заповедите му. Воините на Алфред с удоволствие се шегуваха с него. Дори Роуан — този проклет Роуан! — го уважаваше дълбоко и дори го харесваше!
Мъже, каза си с отвращение Рианон. Само защото беше ходил безброй пъти на война и с лекота убиваше себеподобните си, всички го имаха за герой. Той беше възпитан да сее смърт и това беше всичко.
Да сее смърт — и да налага волята си.
Първата нощ успя да му избяга след вечеря, защото трябваше да намери място за спане за всички мъже, дошли с него. Това й отне много време и когато Ерик най-после я намери, тя седеше в кухнята и съставяше менюто за следващия ден. Все още го виждаше пред себе си, опрял ръце на хълбоците си, с корав поглед в кристалносините очи. Само й протегна ръка и каза просто „Ела“. Тя му обърна гръб и повика на помощ цялата си упоритост.
— Заета съм, милорд — гласеше отговорът й, произнесен с тон, който би стреснал и най-смелия воин.
Само не и господаря на вълците. Едва бе успяла да се обърне с гръб към него, когато тежката му ръка се отпусна върху рамото й. Без да губи време в излишни спорове, той я грабна, притисна я в прегръдките си и я задържа здраво. Очите им се срещнаха и думите станаха излишни. Ерик я повлече покрай пияните мъже в залата, повечето от които бяха задрямали, качи я по стълбата и я бутна в спалнята, без да сваля очи от нея. Когато я сложи на леглото, Рианон му изкрещя, че го мрази. Без да й отговори, той започна да се разсъблича и тя неволно се запита дали е казала истината. Когато обаче легна върху нея, повтори думите си. Но като видя великолепната му, обрасла с твърди руси косъмчета гръд, разбра, че е излъгала.
— Вие сте моя жена — напомни й той. — И аз ще получа правото си.
Гърленият му смях огласи стаята, изпълнен с подигравка, но докосването му преливаше от нежност и протестите на Рианон много скоро заглъхнаха под сладкия, упойващ глад на устните му. Думите й отлетяха някъде надалеч, също както и волята й. Свещите затрепкаха и само след няколко минути жарките му целувки изтръгнаха от гърлото й задавени стонове на удовлетворена жажда.
Рианон седеше на брега и напразно се опитваше да си поеме дъх. След малко скочи на крака. На следващия ден Ерик беше навън до късно и при завръщането му тя се престори, че спи. Той не я докосна и тя се опита да повтори тази игра и на следващата вечер. Този път обаче победата беше за него. Обърна я със смях към себе си и й заяви, че е жалка малка лъжкиня и че е длъжна винаги да посреща с добре дошъл своя лорд.
Тя го направи и сега съжаляваше.
Обаче миналата нощ… миналата нощ победителката беше тя. Все едно колко възбуждащи бяха милувките му, тя устоя. Не се бореше с него, бореше се със себе си; лежеше студена като камък и от очите й се стичаха сълзи.
А после дълго лежа будна, загледана в черния мрак.
Обаче на сутринта…
Все още го усещаше върху себе си, вдъхваше аромата му, чуваше мъжкия му смях, когато телата им се сляха. Усещаше твърдостта на мускулите му, треперенето му, своя отговор, върха на възбудата, когато семето му се изля в нея. Никога нямаше да се освободи от него. Никога нямаше да го забрави. И за това се мразеше много повече, отколкото мразеше него, защото не можеше да отрече, че Ерик е нейният бог, че голите му гърди… и хълбоците, и бедрата му, и мъжествеността му наистина внушават страхопочитание. Че очите му излъчват властност — и не само очите, а цялата му личност. Че той наистина е новият лорд на тази земя. Не, никога.
Листата на стария дъб тихо шумоляха над нея. Тук беше сама, на сигурно място. Захвърли наметката си, събу обувките, свали набързо чорапите и нагази във водата. Беше леденостудена, но великолепна, пречистваща. Огледа се на всички страни, свали туниката и долната риза и навлезе по-навътре, докато водата стигна до бедрата й. Разтрепери се цялата, защото студът я прониза като с нож. Приклекна, докато водата стигна до тила й. После бързо потопи главата си, но не можа да издържи на студа и бързо изскочи на повърхността. Почувства се безкрайно освежена и се отърси като куче. Поне за малко беше свободна. Свободна от нощите с него, от вечните му заповеди.
