слаба и безпомощна.
— Наистина — промърмори полугласно той, — Бог да пази глупака, който ще посмее да се влюби във вас, Рианон!
После се обърна и отвори сандъка с дрехите си.
— Облечете се бързо, достатъчно дълго се мотахме тук.
— Ние ли сме се мотали? Аз изобщо не съм…
Очите му срещнаха нейните и я принудиха да замълчи.
— Разбира се, че се мотаете — отвърна присмехулно той. — И пак ще го правите. Всеки ден. А сега да вървим.
При този язвителен намек, последван от остра заповед, Рианон закипя от гняв, но не каза нито дума. Обърна се бързо и се разрови в сандъка си за нови дрехи. Навлече една долна риза с гръб към него, но не можа да издържи и предпазливо извърна глава.
Ерик вече беше обул чорапите си и тъкмо завързваше връзките на ризата. В утробата й отново се надигнаха сладостни вълни и тя прехапа ядно устни, за да ги спре. Кръстът му беше толкова тънък, раменете мускулести и широки. Ръцете му бяха от стомана, а бедрата твърди като дърво. Как копнееше да докосне отново опънатата кожа с цвят на бронз и да се наслади на милувката с всяка фибра на тялото си.
Той не я обичаше, но беше неин съпруг. Съдбата ги беше събрала.
Но тя нямаше да му служи! Нямаше да го направи и толкова!
И все пак — той обичаше това място. Обичаше земята и хората й. Обичаше децата.
Ерик бавно се обърна. Шестото чувство му беше подсказало, че жена му го наблюдава. Рианон се стресна, измъкна бързо една широка роба и една нова туника и скоро застана пред него, облечена в изискан светлосин тоалет. Знаеше, че сега пък той я наблюдава. Когато се изправи пред него, видя, че се е облякъл като ирландски принц, с риза и къса туника, обточена с хермелин, кралскосини чорапи и пурпурна наметка, закопчана с изкусно изкована аграфа. Талията му беше стегната с широк колан, от който стърчеше кама. Ерик никога не се разделяше с оръжието си. Той погледна изпитателно жена си и й протегна ръка.
— Можем ли да тръгваме, милейди?
— Вие ме довлякохте тук. Сега не ме карайте да бързам.
— Е, ако предпочитате да останете, аз съм готов да пратя по дяволите всички правила на гостоприемството и да се помотая още малко тук с вас! Вие сте способна ученичка, милейди, и все пак има още много неща, на които трябва да ви науча. Вярно, бързането ми не беше особено прилично, но мина толкова време след онези наистина учудващи екстази на първата ни брачна нощ, че трябваше да се уверя с очите си дали не е било само сън… — Гласът му заглъхна, но след миг помещението се огласи от дълбок, гърлен смях.
Рианон се разбърза. Още докато той говореше, беше сресала косата си, така че сега само обу обувките си и отпи голяма глътка от виното, оставено на масичката. Изправи се пред вратата и упорито вирна брадичка.
— Както виждам, вече сте готова — засмя се Ерик, взе ръката й и я изведе навън.
В коридора обаче спря, поднесе ръката й към устните си и впи изпитателен поглед в очите й.
— Скъпа моя, вие сте невероятно красива! — Коварна усмивка изгря върху чувствителните му устни. — Следобедът мина великолепно, но ви уверявам, че чакам с нетърпение нощта.
Рианон отговори на погледа му, без дори да трепне, и горещо се помоли той да не е чул лудото биене на сърцето й или да е забелязал издайническите пламъчета, които запълзяха към лицето й.
— Гостите ни чакат — произнесе колкото се може по-спокойно тя.
— Наистина!
Ерик стисна ръката й и я поведе по стълбата към голямата зала. Докато вървяха бавно и тържествено, внезапно я побиха силни тръпки. Бог и небето да са на помощ на онази жена, която ще прояви глупостта да се влюби в него! — каза си отчаяно тя.
Да, Бог да й е на помощ!
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
На петото утро след завръщането на Ерик Рианон се събуди и установи, че викингът не е до нея в леглото.
На мястото, където беше лежал, чаршафите бяха омачкани, ала русият великан, който се бе завърнал изненадващо бързо, за да обърка отново живота й, го нямаше.
