се може по-добре. Тази нощ обаче съм уморен и искам да спя. — Той потупа стареца по гърба и се отдалечи.
Щеше да прекара тази нощ далече от хората си. Искаше да усети земята под себе си и луната над главата си, имаше нужда от мрака и самотата на нощта.
Взе верния си Венгеанс, защото думите на друида бяха оказали нужното въздействие, а и той по природа си беше недоверчив. Повървя малко, докато стигна бистро горско поточе. Седна в тревата и се заслуша в ромона на водата. Мелодията беше мирна, приспивна и успокои разбунената му душа. Скоро Ерик разстла наметката си и се приготви за сън.
Утрото беше близо.
Рианон напусна безшумно кралския дом. Беше загърната в топла наметка, но знаеше, че днес няма да има нужда от скъпоценностите, които така грижливо бе зашила в подгъва й.
Трябваше да се срещне с Роуан. Искаше да го види, защото го обичаше, защото двамата бяха мечтали за съвместно бъдеще и защото трябваше да му каже сбогом. Беше престанала да мечтае за бягство.
Не можеше да избяга с любимия си.
Не страхът от Алфред я бе подтикнал към това решение. Не, тя щеше да се подчини на кралската воля само защото се страхуваше от кръвопролитието, което щеше да бъде неизбежното последствие от отказа й да свърже живота си с ирландския принц. Бягството й щеше да изправи Алфред срещу хората, които му бяха жизнено необходими в битката срещу датчаните. Никой нямаше да се предаде и безброй мъже щяха да загинат. Тя нямаше да допусне това. Вече беше видяла достатъчно кръв в собствения си град.
А ако ирландските нормани и мъжете на Есекс се избиеха помежду си, крайната победа щеше да бъде за датчаните. Рианон бе стигнала до убеждението, че й е невъзможно да поеме отговорността за такива ужасяващи събития.
Тя изтича в обора, избра си сива петниста кобила, осеяла я и препусна в галоп. Дори ако слугите бяха будни, със сигурност не я бяха забелязали. Стражата на портите я пропусна необезпокоявана.
Стигна до дъба и зачака.
На изток вече се зазоряваше, а Роуан не идваше. Сърцето й се изпълни с тъга. Толкова време бяха пропилели. Съдбата на Роуан беше още една причина да се откаже от замисленото бягство. Ако ги хванеха заедно, любимият й щеше да бъде осъден на смърт.
Тя чу шум в храстите и се обърна очаквателно, макар да се боеше от неприятна изненада. Хората на краля може би я бяха проследили и ей сега щяха да я отведат обратно в Уорхем. Не, любимият й най-после беше дошъл.
— Сърце мое!
Настойчивият шепот я направи щастлива. Тя се втурна по посока на гласа и се хвърли в обятията му, напълно забравила, че е годеница на друг. Той не я отблъсна и Рианон забрави, че е дошла да му каже сбогом. Роуан я притисна до себе си, впи устни в нейните и сърцето й заби като лудо. Пръстите му се заровиха в косата й, той я погледна дълбоко в очите, после отново я целуна и езикът му си проби път в устата й.
Само една целувка, каза си тя. Сладък спомен за предстоящите дълги, празни години. Бог щеше да я разбере и да й прости.
Скоро щеше да стане жена на викинга. Да се омъжи законно чрез неразрушима християнска венчавка.
Но сърцето й се пръскаше от болка и тя не можеше да се откъсне от топлата целувка на любимия си.
Той беше този, който накрая се откъсна. Притисна я до гърдите си и замря.
— Толкова те обичам! — прошепна Рианон. — Обичам те!
— Аз също, любов моя! Ще бъдем заедно!
— О, Роуан! Не можем да бъдем заедно, никога вече!
Мъжът изглежда не я чу. Само я привлече по-плътно до себе си и двамата паднаха във високата трева. Едва се беше развиделило и наоколо нямаше никой. Рианон забрави съмненията си, че някой я е проследил. Забрави, че е годеница на викинга, и се остави изцяло във властта на страстта. Кой можеше да я обвини, че е решила да прекара тези последни мигове с любимия си? Нима не й беше позволено да пошепне в ухото му няколко любовни думи? И да го целуне веднъж-два пъти за сбогом?