— Рианон!
Младата жена извика уплашено, обърна се и отново се потопи във водата. Някой беше произнесъл името й — остро, със загрижен тон. Стисна здраво зъби и се помоли да не е Ерик. Точно тук ли трябваше да я намери. Но веднага се отпусна, защото беше разпознала гласа на Роуан.
— Рианон!
— Тук съм! — обади се с тракащи зъби тя.
В този миг Роуан излезе иззад дъба. Беше на кон и изглеждаше толкова млад. В този миг Рианон се почувства години по-стара от него. Той все още е младеж, каза си горчиво тя, но аз вече не съм момиче, аз съм жена. Роуан скочи от коня и се затича към нея, но спря засрамено, като видя разпръснатите по брега дрехи. Смутено й подвикна нещо, грабна наметката й, разпери я и застана на брега на потока, подканвайки я да излезе.
Рианон се изправи и тръгна към него. Не можеше да не си спомни онова злокобно утро, когато също бе отишла при него. Тогава мечтите за бъдещето бяха живи. Но сега… сега се уви бързо в наметката и не посмя да го погледне в очите.
— Какво има? — попита тихо тя и притисна топлия плат към голото си тяло.
— Видях те да излизаш — обясни Роуан. — И стражите са те видели, но никой не знаеше накъде си тръгнала — уплаших се за теб.
— Уплашил си се? — Рианон го изгледа учудено. После лицето й се озари от разбираща усмивка. Изпъна рамене и отвърна: — Ясно. Помислил си, че имам намерение да се хвърля в морето, нали?
Роуан се изчерви смутено.
— Аз… не знам. — Толкова по-голяма беше уплахата й, когато внезапно се хвърли пред нея на колене. — Моля те за прошка, Рианон! Едва миналата нощ забелязах, че присъствието ми само усилва мъката ти. Разбери ме, моля те. Аз…
Рианон издърпа ръката си.
— Ти си решил да служиш на викинга, Роуан. Аз реших друго. Това е всичко.
— Защото не си го виждала в боя.
— Видях го да се бие, видях как нападна дома ми и не мога да се възхищавам от един мъж, само защото е способен да убива други мъже.
— Ти не го познаваш.
— Прощавай, Роуан, но тъкмо съм на път да го опозная много добре.
Роуан беше съвсем близо до нея.
— Рианон, заклинам те в Бога, моля те, опитай се да ме разбереш! Той спаси живота ми, не само веднъж, два пъти. Кълна се във всичко свято, че приех да му служа с цялото си сърце. Не само честта ме задължи да го сторя.
Той изглеждаше толкова нещастен, толкова отчаян от самия себе си, че сърцето й не издържа. Тя протегна ръце и го прегърна, сигурна, че винаги ще го обича, макар и не по същия начин, както в миналото. Обичаше го като по-малък брат. В жеста й нямаше нищо друго освен сестринска обич и привързаност.
Точно когато обви ръце около врата му и загрижено пошепна името му, усти хладен полъх. Вдигна глава и в гърба й сякаш се впиха железни игли. Сърцето й се скова от леден страх.
Ерик ги наблюдаваше.
Възседнал белия си жребец, той стоеше под сянката на близките дървета и ги гледаше. Рианон не можеше да види очите му, да разпознае чертите на лицето му, но виждаше блестящата златна коса, а небрежно елегантната стойка върху коня, издаваща опитен ездач и силен воин, не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.
След малко мъжът й побутна с пети белия жребец и го насочи към потока. Днес беше облечен като ирландски принц, яркочервената наметка беше закрепена за рамото с брошка, на която искреше огромен смарагд. На гърба беше избродирана емблемата на вълка.
— Божичко! — изплака неволно тя.
Роуан бързо отстъпи крачка назад и се обърна с лице към опасността. Пусна я и направи крачка напред,
