съпруг. Косата й я загръщаше цялата — като огнена мантия. Голите й гърди надничаха изпод блестящите кичури. Тя съзнаваше болезнено ранимостта си и когато се опита да стане, изплака от страх.
Ерик прекрачи над легналото й тяло и приклекна над нея. Тя вдигна юмруци и отчаяно заудря гърдите му, но ръцете му без усилия сграбчиха китките й и здраво ги притиснаха към земята отляво и отдясно на главата й. Тялото му се опря в нейното, кораво и безмилостно. Силно и могъщо като закалена стомана. Не можеше да се освободи.
И когато я погледна с гневно стиснати устни и стегна още повече жестоката си хватка, Рианон с болка осъзна, че сънят й е бил пророчески — норманският й враг се оказа принцът на Дъблин.
— Ето че се срещнахме отново, лейди — проговори неочаквано меко мъжът. Леденосиният огън на очите му проникна в душата й и я изгори. Рианон неволно се запита какво ли беше видял и чул от срещата й с Роуан.
Всичко…
— И при такива… интересни обстоятелства. А аз вече бях започнал да смятам, че съществува макар и малка възможност двамата да живеем в мир. Пристигам в Уорхем да празнувам сватбата си и какво заварвам? Годеницата ме чака гола-голеничка.
Той се надигна, настани се по-удобно върху бедрата й и изпъна крака. Студеният утринен въздух щипеше кожата й, а под острия му поглед гърдите й набъбнаха и връхчетата им се втвърдиха. Допреди миг Ерик сякаш не забелязваше голотата й, но сега се зае да я оглежда с видимо презрение и изразът на очите му запали буйни пламъци в тялото й.
Непокорният й дух се събуди. Тя се изви под него като змия и се опита да се изплъзне от натиска на бедрата му.
— Веднага ме пуснете да стана! — Гласът и прозвуча ледено.
— Не, лейди, не — възрази изненадващо меко мъжът. Ледените му очи я пронизаха и в сърцето й сякаш се забиха две остри от хладна стомана. Той се наведе плътно над нея и дъхът м; погали устните й: — Едва в деня, когато умреш, сладката ми.
Рианон отново потъна в черната пропаст на паниката. Все пак тя успя да се пребори със страха си и реши, че никога повече няма да му покаже ужаса, който изпитваше.
— Кажете на краля, че не ме искате! — зашепна като в треска тя. — Кажете му…
— Толкова ли ви се ще да предизвикате война? Нима искате страната ви да потъне в море от кръв? — попита рязко Ерик.
— Но вие не ме искате! — проплака Рианон и замлъкна, защото конският тропот се усили. Кралските хора бяха съвсем близо.
Викингът скочи, посегна към китките й и с един-единствен мощен тласък я изправи на крака, при което за миг я притисна грубо до гърдите си.
— Не, лейди, не искам да се оженя за вас! — увери я подигравателно той и я пусна. В продължение на няколко секунди Рианон го гледаше като замаяна, после инстинктът надделя и тя се обърна, за да избяга. Пръстите му безмилостно сграбчиха косата й и от гърлото й се изтръгна остър писък. Мъжът я притегли към себе си и зашепна в ухото й:
— Я не се дръжте като глупачка! Сега не е моментът да се правите на страхливка. — Гласът му прозвуча враждебно. — Досега винаги съм се възхищавал на смелостта ви.
Тя го погледна и думите се изляха като порой от устата й, преливащи от омраза:
— Не се боя от вас и никога вече няма да ме е страх. Нямате власт да ме нараните, никога!
Той се усмихна, но усмивката му беше мрачна. Очите му приличаха на вледенени норвежки фиорди.
— Предлагам ви да се научите да се боите от мен, лейди, и то колкото се може по-скоро. Има много неща, от които трябва да ви е страх.
Много й се искаше да вирне гордо брадичка, но беше гола и леденосиният му поглед се плъзгаше безчувствено и пренебрежително по цялото й тяло.
Конският тропот наближаваше. Ерик отмести очи, коленичи, вдигна наметката й и загърна раменете й. Рианон се изненада, че викингът закри голотата й. В очите й се появиха сълзи, но много скоро трябваше да разбере, че това не е бил акт на учтивост.
— Смятам, че достатъчно дълго показвахте онова, което от днес нататък ще ми принадлежи, не е ли така, милейди? — Той вдигна едната си вежда, без да изчака отговора й. Всъщност, изобщо не чакаше отговор.
Тъкмо когато се обърна и свирна на коня си, Рианон успя да възвърне гласа си.
— Никога няма да ви принадлежа!
Жребецът пристигна в галоп и Рианон извика смаяно. После тялото й се скова. Този кон беше неин. Александър, любимецът й!
— Това е моят кон! — извика тя.
— Моят — поправи я меко Ерик.
Господи, тя беше забравила, че с женитбата цялото й имущество ставаше негово!
Без да престане да се усмихва, мъжът я погледна студено.
— Моят кон — повтори той. — И както жребецът принадлежи на мен, така и вие, милейди, ще станете моя. И вие ще се научите да идвате, щом ви повикам. Ако ви повикам, разбира се. Употребяван кон е едно, но употребявана жена е нещо съвсем различно…
— Жалко копеле! — изсъска разярено Рианон, но думите й преминаха в гневен протестен вик, когато силните му пръсти се сключиха болезнено около рамото й.
— Не! — изплака панически тя, но Ерик не й обърна внимание и я вдигна във въздуха. Обезумяла от страх, тя се опита да го удари или да го издере, за да се освободи. Но каменният му поглед накара юмруците й да се отпуснат безсилно.
— Не прекалявайте, лейди!
Той я метна като чувал на коня и зае място зад нея.
— И не ме нападайте повече — продължи предупредително той. — Дори не помисляйте за бягство, защото при всеки опит да ме ударите, ще получите ответен удар — много по-бърз и със сигурност много по- силен от вашия!
Тези безчувствени думи я принудиха да преглътне гнева си.
— Варварин! — изфуча тя, но не посмя да се раздвижи.
Очите му се присвиха в тесни цепки.
— Да ви покажа ли какво значи това? — попита той.
Рианон остана безмълвна. Ерик пришпори коня си и тя се опита да сложи малко ред в обърканите си мисли, макар че трепереше в силната му прегръдка.
Хората на краля бяха точно зад тях и изведнъж самообладанието на Рианон се прекърши.
Тя беше опозорила Алфред. Точно сега, когато най-после се бе преклонила пред волята му, беше поругала честта му. Беше се примирила с предстоящата сватба и възнамеряваше да спазва условията на споразумението, сключено от краля. Но всичко се обърка. И макар че в действителност не беше сторила нищо лошо, мъжът, на когото бе обещана, я завари в твърде неловко положение с друг мъж. А годеникът й се оказа именно човекът, който се бе заклел да й отмъсти…
От краля не можеше да се очаква никаква помощ.
Роуан! — изплака вътрешно тя. Този омразен викинг ги видя заедно. Той щеше да намери Роуан и да поиска удовлетворение.
Щеше да се пролее кръв и само тя беше виновна за това.
Пред очите й причерня и тя се отпусна безсилно в ръцете на мъчителя си. Ала дори когато я обгърна непрогледната мъгла на безсъзнанието, не престана да усеща силната прегръдка на мъжа, от когото отчаяно се опитваше да избяга.
Той беше викинг… и неин господар.
ШЕСТА ГЛАВА
За съжаление милостивата забрава трая твърде кратко време. Събуди я здраво разтърсване. Още беше
