ме върне здрав и читав във вашата спалня.
— Вероятно сте прав — отвърна Рианон, възвърнала смелостта си. — Следващия път ще го сторя.
После понечи да стане, но Ерик отново улови китките й.
— Не сте готова, скъпа моя.
— Напротив.
Викингът цъкна съжалително с език и Рианон се изчерви цялата. Не посмя да го погледне, но знаеше, че няма изход; сключените около китките й пръсти бяха от желязо.
— Като си припомня дългите самотни нощи, когато лежах буден и си мислех за сладките ви обещания…
— Лъжете, милорд. Сигурна съм, че сте се сражавали, без изобщо да мислите за мен. По-скоро сте мислили за новоспечеленото си парче земя, отколкото…
— Права сте — прекъсна я сериозно Ерик. — Много мислих за земята си. — Очите им се срещнаха и на устните му изгря усмивка. — Обичам тази земя. Обичам я, защото е красива, макар и гола. Обичам смеха на децата, които играят по поляните. Копнея за мир, за да мога да се грижа за хората и да увеличавам богатствата на земята. Вие също я обичате — заключи меко той.
Той наистина обичаше земята, Рианон бе усетила това още от самото начало. Колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че съпругът й уважава и човешкия живот — учудващо качество за мъж, които беше прекарал голямата част от живота си по бойните полета.
Алфред също беше велик воин. Алфред, който толкова ценеше науката, семейството, дома и огнището, своя бог. Макар че постоянно водеше войни, Алфред беше мъж, способен на милост и съчувствие.
Не й беше лесно да си представи, че този мъж, неин враг и едновременно с това неин съпруг и господар, също можеше да бъде човек, способен на милост и съчувствие. И че я познаваше по-добре, отколкото й беше приятно.
— Аз обичам хората си, милорд — отговори тихо тя и сведе очи.
— Така е, но тези хора са неразривно свързани със земята. По всичко личи, че се справяте добре с наследството си. Докато ме нямаше, градът отново е разцъфтял.
Тя го изгледа с част от старата упоритост.
— Това вече не е мое наследство, не забравяйте.
Ерик се усмихна, облегна се доволно назад и затвори очи.
— Вие ми принадлежите, земята ви също ми принадлежи. Ценя и двете.
— Също както цените и Александър.
— Той е забележително добър жребец.
Вместо отговор, Рианон вдигна кърпата, за да я плесне в лицето му. Ала трябваше по-добре да размисли. Отпуснатата му стойка лъжеше. Още преди да се е раздвижила, Ерик отвори очи и пръстите му се впиха в китката й. Той я стисна здраво и заговори с дълбок, дрезгав глас, който я стресна много повече от силната му ръка:
— Мислех за вас, съпруго моя. Всяка нощ. Мислех за сладкото ви, замайващо обещание. Помолихте ме да не убивам любимия ви и аз го оставих жив. Да видим спомням ли си точно думите ви. Е, май съм забравил някои неща, но отлично помня, че ми обещахте всичко, наистина всичко, което поискам.
— Вие ме измамихте.
Мъжът вдигна рамене.
— Все пак ще получа онова, което искам — увери я лениво той. — И много добре знам, че брачните задължения съвсем не са ви толкова отвратителни, колкото искате да покажете. Доставя ми голямо удоволствие да си припомням сватбената нощ. Тези нежни, сладки — а и другите, не толкова нежни и не толкова сладки тонове, които издавахте, ме преследваха в сънищата ми, докато лежах самотен в мрака.
Лицето й отново се обля в червенина.
— Заплахата на един викинг… — започна тя с цялото достойнство, на което беше способна, но не можа да продължи. От гърлото й се изтръгна задавен писък, защото ръката му се сключи около рамото й и я притегли при него във ваната, както си беше с дрехите. Водата се разплиска по дъските, Рианон се стовари с цялата си тежест върху гърдите му, но той само се засмя и не обърна никакво внимание на протестите й. Пръстите му се заровиха в косата й и тя притихна. Устата му се впи жадно в нейната, езикът си проправи насилствено път през стиснатите й устни и я завладя цялата. Рианон пламна, сърцето й заблъска лудо, топлината на водата и парещото докосване до тялото му я възбудиха още повече. След малко устните му се отделиха, но пръстите му вече търсеха връзките на туниката.
