хвърлени във вечния адски огън, запален от езичниците, дошли да опустошат святото място. За да бъде ефектът още по-силен, Рианон направи умела пауза.
— Викинги, милорди. Не датчани. Норвежци!
Тя разпери грациозно белите си ръце. После бавно се надигна и застина неподвижна. В залата цареше мъртвешка тишина. Ерик също не се помръдна, макар да беше разгадал намерението й. С последните си думи тя се опитваше да го очерни в очите на английските му домакини. Очите й потърсиха неговите в затъмненото помещение и той разбра. Тя никога нямаше да му прости, че е нахлул в живота й и го е променил из основи.
Много му се искаше да скочи на крака и да я зашлеви с все сила. Не вярваше, че годеницата му жадува за кръв, не, тя просто искаше да го накара да страда заради онова, което беше. Защото той беше викинг. Изглежда, тя не му признаваше нито капка ирландска кръв, но сега това нямаше значение. Той наистина беше викинг и стрелата й го улучи право в сърцето. Рианон вероятно беше наясно, че годеникът й не може да предприеме нищо. Ако се обърнеше към нея с гняв, щеше да предизвика кървава баня, защото хората му веднага щяха да го последват. Разказаната от нея история беше толкова потресаваща, че всеки от присъстващите в залата англичани трябваше само да си припомни отдавнашното минало, за да се изпълни с омраза и жажда за отмъщение.
Рианон бе поела огромен риск. Ерик ясно виждаше как брадичката на краля трепери от гняв.
Засега нямаше от какво да се страхуват. Залата беше все така смълчана; всички погледи бяха приковани в замрялата на пода танцьорка. Косата й блестеше в златночервени пламъци и тъй като отново беше направила пауза, за да засили драматичния ефект от думите си, красотата й бе станала почти болезнена. Колко ли мъже бяха готови да идат на смърт за такава жена…
По дяволите, каза си мрачно Ерик, тя изгаря от желание да ме види мъртъв, но аз нямам намерение да осъществя мечтите й.
След малко Рианон отново се раздвижи и гласът й прозвуча изненадващо меко. Ерик, който я наблюдаваше с присвити очи от мястото си до краля, отново се запита как тази жена бе посмяла повторно да унижи Алфред, след като беше изстрадала достатъчно много за неподчинението си. Но въпреки бесния си гняв, Алфред щеше да изчака. Кралят много добре знаеше, че и най-малкото му движение може да предизвика бунт сред хората му. Рианон беше умна. Опасно умна, защото докато мъжете седяха и слушаха омагьосани разказа на тази неземна красавица с невинно мек глас, тя продължи историята си. Разказа за дядото на Алфред, за баща му и братята му. С умело подбрани красиви думи описа най-голямото предизвикателство на живота му, сблъсъка с датчанина Гунтрум в лето Господне 878. Пред слушателите оживя битката при Етандюн и не саксонците бяха тези, които се обърнаха в бягство, а датските натрапници. Гунтрум бе принуден да се закълне, че ще напусне Есекс и ще си остане в Дейнлоу на север. Датчанинът прие християнската вяра, но както беше всеобщо известно, викингите бързо нарушаваха думата си и ето че днес Гунтрум отново заплашваше саксонците.
Най-сетне Рианон млъкна. Вдигна бавно ръце и ги простря към небето, после се надигна на пръсти и сякаш цялата се устреми към висините.
Постоя така и бавно се свлече на земята. Сведе глава и застина неподвижна. После вдигна брадичка, острите й очи обходиха присъстващите и от гърлото й се изтръгна пронизителен вик:
— Слава на теб, Алфред, кралю на Есекс!
Огънят пламна ярко и освети притихналата зала. В първата минута никой не посмя да наруши мълчанието, но после се разрази същинска буря. Всички изразяваха одобрението си, десетки чаши се вдигнаха за здравето на краля. Само след минута отново се възцари тишина. Представлението, изнесено от Рианон, беше толкова скандално, че докато я слушаха, присъстващите забравиха не само причината, поради която се бяха събрали тук, но и факта, че разказът й дълбоко унижаваше нормалите. Всички воини на Ерик, ирландците, норвежците и потомците на смесени бракове, всички се вдигнаха на крака и приветстваха обаятелната разказвачка.
Ала когато дойдоха отново на себе си, мъжете се спогледаха смутено, млъкнаха и насядаха по местата си с оскърбени лица. Ерик, който не беше помръднал от високия си стол, знаеше, че скоро всички погледи ще се устремят към него.
