гърлото му се изтръгна отчаян вик и проби небето. Любимата му беше цялата в кръв. Взе я в обятията си и се опита да й вдъхне живот, но кръвта заля и двамата като потоп. Едва тогава осъзна, че това не е Йемения, че в обятията му лежи друга жена и косата й го е загърнала целия. Опита се да отмахне от лицето й напоените с кръв кичури, но тя започна да потъва в постоянно надигащото се море от кръв. Змиите я теглеха към дълбините му. Той посегна към нея и отново изкрещя…
Събуди се вледенен. Скочи на крака и стисна верния си Венгеанс.
Дишането му бавно се успокои. Укори се, че се е уплашил от един сън, докато наяве беше готов да се опълчи срещу цялата датска армия. Легна отново и се загледа в луната, измъчван от спомени. Очите му бавно се затвориха и този път заспа дълбоко.
Усети настъпването на утрото, целувката на развиделяването, първия слънчев лъч. Чу мекия ромон на потока и се озова в онова приятно, безтегловно състояние между съня и будуването. Някъде далече в гората се чу шум. Пращенето звучеше безобидно и той знаеше, че не го заплашва опасност. Затова не се изправи. Още в полусън установи, че крачките са на момиче. Малката се стараеше да стъпва безшумно и очевидно не желаеше компания. Ерик нямаше намерение да пречи на усамотението й, затова не издаде присъствието си.
След време обаче към нея се присъедини мъж.
Ерик чу откъслеци от шепота им. Беше склонен да предостави влюбените на щастието им, но не можеше да си тръгне, без да го видят.
Видя как започнаха да се събличат. Видя възхитителната белота на нейния гръб, защото косата й беше сплетена на плитка и увита на тила. Жената беше замайващо красива и Ерик не можеше да откъсне очи от меката закръгленост на гърдите й, от добре оформеното задниче и възхитително тънката талия. Шията й беше дълга и прелестна, раменете красиво извити и гъвкави. Той я наблюдаваше със затаен дъх и в същото време му се искаше да бъде някъде далеч, за да не пречи на страстната им прегръдка.
Следващите думи обаче се чуха съвсем ясно и Ерик внезапно съзна коя е жената насреща му.
Рианон. Годеницата му.
Не можеше да позволи това. Не беше искал да нахлуе така рязко в живота й, но тя му беше обещана и сега той трябваше да пази собствеността си.
Тя щеше да стане негова жена!
Гневът заплашваше да го надвие и трябваше да положи немалко усилия, за да се овладее.
Може би влюбените се бяха срещали и друг път тук, във високата трева, и се бяха любили.
Но той нямаше намерение да се остави да го мамят — сега и тук, или по-късно. Скочи на крака и светкавично посегна към меча си, за да даде урок поне на нахалния млад овен, който си беше позволил да докосва годеницата му.
Но не успя да стигне до любовната двойка, защото тишината на крайбрежната полянка внезапно бе разкъсана от конски тропот.
— Намерете ги! — изкрещя мъжки глас. — За честта на краля! Търсете ги!
Рианон изпищя и скочи на крака. Нямаше време да се облече, но любовникът й се надигна и я загърна с наметката й.
— Бягай! — пошепна в ухото й той. — Опитай се да стигнеш сечището!
— Не! Мен кралят няма да убие, но с теб ще бъде безмилостен! О, Роуан, ако пострадаш заради мен…
— Върви! — заповяда отново младежът и я блъсна право към мястото, където беше застанал Ерик.
— Не! Няма да направя нито крачка, докато не те видя да избягаш! Ако не ни намерят заедно, няма да те обвиняват за изчезването ми, нито пък за… — Гласът й пресекна от ужас.
— Добре, ще избягам — обеща неохотно момъкът и отново я бутна в противоположната посока.
Рианон се втурна слепешката в храстите. Ерик не се помръдваше, борейки се с бесния си гняв. Конниците бяха съвсем близо и той знаеше, че девойката отчаяно се опитва да им се изплъзне. След миг тя прекоси потока и се спъна точно пред краката му. Видя края на наметката му и инстинктивно се залови за него.