— Обещахте да дойдете при мен и да ме прелъстите също както постъпихте с любовника си онази сутрин в гората — напомни й той. — Обещахте да ми доставите същата радост.
Тя стисна силната му ръка, за да предотврати милувката по гърдите.
— Искате нещо, което не можете да получите, което никога няма да заслужите, което никога няма да ви дам. Аз обичах Роуан.
— Обичала го била! — изпухтя презрително Ерик. — Това са детски игри. Нужен ви е мъж.
— О, а вие, господарю, сте достатъчно стар, нали? Е, добре тогава! Искам си по-младия! Кое момиче би се задоволило с един треперещ от старост любовник?
— Слава Богу, още не съм почнал да треперя — засмя се Ерик, после взе ръката й и бавно я спусна по тялото си. Рианон простена, защото пръстите й отидоха под водата, плъзнаха се по твърдия му корем и се увиха около коравия член. Тя усети пулсиращата му топлина и се уплаши още повече, когато мощно набъбна под милувката й, изпълнен с ужасяваща сила и желание. Понечи да отдръпне ръката си, но Ерик не я пускаше. Искаше да се бори, да крещи. Но очите му я държаха в плен и не й позволяваха дори да се помръдне.
Ерик се усмихваше с увереността на победител. Пръстите му умело развързаха панделките на туниката и разголиха гърдите й. Привлече я още по-близо до себе си и устата му се сведе над разкошната пълнота на мекото, женствено хълмче. Езикът му закръжи около втвърдилото се връхче, после нежно го заблиза и засмука. В тялото й нахлу мощна вълна на възбуда. От устните й се изтръгна стон и пръстите й се заровиха в косата му. Ръката му се плъзна под дрехата й, помилва голата плът и се спусна към бедрата. После се зарови в центъра на пулсиращата й женственост, плъзна се навътре, дълбоко и все по-дълбоко и продължи да я милва, докато Рианон се озова на края на бездънна пропаст. Тялото й трепереше като в треска, обливаше се в пламъци, искаше да се съпротивлява, но знаеше, че битката е загубена. Пръстите му я милваха, описваха кръгове, толкова силни и нежни… Устата й мълвеше несвързани думи, въздишаше и стенеше, и най-после устните му завладяха нейните и сложиха край на последния опит за протест.
Ерик я стисна в прегръдките си и излезе от ваната. От голото му тяло и измокрените й дрехи се стичаше вода. Очите му бяха впити в нейните, докато ръцете му я поставиха на пода, стиснаха края на дрехата й и го дръпнаха с такава сила, че раздраха едновременно тънката ленена риза и любимата й бяла туника. Рианон не помръдваше. Вътрешно полагаше отчаяни усилия да се пребори с червенината, която заливаше лицето и тялото й, но въпреки това не сведе глава. Опита се да вложи в погледа си цялата гордост и предизвикателство, на които беше способна. И тайно се зарадва на изпълнената с възхищение усмивка и блясъка, появил се в очите му при вида на голото й тяло. Да, те бяха врагове, но тя въпреки това се зарадва на възхищението му и усети допълнителна възбуда от вида му, от първичната мъжка красота на тялото му, от ръста и силата му, от зашеметяващата мощ, която се излъчваше от него. Зарадва се дори на арогантността му, защото може би именно скритата в нея невероятна самоувереност разпалваше в тялото й този безумен огън.
— Унищожихте напълно роклята ми — съобщи му сухо тя.
— Имате и други.
— Така е, сър, но аз съм ваша жена, ваша собственост, ваше имущество. Онова, което принадлежи на мен, принадлежи и на вас, затова унищожаването на една рокля представлява загуба и за вас. Не мислете, че винаги ще побеждавате врага. Някой ден няма да останат богатства за плячкосване!
— Сигурно не, защото скъпата ми жена вече знае на кои богове да се моли за смъртта ми.
— Не може винаги да се печели! — настоя упорито Рианон.
Ерик посегна към нея, измъкна я от остатъците на дрехите и я стисна в прегръдките си. Красиво изсечените му устни се усмихнаха, когато прошепна:
