! — прошепна глухо кралят.
Роуан кимна мрачно с глава и Ерик смаяно установи, че харесва младия мъж, който беше проявил куража да тръгне на сигурна смърт. Роуан обърна коня си и препусна към града, следван от дивите бойни викове на ирландските и норвежки воини. Викът бе понесен от вятъра и отекна като смъртоносно ехо.
Ерик вдигна ръка и сърдито им махна да млъкнат. Крясъкът утихна. Белият жребец затропа с копита, усетил недоволството на господаря си. Ерик обърна коня си и изгледа гневно хората си.
— Толкова ли сте жадни за кръвта на един съюзник? Разберете — дошли сме да се бием с датчаните и ако ви доставя радост да сеете смърт, то нека убиваме датчани.