— О, сър, моля ви, помогнете ми! Настойникът ми е решил да ме омъжи за едно викингско копеле и тъкмо правя отчаян опит да се измъкна от преследвачите му. Съдено ми е да прекарам живота си с един отровен плъх, но…
Докато говореше, тя вдигна поглед и когато сребърносините й очи срещнаха неговите, думите заседнаха в гърлото й. Веднага по позна, но Ерик разбра, че все още не знае кой е той в действителност. Изненадата бе последвана от бездънен ужас, кожата с цвят на слонова кост побледня и стана бяла като сняг.
Завладяна от паника, Рианон установи, че е попаднала в ръцете на омразния викинг. Нима можеше да очаква помощ от такъв човек? Не, тя бе застигната от още по-голямо нещастие!
— О, не! — изпъшка тя. — Вие!
Трябваше да избяга от този мъж. Надигна се и светкавично се извъртя. Ала преди да е направила и една крачка, Ерик посегна и я улови. Ботушът му настъпи наметката й и тя се смъкна от раменете й. Той я обърна с лице към себе си и тя се озова гола в бруталната му прегръдка.
Дано я беше забравил!
Не, не беше.
Помнеше я много добре и това беше очевидно. Помнеше стрелите й — и без съмнение удара с коляно. Никога преди това не беше виждала такъв бесен гняв по мъжко лице. Краката й омекнаха. Този мъж беше лакей на ирландския принц — кървав слуга! Той щеше да я предаде на Алфред или направо на своя господар. А може би щеше да я убие и дори кралят нямаше да посмее да му попречи.
— Имайте милост! — пошепна тя и отметна глава назад. Плитката й се разплете и тежките къдрици се разсипаха по гърба й. Много й се искаше да се увие в тях, за да скрие голотата си.
Ала Ерик не обръщаше внимание на голото й тяло. Взираше се право в очите й и Рианон четеше в бездънните им дълбини тъмна, пареща омраза.
— Милост ли? — попита тихо той. Думата беше произнесена меко, но съдържаше смъртоносна заплаха. — Милост значи!
Той я придърпа по-близо до себе си и Рианон изпищя. Гърдите му бяха горещи и корави. Ръцете му стискаха така здраво китките й, че тя не можеше да се отмести нито на сантиметър и усещаше с всяка фирба на тялото си опънатите от гняв мускули. Ледът в очите му пронизваше сърцето й като остър нож.
— Бих се с вас, защото мислех, че сте дошли да нападнете града ми — обясни отчаяно тя. — Нямаше да ви причиня неприятности, ако знаех, че идвате по покана на краля. Моля ви, пуснете ме да си ида! Трябва да се смилите над мен, защото…
— Не, лейди, не. Нямам такова намерение.
— Но…
— Това няма нищо общо със смъртоносната стрела, с която искахте да улучите сърцето ми. Нито с онази, която прониза бедрото ми и болката ме измъчва и до днес. Не е свързано и с нежното ви коляно, което забихте в слабините ми, нито с елегантните ви юмруци, които барабаняха по гърдите ми. Не, лейди. Това е нещо, което бих могъл да забравя…
— Защо тогава…?
— Няма да ви окажа тази милост, защото именно аз съм отровният плъх, копелето, варварският викинг, за когото сте сгодена.
Устата й се отвори смаяно. Главата й се отметна назад и от гърлото й се изтръгна дрезгав, животински вик. Тя задърпа отчаяно китките си и се опита да се освободи. Писъците й ставаха все по-страшни. Леден страх стискаше сърцето й. Отново беше в ръцете на този мъж. Гола и беззащитна, притисната до могъщите му гърди. Толкова страшно беше да усеща силата на тялото му, мощните бедра и ръце.
— Вие! — изплака тя.
— Да, лейди, аз! Невъзможно!
— О, Господи, не! — изпищя отново тя и се нахвърли като тигрица върху него. Това беше последната й възможност за спасение: трябваше да се освободи и да избяга.
Ала не можа да се изтръгне от желязната му хватка. Изви глава и се опита да го ухапе. Когато и това не й се удаде, вдигна коляно, за да го забие в слабините му.
— Спрете! — изсъска мъжът и я блъсна на земята. Останала без дъх, Рианон вдигна очи към бъдещия си