Тя потръпна, установявайки, че още е гола, и измъкна от сандъка си чорапи, риза и туника. Полуоблечена, се обърна към каната с вода и легена за миене, оставени на масичка пред камината, и изми лицето, врата и ръцете си. После се дооблече, изчетка и сплете косата си, наметна се с обшита с кожи пелерина и бързо излезе от покоите си.
Чу гласове откъм залата и спря на площадката на стълбището. Няколко мъже разговаряха оживено, но Ерик не беше между тях. Роло разказваше разни истории от последната битка, а другите го слушаха и от време на време го прекъсваха с въпроси. Рианон слезе на пръсти по стълбата, защото искаше да остане незабелязана. Затаи дъх, когато видя Роуан и още няколко младежи, които бяха служили на крал Алфред, а сега седяха в залата на един викинг.
И този викинг беше неин съпруг.
Е, не можеше да избегне присъствието им. Първия ден, когато двамата с Ерик слязоха под ръка в залата, сънародниците й я поздравиха учтиво, с подобаващо уважение и дори с известна нежност. Даже Роуан. Той докосна ръката й, наведе се дълбоко над нея и я поздрави с братска целувка по бузата. И това в присъствието на Ерик. Държанието му й отне всяка надежда. Защото фактът, че се бе осмелил да я докосне, когато мъжът й стоеше съвсем наблизо, беше дълбоко и смущаващо отричане на всичко, което се беше случило между тях.
Любовта свърши, каза си тъжно Рианон. Отначало беше избликнала мека и нежна, прекрасна като пролетта, но сега й се струваше, че цялото е било само лицемерна, детинска игра. Или може би причината беше във властното и постоянно присъствие на Ерик, което бе превърнало мечтите във фантазия. Може би беше начинът, по който я бе докоснал, по който я бе белязал със своя знак, и тя не можеше да отрече това дори с омразата в сърцето си. Тя познаваше Роуан от много години, но Ерик я познаваше по-добре. Години наред беше вярвала, че ще обича Роуан до края на живота си. А сега помнеше едва-едва меките, безобидни целувки на любимия си, докато споменът за страстта, която отново и отново събуждаха в гърдите й устните на Ерик, постоянно караше кръвта й да кипи и бузите да пламтят…
Дълбоко в нея гореше страстен копнеж.
Не, тя щеше да бъде най-голямата глупачка, ако се влюби в него; тя не го обичаше и никога нямаше да го обикне. Въпреки че споделяха любовта към земята, огнените коне и крехките дечица. Въпреки че имаха много общи неща — и двамата високо ценяха и уважаваха прадедите си и традициите на родните си места; имаха усет към екзотичното и уважаваха знанието. Но не, независимо колко много бяха свързващите звена между тях, тя никога нямаше да го обича. Нито пък щеше да го почита и да му се подчинява.
Тя прекоси незабелязано залата и изтича към изхода. Един от хората на Ерик, ирландец, стоеше на стража пред вратата. Когато Рианон мина покрай него, направи дълбок поклон. Младата жена не знаеше накъде се е запътила, знаеше само, че иска да се отдалечи от тази зала, от този до вчера свой дом, където Ерик скоро щеше да се върне.
Тя вървеше бързо, отминаваше ковачи и занаятчии, после мина покрай още един от стражите на Ерик и излезе извън градските стени. Тръгна по пътеката, която водеше към обраслата с трева скалиста ивица на северния бряг. След петнайсетина минути стигна до огромния стар дъб с тежки клони, приведен над хладен, бърз планински поток.
Тук беше погребан Егмунд. А до него лежеше Томас.
Рианон падна на колене в тревата и сведе глава в безмълвна молитва за приятелите, които беше изгубила. Ала мислите й не бяха при тях. После приседна в тревата, задъвка замислено едно стръкче и се загледа в бликащата вода. Мислеше за съпруга си.
Очевидно имаше хора, които го смятаха за цивилизована личност. И то не само понякога, както правеше тя. Адела го намираше зашеметяващ — и очарователен. Очарователен! Слугите с готовност изпълняваха
