разумът ви.
Тя отново не отговори и той докосна нежно брадичката й. Обърна я леко към себе си, за да я погледне в очите. Тя извърна глава и устреми поглед към седлото, върху което почиваше лявата му ръка, стиснала юздите. Голяма, силна ръка с дълги, извънредно тесни пръсти, едновременно елегантни и корави.
— Рианон?
— Няма да забравя, че сте мой лорд — отговори тя и вдигна поглед към лицето му. Упоритостта й можеше да се мери с неговата. — Просто не съм в състояние да го сторя.
Ерик се усмихна, после се изсмя с глас. Коравото му лице омекна и той се превърна в златен принц, облян от ярко слънце, могъщ, непобедим. Той наистина беше викинг, господар на вълците.
— Вие сте забележителна жена, милейди.
— Наистина ли смятате така?
— По време на отсъствието ми се справихте чудесно. Много сте смела. А когато се появих така внезапно, стиснахте зъби и ме посрещнахте, както подобава, макар че не се върнах с намерението да се боря с вас. Двамата имаме една и съща цел.
— Не, милорд, не е така! — възрази меко тя, но усмивката му не угасна.
— Напротив, лейди, точно така е. — Той протегна ръка и описа широк кръг във въздуха. — И двамата искаме най-доброто за тази земя. Богатство, усмивки, мир. Добре обмислени решения, възможности за разпространение на знанията — може би наш собствен златен век.
Очите й се разшириха в добре изиграна невинност.
— Милорд! Каква власт имам аз? Трябва много да се напрегна, за да повярвам, че съм малко повече от ваш покорен служител.
Ерик поклати развеселено глава, знаейки отлично, че покорството й е само привидно.
— Рианон, с всяка крачка, която правите, вие изпробвате властта си, или поне така изглежда! Вие сте моя съпруга, лейди, а всеки мъж изисква своите съпружески права. Юздите, които носите, са много леки, скъпа моя, във всеки случай докато помните, че съществуват.
— Както вече ви казах — отвърна тихо тя, — няма от какво да се боите. Та вие нито за миг не ми позволявате да забравя, че сте господар на тази страна.
— Все ми е едно как го правя, важното е да го запомните — отсече твърдо той и притисна колене в хълбоците но коня, за да го подкани да побърза. Рианон се притисна до него и се наслади на мощните, гъвкави движения на любимото си животно. Топлината и силата на широката мъжка гръд, към която се притискаше гърбът й, й вдъхваха странно чувство за сигурност.
Може би един ден наистина щяха да заживеят в мир.
Ала когато слънцето се вдигна високо и двамата видяха пред себе си градските порти, мисълта за мир отлетя някъде много далеч. Портите бяха широко отворени и няколко конници с цветовете на Алфред чакаха в двора.
— Какво ли означава това? — прошепна стреснато Рианон.
Ерик дръпна юздите и се загледа мрачно към тълпата мъже.
— Пак датчаните — отвърна уморено той. След малко прибави сухо: — Е, скъпа моя, май получихте онова, което искахте. По всичко личи, че отново ще потегля на война и може би този път датската бойна брадва ще улучи целта си.
После пришпори коня в бърз галоп.
Рианон така и не успя да му каже, че никога вече няма да се моли да го застигне жестока смърт.
В действителност тя щеше да се моли за благополучното му завръщане.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рианон бързо последва съпруга си през вратата и видя, че в залата се е събрала голяма тълпа. Новопристигналите бяха от най-изявените воини на Алфред: сериозният, мрачен Алън от Кент, Едуард от Съсекс, Йон от Уинчестър и Уилям от Нортъмбриън. Уилям стоеше с Роло в северния край на залата и двамата се бяха задълбочили в разговор. Облегнат удобно на стената, англичанинът подръпваше нервно тъмния си мустак Още щом влезе, Рианон усети погледа му върху себе си. Внимателни тъмни очи, скрити зад полуспуснатите ресници и гъстите мигли. Този човек е опасен, помисли си неволно тя. Ала веднага прогони тази мисъл, защото кралят му имаше доверие. Въпреки това се почувства несигурна. Уилям не ценеше никого, освен себе си. Но беше важен за Алфред и Рианон знаеше, че трябва да стисне зъби и да го приеме в дома си.
