той беше убеден, че е в състояние да й наложи волята си.
Как ли се беше смял вътрешно, докато я принуждаваше да се моли за живота на мъжа, когото вече беше пощадил…
Не, той я измами и тя имаше пълното право да не изпълни споразумението, на което я беше принудил. Той не биваше да очаква отзивчивост от нея. Дори Господ не можеше да иска това! Той нямаше да я подчини на волята си, никога. Бог да й е на помощ, но тя нямаше да се предаде, нямаше да му позволи да я затвори в ада.
Мъжкият му аромат отново я удари в носа. Тя скочи и захвърли възглавницата надалеч. Мъжът й беше тръгнал на война. С Божията помощ може би щеше да загине. Дано проявеше тази почтеност.
Не, Ерик нямаше да умре. По гърба й пробягаха студени тръпки. Боеше се за мъжете. Боеше се за краля. Но знаеше, дълбоко в сърцето си знаеше, че Ерик ще се върне.
Изруга гневно и изтича към вратата. Магдалена седеше под едно дърво наблизо. Рианон я повика и жената веднага дотича.
— Какво да направя за вас, милейди?
— Искам да изчеткаш косата ми. И да ми помогнеш да се облека. Побързай, Магдалена!
— Разбира се, милейди.
Магдалена се справи бързо с непокорните червени къдрици. Едновременно с това устата й не спираше да бъбри. Изрази многословно възхищението си от внушителната гледка на строените за поход бойци.
— Кралят винаги изглежда прекрасно, макар че никой не може да каже точно защо. Не е нито по-едър, нито по-силен, нито по-представителен от другите мъже. Но той е Алфред Великият. Мъжете го казват, не аз. Във всички кралства го наричат Алфред Велики. Великолепен е нашият крал! Обаче, милейди, вашият лорд може напълно да се мери с него. Толкова е изискан, изглежда така сигурен и красив върху огромния си кон. А когато погледът му падне върху някоя жена, тя направо припада. Казвам ви, милейди…
— Моля ви, Магдалена, престанете! — заповяда остро Рианон, но веднага се усмихна, за да смекчи рязкостта на думите си. — Мъжете тръгнаха на война — допълни бързо тя. — Трябва да се молим за тях.
— О, съпругът ви няма да умре, милейди! Той е истински бог! Прекрасен е, едър и златен. А пък мускулите му… Ах! Казвам ви, милейди…
— Магдалена!
— Ще го сънувам — промърмори замечтано прислужницата, без да обръща внимание на предупрежденията. Отпусна четката за коса, седна на леглото и помилва завивките по начин, който окончателно вбеси Рианон. — Казвам ви, бих искала да се омъжа за някой от новодошлите! Тогава и аз ще имам прекрасен викинг за съпруг като вас…
— Той е ирландец. — Рианон сама се учуди на остротата в гласа си.
— Не, той е викинг, от глава до пети — възрази уверено Магдалена.
— Престани! Кралят и нашите смели мъже ще се бият, ще рискуват живота си, за да прогонят викингите. Не бива да говориш така!
— О, разбира се! — Магдалена скочи на крака и закърши ръце. — Не исках да кажа нищо лошо, милейди.
— Знам, че не искаше — отговори с досада Рианон. — А сега ми помогни да облека ризата и туниката. После ще сплетеш косата ми и си свободна.
— Кралицата желае да ви види — припомни си внезапно Магдалена.
Рианон въздъхна. Нямаше настроение да слуша съчувствените думи на Алсвита. Вече беше късно за съчувствие. Но все някога трябваше да се яви пред нея и пред другите жени, затова по-добре беше да го стори веднага.
Облече се бързо с помощта на Магдалена и енергично закрачи към кралския дом. Децата я поздравиха бурно и тя се улови, че вдига едно по едно малките и ги милва, за да не погледне кралицата в очите. След известно време Алсвита я покани да седне и да хапне нещо и нещата се развиха много по-лошо, отколкото беше очаквала. Алсвита се опита да й обясни, че първата брачна нощ е катастрофа за всяка жена, даже ако е имала късмет да попадне на нежен съпруг, когото обича. Когато започна да я уверява, че по-нататък ще стане по-добре, че болката ще премине, Рианон втренчи мрачен поглед в масата. Не можеше да говори, не смееше дори да диша.