Роуан се взираше с нежност в лицето й и милваше бузата й. Въздишката му издаваше огромна мъка.
— Колебая се, а трябва да бързаме! — процеди през зъби той. Той не разбираше. Все още смяташе, че тя е дошла, за да избяга с него. Рианон поклати тъжно глава и Роуан смръщи чело.
— Трябва да побързаме, скъпа моя, иначе ще забележат изчезването ни. С радост бих дал живота си за теб, но тогава няма да бъдем заедно!
— Проклет да е кралят! — прошепна ядно Рианон.
— Не искам да чувам такива думи, любов моя. Това е държавна измяна!
Той целуна пръстите й и тя погледна с любов в кафявите му очи.
— Проклет да е, Роуан — повтори упорито тя. — Предателство е, че дойдохме тук, че се срещнахме насаме. Но аз дойдох само за да ти кажа довиждане. Нима думите могат да причинят по-голяма мъка?
— Не! Ние ще избягаме…
— Не, Роуан. Чуй ме. Не можем да избягаме.
Мина време, преди мъжът да проумее значението на тези думи.
— Той ще ни залови — обясни отчаяно Рианон. — И ще те убие!
— О, любов моя! Не мога да понеса, че ще принадлежиш на друг!
— Трябва, Роуан. Господи, какво да правя! Знаеш ли колко мислих? Нямам друг избор, освен ако не искам да стана причина за най-ужасното кръвопролитие! Исках да бъде различно, но не би! О, Роуан, сърцето ми се къса, че ти причинявам тази мъка!
Роуан беше поразен. Погледна я с такава безкрайна тъга, че Рианон изстена от болка.
— Господи, но аз те обичам! — изкрещя той и в думите му имаше толкова страст и мъка, че Рианон се хвърли в обятията му и забрави всичко около себе си, понесена от вихъра на буйната му страст. Устните му пиеха жадно нейните, целувката му беше сладка и омайна.
А после… дойде другото.
Тя не знаеше кой кого подтикваше или как се стигна чак дотам за толкова кратко време. Виновен беше мигът, виновна беше горчивата болка на любовта. Докосна нежно раменете му и те бяха голи. Ръцете му милваха голата й плът, а наметката и униката й бяха изчезнали. Устните й сами зашепнаха:
— Обичам те, обичам те! Дават ме на един отровен плъх, на безчестен викинг, но обичам само теб!
Любовният му шепот помилва страната й, накара кръвта й да закипи, замъгли разума й. При това знаеше много добре какво щеше да стане. Така трябваше. Тя го обичаше. А от неговите устни течаха като безспирен поток горещи любовни думи.
Не, не биваше така и тя го знаеше. Тя беше обещана на друг мъж. Щеше да стане негова жена пред лицето на Бога.
— Роуан! — Умолителният й вик го спря. Очите му срещнаха нейните и той видя тъгата и отчаянието в тях.
Страстта изчезна, сякаш никога не се бе появявала. Роуан я прегърна и замря на рамото й.
Рианон не усещаше вина. Притисна се нежно до него и се вслуша в песента на птицата, която се радваше на изгрева. Малкото мигове на страстна отдаденост щяха да се запечатат завинаги в паметта й. Те бяха най-ценното й богатство.
Само че Рианон не знаеше, че двамата отдавна не бяха сами.
Ерик, принцът на Дъблин, беше застанал като вкаменен само на четири метра от влюбените. През нощта бе сънувал змии.
Зли, коварни гадини, които бяха вдигнали глави срещу него, и той бе извадил меч, за да ги изтреби до крак. Размаха меча с цялата си сила, но не можа да се справи с тях. Йемения беше до него и той знаеше, че е лежала тук; усещаше нежното й докосване, милувката на косата й, крайниците й се преплитаха в неговите. Продължаваше да се бие със змиите, но те бяха безброй. Ала когато посегна към Йемения, от