Той трябваше да защити честта им, трябваше да посрещне предизвикателството, да накаже дръзката смутителка, да противопостави нещо на гнева им. Но ако набиеше жената, която само до преди миг беше възславила така красноречиво краля на Есекс, мъжете, които допреди няколко часа я бяха проклинали заради неподчинението й, щяха да наскачат като един в нейна защита. Тази малка вещица бе съумяла да го постави в извънредно опасно положение и той ядно се закле, че един ден ще я накара да си плати за днешното коварство.
Рианон не помръдваше. Синята роба падаше на вълни около нея. Очите й бяха приковани в него и той виждаше ясно сребърното им блещукане. Очи на дива котка. Тази жена напълно съзнаваше какво е сторила и се наслаждаваше на триумфа си.
Ерик остана на мястото си още няколко минути, после величествено се надигна. Червената наметка с избродираните знаци на вълка привлече възхитените погледи на всички присъстващи.
Той стана от масата и тръгна към годеницата си. Никой не смееше да се помръдне. Когато го видя да се приближава, Рианон потръпна и в очите й се появи бдителност. Тя се надигна бързо и грациозно, но Ерик веднага забеляза, че не е толкова спокойна, колкото искаше да изглежда. Кръвта пулсираше във вените й, гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно.
Ерик спря пред нея, усмихна се и направи дълбок поклон.
Рианон не беше очаквала това. Беше сигурна, че викингът ще загуби самообладание и ще поиска възмездие, което в този случай кралят не можеше да му даде, защото разказът й изцяло отговаряше на истината. Норвежците бяха нападнали Линдесфарн и бяха поругали святото място. Никой не можеше да го оспори. При този спомен всички трябваше да проумеят, че новият съюз няма да им донесе нищо добро.
Усмивката на Ерик стана още по-широка, но Рианон виждаше обтегнатите мускули на челюстта и здраво стиснатите зъби. Очите му бяха приковани в нейните и не й позволяваха да се извърне. Този път никой не хвърли магически прах в огъня и въпреки това помещението отново потъна в полумрак. Само те двамата останаха обгърнати в златно сияние. Въздухът беше зареден с напрежение и от време на време сякаш прескачаха искри. Секундите минаваха, но Рианон не можеше да откъсне поглед от смъртоносната синя магия на очите му. Главата й остана гордо вдигната и тя се закле, че никога няма да отстъпи пред този мъж. Тишината започна да става непоносима; само огънят пращеше и трепкащите му светлинки танцуваха по стените. Рианон усети нервно треперене в стомаха. Не огънят го бе предизвикал, а могъщата сила, която се излъчваше от викинга срещу нея. Ръцете под наметката бяха голи и блестяха бронзови, а мускулите под кожата играеха при всяко движение, да, при всеки дъх. От цялото му същество се излъчваше воинска смелост, огромна увереност в собствените сили. Но Рианон усети и една друга сила, тази на духа му. В тези няколко секунди тя осъзна, че има насреща си не самоуверен глупак, а мъж, който обмисля внимателно всяко свое решение, преценява и претегля, преди да го приеме или отхвърли. Ако сметнеше, че е правилно да потърси отплата, щеше да го стори. А щом веднъж беше решил, нямаше да промени мнението си и всеки път щеше да отблъсква решително нападенията й.
Без да я изпуска от очи, Ерик се обърна към краля:
— Благодаря ви, Алфред, че ми предложихте този най-прекрасен бисер на родината си. Тя засрами сенешалите от страната на майка ми и превърна норвежките бардове в недодялани глупаци. Никой мъж не е в състояние да разкаже една история с толкова музикален глас и да я придружи с толкова грациозни и прелестни движения.
Той посегна към ръката й. Рианон понечи да се възпротиви, но пръстите й вече бяха стиснати в желязната му хватка. Докато я държеше, Ерик обърна ръката й и меко плъзна палец по дланта. Очите й все така бяха приковани в неговите.
С ъгълчето на окото си Рианон забеляза, че кралят се е надигнал. Възцарилото се в залата напрежение се усещаше почти физически, като бродеща мъгла, като парещата горещина от докосването му.
— Тя е наистина възхитителна — продължи Ерик. — Бях готов да скоча и да се втурна на бой срещу собствените си прадеди, но навреме се сетих, че те отдавна са само духове, които волно препускат с вятъра. Казвам ви, Алфред от Есекс, бях омагьосан. Прекрасната лейди до мен, чиято хубост ме посрещна с добре дошъл на английския бряг, ме покори завинаги.
