Невъзможно. Рианон не беше в опасност. Мергуин беше при нея и щеше да я пази от всички заплахи.
На разсъмване се предаде и стана. Изскочи раздразнено от стаята си и откри Роло до огъня. Скрил глава в ръцете си, едрият викинг хъркаше звучно. Ерик го блъсна с ботуша си.
— Събуди нашите — заповяда рязко той. — Време е да тръгваме.
Роло примигна и скочи на крака. После се развика към другарите си.
Ерик излезе навън и вдъхна дълбоко хладния утринен въздух. По тревата блещукаха капчици роса, околните хълмове бяха забулени в мъгла. Рочестър беше прекрасен град. Ненапразно датчаните го обсаждаха толкова дълго.
Ерик беше сигурен, че един ден ще се върнат.
Той повика едно момче и му нареди да изведе коня му от обора, както и да извести на краля, че норвежко-ирландската войска тръгва само след няколко минути.
Хората му вече бяха събрани на двора, натоварени с отмъкнатата от датчаните плячка. Ерик се изненада, когато видя Роуан, възседнал коня си, готов за път. На седлото зад него седеше танцьорката.
— Кралят няма да тръгне с нас — извика му той и се запъти към него.
— Знам. Той ми позволи да служа при вас — отговори кратко Роуан.
Ерик го погледна замислено. Момъкът проявяваше многостранни таланти — дали пък накрая нямаше да се окаже търсеният предател? Добре, Роуан можеше да тръгне с него, но от днес нататък щеше да бъде под постоянно наблюдение — и той, и Рианон.
— Да вървим — заключи Ерик и се обърна към отряда си. Изкрещя някаква заповед и препусна към градските порти.
Отивам си у дома, мислеше той. Отивам при жена си…
Дойде времето скъпата ми съпруга да изпълни всички обещания, които ми даде, каза си той и на лицето му изгря усмивка. А той щеше да се погрижи тя да удържи дадената дума. Да спази всяко обещание поотделно.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Хубаво беше да се върне отново в къщи.
В дома й всичко беше непокътнато, а през времето, когато беше отсъствала от града, много от разрушените сгради бяха построени отново.
Освен това намери Адела жива и здрава.
Адела, братовчедката на майка й, беше почти шестдесетгодишна. Весела, жива дама с остри очи и още по-остър език. Беше прекарала много години с Рианон. До преди ден се беше крила в къщата на един селянин. Ала когато узна за връщането на господарката и видя с какво уважение и колко учтиво се отнасят към нея викингите, оставени да пазят града, тя побърза да се върне във владетелския дом. Когато я видя, Рианон избухна в плач, засмя се и я притисна в обятията си, а Адела с удоволствие се настани отново в старата си стая.
— Питър и семейството му бяха много мили с мен, макар че беше рисковано да ме крият в къщата си — разказваше оживено тя, радостна, че след освежителна баня и дълъг сън в собственото си удобно легло е облякла отново красивите си дрехи. — За съжаление нямат никакви удобства и трябваше да спя на пода, върху наръч слама, представяш ли си! Ако знаеш как ме боли отзад! Но какви ги разправям? Ти как си, скъпа моя?
Въпросът бе зададен с такова съчувствие, че Рианон трябваше да премисли добре отговора си.
— Добре съм. Избягах при Алфред, а после… после Алфред дойде тук.
— Знаех си, че е бил кралят! — прекъсна я Адела. — Но не се осмелих да се покажа, защото не знаех какво ще ми сторят. Онзи златен великан още първия ден забрани на хората си да притесняват мирните граждани, но откъде да знам как ще постъпят с роднина на господарката! Разказвай! Как така се върна при нас?
— Златният великан стана мой съпруг — отговори с безизразно лице Рианон.
— О! — извика изненадано Адела. — Е, да, това можеше да се очаква. Но какво стана с Роуан?
— Ами… — отвърна Рианон, опитвайки се да се усмихне, да вложи поне малко хумор в отговора си, — нали разбираш, че женитбата с Роуан стана невъзможна?
— О, милото ми дете! — извика съчувствено Адела и в сините й очи просветна нежна обич. После на лицето й изгря сияеща усмивка. — Викингът е великолепен мъж! Само да беше чула с какъв плътен, дълбок глас дава заповеди!
— Разбира се, че вече съм го чувала да дава заповеди с прекрасния си глас — отвърна раздразнено Рианон.
— Той е смел воин, но иначе е милостив господар.
— Милостив ли! — извика с горчива ирония Рианон.
Адела кимна сериозно.
— Когато влезе в града, веднага забрани на хората си да плячкосват и убиват. О, мила моя Рианон! Толкова ли страдаш?
— Разбира се, че не — излъга бързо Рианон. — Кралят пожела да ме омъжи и аз се подчиних на волята му. Това е моята земя, хората са мои поданици, все едно какво си мисли викингът. Няма да се откажа от онова, което ми принадлежи. Повечето бракове се сключват по сметка, така че би трябвало да бъда доволна. Но сега искам да ми разкажеш какво става в града. Радвам се, че Питър и семейството му са добре. — Тя прегърна отново леля си. — И благодаря на Бога, че мога да прегърна поне теб, след като бедният Егмунд и толкова други хора са мъртви!
Егмунд бил погребан по християнски, с всички почести, също и останалите, увери я Адела.
— Гробовете са под големия дъб край източната порта. Ако желаеш, ще отидем да се помолим за душите им.
Рианон вече беше посетила гробовете. Беше обиколила арендаторите и слугите и беше изразила съжаление за понесените загуби, освен това им беше обещала помощ в построяването на новите им домове. Накрая даде на всички един ден почивка, заповяда да изнесат месо от складовете на господарския дом и да го опекат, отпусна и бъчви с ейл. Никой от викингите не се възпротиви на благотворителните й дела. Даже едрият червенокос норвежец с широки рамене, който очевидно беше назначен за управител на града и когото наричаха Зигурт. Може и да не беше много доволен, че е изпразнила склада на господаря му, но не обели нито дума. Всъщност, той рядко си отваряше устата, дори когато седеше на масата заедно с нея, Адела и Мергуин.
Въпреки това Рианон постоянно усещаше присъствието му. И знаеше, че той следи всяка нейна стъпка.
На разсъмване тя застана зад една бойница и се загледа към своя малък, обграден от каменни стени град. По всичко личеше, че за слугите, арендаторите и селяните животът продължава, както досега. Мъжете работеха по полята. Беше пролет и всеки бързаше да засее нивата си. Хората имаха нужда от храна, за да живеят.
Тя въздъхна тихо и проследи с поглед излизащите на полето волове. Сега господари бяха викингите. Ерик беше оставил в града няколко от хората си, които, макар да бяха извънредно учтиви с нея, постоянно я наблюдаваха. Не се опитваха да се месят в делата й, но когато слизаше за вечеря, те бяха в залата. На мястото на стария Егмунд седеше викинг. Макар да твърдяха, че са ирландци, Рианон продължаваше да ги смята за викинги.
Побиха я студени тръпки. Дали след двайсет или трийсет години хората щяха да говорят така и за децата й? Остави ги тези, те не са англичани, те са викинги…
При тази мисъл започна да й се гади. Решението можеше да бъде само едно: тя и златният великан, който така непоколебимо налагаше волята си, просто не биваше да имат деца. Той беше чужденец.
Не, Ерик не ми е чужд, каза си внезапно Рианон. Не и след сватбената нощ. Бузите й се обляха в червенина и тя си припомни дългата езда към крайбрежието в компанията на Мергуин и двамата млади воини. Старият друид заслужи възхищението й. Той умееше да я развлича, като й разказваше разни истории, например как Свети Патрик прогонил змиите, или за Ейд Финлейт, великия Ард-Рий, който успял да