— Толкова ли те боля? — попита съчувствено кралицата.
— Не! — процеди през стиснати зъби Рианон.
— О, мила моя…
Рианон се изправи и скри стиснатите си юмруци под туниката, за да не загуби самообладание.
— Той изобщо не ми е причинил болка! — извика ядно тя. — Но моля те, Алсвита, точно за това ли трябва да разговаряме?
— Не, разбира се, че не. — Внезапно кралицата млъкна и погледна зад нея. Рианон разбра, че някой е влязъл в залата и стои мълчаливо зад гърба й. Обърна се и неволно се усмихна.
Старият мъж с безкрайно дълга брада и набраздено от безброй ветрове и бури лице. Днес беше облечен в дълго палто и странна шапка и я наблюдаваше със сериозни, неразгадаеми очи.
— Рианон — обади се забързано Алсвита, — това е Мергуин, един от хората на Ерик…
Рианон не можа да разбере дали кралицата беше искала да каже „слуга“. Но когато погледна стареца, разбра, че никой мъж и никоя жена не биха се осмелили да го нарекат така.
— Аз съм Мергуин — представи се спокойно той. — Някои ме наричат друида от гората, други ме смятат за луд, но аз съм служил на ирландския Ард-Рий и на близките му още когато вие не сте били родени. Дойдох да те заведа у дома.
— У дома? — В първия миг сърцето на Рианон спря, после заби като лудо. У дома. В неговия дом? Не, нямаше да тръгне, не можеха да я принудят.
— Ще се върнем на брега. Там ще чакаме Ерик.
— О! — въздъхна облекчено тя. Но отново понечи да се възпротиви, защото беше решила да възразява на всичко, заповядано от мъжа й.
После обаче си каза, че не може да остане тук. Обичаше Алсвита и децата, но в последно време се беше отчуждила от тях. Алфред беше заминал на война, Роуан също. И Ерик, разбира се.
— Може би е по-добре да останеш… — започна Алсвита.
— Не, не! Много ти благодаря, но предпочитам да си отида у дома. — Тя се усмихна на друида и тихо промълви: — Мергуин.
Очите му привличаха нейните като с магнит. Тъмни, знаещи очи. Припомни си как й се бе усмихнал по време на венчавката. Това беше единственото, което помнеше ясно, което й бе вдъхнало надежда. Усмивката на един мъж, когото не познаваше.
Прилича ми на вечно недоволен стар мърморко, помисли бегло тя.
И въпреки това го харесваше. Усещаше нещо особено у него, нещо топло, заслужаващо доверие.
— Да, с удоволствие ще си отида в къщи.
Алсвита веднага се втурна да дава нареждания за багажа, за конете и свитата, която трябваше да ги придружи, но Рианон изобщо не я слушаше. Старият друид беше приковал вниманието й.
Тя целуна за сбогом кралицата и децата и двамата с Мергуин потеглиха на път. Възседнаха конете, които ги чакаха в двора пред палата. Повечето мъже бяха тръгнали с краля, но Рианон не можеше да пътува без свита. Двама млади момци, не по-възрастни от самата нея, вече бяха готови за път, а старата Кейт от кухнята пълнеше с храна чантите на седлата, за да имат прилична вечеря.
Алсвита многословно изрази съжалението си, но Рианон я целуна бързо по бузата и се настани удобно на гърба на червената кобила от кралския обор.
Като се имаше предвид възрастта му, Мергуин се справи учудващо добре с коня си. Метна се на седлото с лекотата и пъргавината на младеж. Забеляза погледа на Рианон и я изгледа сърдито.
— Когато стана твърде стар и вече не мога да бъда полезен, млада лейди, аз сам ще се оттегля в заслужена почивка. — После изпухтя презрително и Рианон неволно се запита какво ли искаше да каже с думите „заслужена почивка“. Сведе глава, за да прикрие усмивката си, после се обърна към децата и им помаха за сбогуване. Най-после щеше да си иде у дома.
Уорхем едва беше останал зад гърба им, когато Рианон приближи коня си до този на друида.
