— Той ще се върне, нали? — попита тихо тя. — Вие знаете това. Ерик от Дъблин ще преживее и тази битка.
Друидът я изгледа любопитно.
— Да. Ерик ще се върне.
— А кралят?
— Кралят е предопределен за велики дела.
— Значи и той ще се върне?
— Този път да.
— Какво означава „този път“?
Друидът впи поглед в очите й.
— Това е само началото, милейди. Той нападна гнездото на стършелите и скоро тук ще настане същински ад. Но това са предстоящи събития и духът ми не е в състояние да ги прозре.
— Откъде знаете всичко това? — попита Рианон.
Снежнобелите му вежди се повдигнаха иронично.
— Откъде го знам ли? Огледай се — заговори тържествено той. — Вслушай се в дърветата, в бученето на земята, в шума на морето. Слушай и ще знаеш.
Рианон отметна косата си назад.
— Вие знаехте, че Ерик ще се ожени за мен. Още преди Алфред да е взел решение.
Друидът кимна.
— И искате да ме убедите, че такава е била волята на съдбата?
— Написана във воя на вятъра.
— А аз ви казвам — провикна се ядно тя, — че нищо не е написано във вятъра, нищичко! Нито във вълните на морето, нито в горския ветрец! Ние сами определяме съдбата си и аз ще живея живота си, както аз искам, въпреки вашия проклет ирландски принц!
Мергуин сякаш не забеляза избухването й. Гласът му прозвуча развеселено:
— Сега той е и твой принц, не е ли така, милейди? — После пришпори коня си и препусна напред. Рианон не можа да продължи. Остана загледана след него, питайки се нов враг ли си е спечелила в негово лице или се е сдобила с могъщ, изпитан в превратностите на живота приятел.
След малко пришпори коня си и препусна след него. Беше на път към дома. Това беше единствената й утеха.
Конните отреди препускаха напряко през полята към укрепения лагер на датчаните. Пешите войници ги следваха бавно. Обсаждащите бяха издигнали високи дървени огради, бяха изкопали дълбоки ровове, но когато първите английски войски достигнаха до тях, стана ясно, че датчаните имат намерение да отстъпят.
Ерик препусна по продължение на крепостната стена и огледа внимателно обстановката. Трябваше да бъде сигурен, че хората му претърсват гората, в която бяха избягали датчаните. Не искаше никой да им се изплъзне, защото много добре знаеше, че бързо щяха да се съберат и да ги нападнат от засада.
Могъщ като бог върху едрия бял жребец, Ерик се втурна срещу враговете. Първият му противник беше грамаден воин със сива брада, който размахваше двустранно наточена бойна брадва. Ерик трябваше да се наведе, за да избегне смъртоносния полет на оръжието. Само след миг размаха меча си и улучи мъжа в тила. Датчанинът се строполи на земята и духът му отлетя към Валхала.
Битката няма да трае дълго, каза си доволно Ерик.
Двамата с Роло се биеха един до друг и след известно време установиха, че са останали сами сред море от мъртви неприятели. Забелязаха някакво движение вляво от себе си, в коритото на един от потоците в края на гората. Размениха бърз поглед, обърнаха конете си и препуснаха нататък.
Група саксонци бяха обградени от цяла орда датчани — ако се съдеше по вида им, повечето бяха берзекери. Съотношението беше един към двама. Ерик се ухили на приятеля си.
— Какво ще кажеш, да се включим ли?
— Кой иска да живее вечно? — гласеше равнодушният отговор.
— Така е, кой иска да живее вечно! — повтори с усмивка Ерик.
И двамата се хвърлиха в битката. Земята беше твърде неравна, за да се бият на коне, затова Ерик скочи от седлото. Веднага бе нападнат от млад датчанин с яркочервена коса, който му изкрещя, че е най-добре веднага да си вземе сбогом с живота.
— Ти си син на коза! — изръмжа датчанинът.
Ерик парира бесния му удар, отскочи назад и заби острието на меча си в гърлото на нападателя. После прекрачи през изстиващото му тяло и промърмори:
— Момко, ти никога не си виждал жена като майка ми…
После огледа коритото на потока. Сърцето му заби по-бързо, когато забеляза, че дузина тежко въоръжени датчани в тежки ризници и шлемове са обкръжили един-единствен саксонец.
И този саксонец беше Роуан.
Макар да беше сигурен, че няма да се измъкне жив, младежът се биеше смело и дори се подиграваше на нападателите:
— Хайде, елате да ви видя, жалки глупаци, елате всички едновременно! Аз ще умра, но преди това ще убия поне един от вас. Кой има желание да дойде с мен на небето? Хайде, започвайте! Не ме зяпайте като стари баби, смърдящи дяволски изчадия! Кой смее да се приближи до мен?
Ерик усети, че Роуан е уплашен, но смелостта, която светеше в очите му, беше повече от забележителна.
Само след минута датчаните щяха да се нахвърлят едновременно върху него.
Без да губи време, Ерик скочи на седлото и препусна в галоп към саксонеца. Размаха верния си меч и датчаните, изненадани от неочакваното нападение, изкрещяха и отскочиха назад. След като прониза първия, Ерик скочи от коня си и продължи да размахва меча.
Роуан нададе победен вик и също се хвърли в боя. След няколко мощни удара се озова в средата на воините, които го бяха нападнали. Ерик се озърна и установи, че Роло също се е присъединил към тях. Вече бяха трима.
Битката свърши бързо. Повече от половината датчани лежаха по земята в гротескни пози. Оживелите хукнаха да бягат.
В този миг откъм гората се зададе Алфред, зает да оглежда бойното поле и да брои падналите си войници. Лицето му изразяваше загриженост.
— Не успяхме да ги задържим — проговори най-после той.
— Мисля, че все пак убихме достатъчно много — възрази сухо Роло.
— Така е, а смелият Роуан повали дузина неприятели — допълни доволно Ерик.
Момъкът го погледна и се изчерви. После вдигна поглед към краля си.
— Ако ирландският принц не бе дошъл навреме, сега щях да бъда мъртъв, сир.
Ерик сви рамене, огледа бойното поле и се обърна към краля:
— Трябва да съберем убитите и да ги погребем. За в случай, че датчаните решат да се върнат, за да ограбят мъртвите…
— Ще се погрижим за всички — увери го спокойно кралят. Очите им се срещнаха. Двамата бяха участвали в безброй битки и знаеха как постъпват викингите. Често се случваше да разпарят коремите на пленниците и да изваждат вътрешностите им или да ги изгарят живи. Смъртта беше най-доброто, което можеше да очаква ранените, а най-доброто за мъртвите беше адът.
Ерик възседна отново белия си жребец и последва краля към градските стени на Рочестър. Портите се отвориха и изгладнелите жители на града се втурнаха навън, за да поздравят освободителите си.
През първата нощ, прекарана в Рочестър, победителите имаха възможност да установят, че датчаните наистина са избягали набързо. Бяха изоставили пленниците си и много коне. Алфред остана много доволен от ценната придобивка.
Празнуваха в голямата зала на владетелския дом. Настроението беше приповдигнато. Английските разказвачи величаеха делата на краля си, а един от ирландските бардове на Ерик изпя песен за смелостта, проявена от принца му в този паметен ден. Ерик слушаше развеселено, но когато младият Роуан стана и