Очевидно хората на краля не бяха дошли просто на гости — те идваха да събират войници за нови битки.
— Ерик! — извика зарадвано необузданият, весел Йон, който винаги трябваше да бъде пръв. Едва Ерик беше влязъл в залата и той се хвърли към него. — Гунтрум е научил за поражението при Рочестър и жадува за отмъщение! Разбрахме, че планира нападение откъм морето. Трябват ни кораби за войската на краля. Освен това един пленник ни предупреди, че отряд от най-кръвожадните датчани ще слезе на сушата северно оттук. Кралят ви моли да съберете воините си и да попречите на отряда да се съедини със силите на Гунтрум!
— Флотата ми е на разположение на краля — увери го Ерик.
— Ще унищожим всеки датчанин, който се осмели да стъпи на брега! — провикна се самохвално Роло.
— Корабите ни трябват веднага — намеси се остро Алън и излезе напред.
Ерик кимна и започна да дава нареждания на заместника си:
— Роло, погрижи се капитаните да са готови за отплаване.
Огромният викинг кимна и забързано напусна помещението. Уилям от Нортъмбриън се отдели от мястото си край стената, пристъпи към Ерик и здраво разтърси ръката му.
— Викингски кораби срещу викингски натрапници! Това със сигурност ще ни донесе победа! — Той се изсмя гръмогласно и потупа Ерик по рамото. Ирландският принц не отговори и за момент Рианон се запита дали мъжът й не споделя нейната враждебност към този мъж. В този момент се намеси Роуан:
— Няма нито една флота с толкова добри качества като тази на викингите. Трябва да благодарим на Бога, че великият ирландски Ард-Рий е приел за свой зет норвежкия Господар на вълците и че внукът на Ард-Рий днес предоставя на наше разположение превъзходно построената си флота.
— И не само флотата, а и силната си десница! — добави тържествено Уилям.
— Благодаря ви за това признание — отвърна сухо Ерик. — Тепърва ще имате възможност да се убедите дали нашите викингски кораби ще ви свършат работа в предстоящото сражение.
— Колко време ще мине, докато ги приготвят за отплаване? — попита загрижено Йон.
Устните на Ерик се опънаха в тънка, иронична усмивка.
— Корабът на един викинг е винаги готов за отплаване, приятели мои. — После се обърна към Уилям: — А войската на викингите е в постоянна бойна готовност. Ще тръгнем най-късно след час. — Обърна се и видя застаналата в ъгъла Рианон. — Бихте ли се погрижила за настаняването на вашите англичани, скъпа моя? — В гласа му звучеше напрежение и Рианон изненадано се запита дали й е сърдит или нещо, казано от сънародниците й, го е засегнало болезнено. Ерик помоли Роуан да го придружи и за момент сърцето й спря, като си припомни всичко, случило се тази сутрин. Но не, съпругът й никога нямаше да накаже Роуан заради нея. Можеше да го обвини в какво ли не, но в никакъв случай не в коварство.
Тя поздрави сърдечно Йон и Едуард и забърза към кухнята, за да изпълни желанието на съпруга си.
Вече беше стигнала до вратата, когато Уилям й препречи пътя.
— Скъпа моя Рианон! Толкова ни беше жал за вас! Как сте сега?
Как смееше да й задава този въпрос? Очите му бяха пълни с лицемерно съчувствие. При това той беше единственият, който още от самото начало настояваше да я хвърлят за храна на вълка.
— Добре съм, много съм добре, Уилям. Благодаря и ме извинете. Трябва да се погрижа гостите ми да получат нещо за ядене.
Мъжът протегна ръка, за да я задържи, но тя му се изплъзна и се скри в кухнята. Адела вече беше там и беше свършила цялата работа. Когато Рианон й благодари, старата дама се усмихна самодоволно и помилва косата й:
