Ядосан от топлата вълна, разляла се по тялото му при спомена за Рианон, той реши да съсредоточи вниманието си върху краля и започна да му задава въпроси и да дава съвети за предстоящата война.
— Щом датчаните са стояли толкова дълго пред стените на града, сигурно са построили защитни съоръжения. — Той спря за миг, обърна се и отново огледа дългите редици воини, които се точеха по пътя. После се усмихна на Алфред. — Готов съм да се обзаложа, че когато датчаните чуят с каква огромна войска сте потеглили към Рочестър, те ще се откажат от обсадата.
— За страхливци ли ги смятате?
Ерик сериозно поклати глава.
— Викингите не са страхливци и вие много добре го знаете, Алфред. Всеки викинг жадува за победа, за чест и богата плячка. Викингът не се бои дори от смъртта, бои се само от безчестната смърт, защото тя ще го опозори в очите на другарите му. Животът в чертозите на Валхала е възнаграждение, отредено само за смелите. А никой не е вечен. По-добре е да загинеш като герой на бойното поле, отколкото да остарееш и да се сбръчкаш в постоянни опити да се пребориш с безкрайното време.
Цял живот съм се бил срещу датчаните — отговори тихо Алфред. — Знам за викингите всичко, което знаете и вие, Ерик Олафсон.
Ерик се ухили.
— Не съвсем, защото аз съм син на норвежки викинг. И не се отказвам от наследството си. Тук съм, за да се бия заедно с вас срещу един натрапник. Но не забравям, че аз също съм син на един такъв натрапник — и на една истинска християнска принцеса на Ирландия, — и това представлява истинско предизвикателство за мен. Много е интересно, знаете ли? Има хора, които твърдят, че баща ми е обсебил насила голяма част от Ирландия. Други пък са убедени, че Ирландия е завладяла него, че той е повече ирландец, отколкото са местните хора. — Той погледна Алфред и отново се усмихна. — Все едно колко пъти сте побеждавали датчаните, сир, те ще продължават да воюват и също ще побеждават. Саксонските момичета ще раждат датски деца, а имената, които датчаните са дали на реките и потоците, на планините и хълмовете, също ще оцелеят във времето. Викингът, все едно от коя народност, винаги оставя своя знак там, откъдето е минал.
Алфред слушаше внимателно.
— Е, аз вече приех един викинг в своя дом, не е ли така? Направих го свой роднина!
— Сър?
— Да, викинг. Мъж, който пристигна по море с драконов кораб. Любопитен съм, Ерик Олафсон. Какъв печат ще поставите върху парчето английска земя, което получихте? Или Англия ще постави своя печат върху вас?
Ерик се засмя, без да се обиди.
— Много е просто. Англия вече ме владее. Видях земята, за която винаги съм мечтал, и вие ми я подарихте. Затова не се бия за вас като наемник, нито като един от многото принцове, които сте помолили за помощ, а като западен саксонец, какъвто сте и вие самият. Това ме прави много по-опасен за датските ми братовчеди.
— Нали казахте, че ще избягат?
— Допускам това. Те не са страхливци, но и няма да влязат в открит бой, когато противникът значително ги превъзхожда. Затова трябва да ги притиснем до стената.
— Ще видим, Ерик, ще видим — отговори сериозно Алфред и изгледа замислено младия принц. — Споменахте земята, която получихте, но не казахте нито дума за другото ви саксонско завоевание.
— И кое е то?
— Жена ви — отговори изненадано Алфред.
— Аха — промърмори Ерик.
— Дамата е моя роднина и кръщелница — напомни му кралят.
Ваша роднина, сир, но вече не сте й настойник — гласеше любезният отговор.
— Все пак аз продължавам да съм загрижен за нея — проговори като на себе си кралят.
Ерик помълча малко.
— Разчитам, че сте я оставили в добро състояние — прибави по-тихо Алфред.
— А вие как мислите, в какво състояние съм я оставил? — попита рязко Ерик.
Червенина обля бузите на краля и той се загледа право, пред себе си.
— Имахте известни основания да й се гневите…
— И макар че съм ирландски принц, аз си оставам викинг — довърши равнодушно Ерик. — Уверявам ви, че не съм я нарязал на малки парченца и не съм я изял за закуска. Освен това не съм я ударил нито веднъж и не съм злоупотребил с нея, Алфред.
Кралят все още не беше доволен. Той пое дълбоко дъх, без да отмества очи от пътя пред себе си.
— Разбрахте ли дали бракът ви е в съответствие с… условията, които уговорихме?
— Искате да кажете дали намерих невестата си недокосната, както ме беше уверил личният ви лекар? — попита развеселено Ерик. — Да, лекарят ви се оказа прав.
— Значи сте доволен от женитбата си, а Рианон е щастлива?
— О, не бих казал, че съпругата ми е кой знае колко щастлива — разсмя се Ерик. — Но мога да потвърдя, че се помирихме. А пък ако тя още не се е примирила с мен, това ще стане в най-близко бъдеще.
Алфред не беше особено доволен от отговора, но не посмя да разпитва още, защото нямаше право да разисква подробностите на един брак, сключен по негово изрично желание.
След малко обаче на лицето му изгря усмивка. Вече беше сигурен, че тази нощ с Рианон не се е случило нищо лошо.
— Какво има? — попита учудено Ерик.
— Много умело се справихте с Роуан — отговори с уважение Алфред.
Ерик въпросително вдигна едната си вежда.
— Е, той остана жив и вече не е ваш враг. Доколкото чух, обеща да ви служи вярно и предано.
— Кажете ми, Алфред, а вие доволен ли сте от споразумението, което сключихте с дявола?
— Какво споразумение с дявола?
— Нали двамата сключихме съюз!
Кралят избухна в смях.
— Ще разбера това, когато се изправим срещу датчаните — отговори той.
— Ако имаме такъв случай — поправи го сериозно Ерик.
— О, разбира се, че ще имаме — увери го Алфред. — Ако не сега, то със сигурност следващия път.
— Сигурен съм, че ще извлечете добра печалба от сключената сделка — рече Ерик.
— А вие вече получихте една голяма част от Западна Саксония — напомни му Алфред. — Но сте прав, аз също ще получа своята част от сделката.
— Странно — промърмори Ерик, когато двамата продължиха пътя си. — Имам впечатление, че говорите повече за една жена, отколкото за земята.
— Може би сте прав.
— Тогава ми позволете да ви уверя — отговори бавно Ерик, опитвайки се да прикрие несигурността в гласа си, — че Рианон е добре и винаги ще живее добре с мен. Тя е моя жена — и това беше вашата воля, не моята. Но аз съм грижлив към онова, което ми принадлежи. Ще бъда честен с вас, кралю, и ще ви кажа, че й нямам доверие. Нито за миг. Сигурен съм, че ще ви посрещне с диво ликуване, ако при завръщането си й поднесете главата ми на табла. И до известна степен намирам, че цялата тази работа е извънредно забавна. Защото аз ще живея, Алфред, въпреки всички лоши предсказания и клетви — и ако няма друга причина, то само защото тя желае нещо друго. Докато не ме мами и не плете интриги зад гърба ми, няма от какво да се бои.
— Може би се страхува именно от вас — проговори тихо Алфред.
Ерик поклати глава.
— Не. Тя се отвращава от мен, може би, но не се бои. Струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако поне малко се страхуваше. Все още не знаем какво точно се е случило при слизането ми на брега. Ако не е била тя, кой тогава се е противопоставил на волята ви? Въпреки това съм сигурен, че тя ви обича с цялото си сърце.
