харесваше Уилям. Все едно какво мислеше за Ерик, докосването му никога не я отвращаваше. Той беше прав. Докато само изразът в очите на Уилям беше достатъчен да я побият тръпки…
Дълги, силни пръсти помилваха ръката й. Погледът му я държеше в плен.
— Той никога няма да ви докосне, кълна се.
Въпреки това й стана студено. Думите му я плашеха и радваха едновременно.
— Бъдете напълно спокойна, защото ще го убия само ако се осмели да се приближи до вас.
Той пусна ръката й, надигна се бързо и уж между другото попита Алън къде е отишъл Уилям.
— Изпратих вест на краля, че корабите са готови за отплаване и че скоро ще поведете хората си на север. Уилям искаше да се увери, че пратеникът вече е тръгнал.
— Време е и ние да тръгваме — отговори Ерик и това беше сигнал за ставане. Мъжете се надигнаха шумно и се запътиха към изхода. Скоро Рианон остана съвсем сама на масата.
Без да съзнава какво прави, тя също изскочи и изтича навън. Оборските ратаи и слугите бяха довели конете и помагаха на воините да облекат ризниците си.
Ерик вече беше готов. Даже беше нахлупил сребърния си шлем и седеше върху белия си кон. Обърна се, защото беше усетил, че жена му е излязла от залата. Очите му, сини като норвежките фиорди, прекосиха морето от хора и спряха върху нея. Рианон се разтрепери и не помръдна от стълбата, където беше застанала. Ерик пришпори коня си, белият жребец си проби път през тълпата и спря точно пред нея.
— Е, лейди, може би този път желанието ви ще се изпълни. Ако бъда убит, веднага идете при краля, разбрахте ли ме?
Рианон преглътна конвулсивно.
— Никоя датска брадва няма да се осмели да ви посече. Вие просто ще й заповядате да се откаже.
— Слушайте какво ви казвам. Веднага да отидете при краля. — В гласа му звучеше трудно сдържан гняв. Рианон кимна и отговори с пресекващ глас:
— Ще отида при краля.
— Не мога да ви оставя войска за отбрана. Ако ви нападнат, скрийте се в гората. И без героични дела! Без летящи стрели, чувате ли! Къщата и стените бързо ще се издигнат отново. Земята винаги ще принадлежи на мен, все едно кой иска да ми я отнеме. Но вие, лейди, вие трябва да се укриете в гората, разбрахте ли ме? Нека мъжете, които останат, слугите и арендаторите да защитават стените и дома ви. Вие избягайте. Разбрахте ли ме?
— Аз…
— Разбрахте ли ме, лейди?
Рианон кимна сковано.
Внезапно Ерик скочи от коня си. Вдигна шлема си и я грабна в прегръдките си. Целувката му беше толкова настойчива, че едва не разкървави устните й. Без да съзнава какво прави, Рианон се притисна с все сила до него.
Боеше се за живота му.
Ерик я пусна рязко и бързо възседна белия си жребец. Изкрещя някаква заповед на хората си и колоната потегли. Рианон стоя на стълбата, докато прахът, вдигнат от конниците и пешите войници, отново се слегна. Едва тогава тръгна бавно към залата.
Седна пред огъня и се загледа в пламъците. Защо усещаше такава безкрайна празнота? Устните все още я боляха от целувката му.
А сърцето и беше пълно със спомени за нощите.
— Ела с мен, скъпа — проговори зад гърба й Адела и я потупа по рамото. — Най-добре е да си легнеш. Денят беше богат на събития.
Само до преди малко беше проклинала присъствието му. А сега го нямаше и къщата беше празна. Какво се беше променило през тези няколко часа? Със сигурност не беше станал по-нежен към нея!
Но той си беше такъв, въпреки прочувствените думи на масата. Ала веднага беше усетил, че тя се отвращава от Уилям, че се бои от него, и й беше предложил защитата си. Даже се беше заклел да го убие.
Да, защото тя му принадлежеше, също като белия кон. Той не позволяваше на никого да язди Александър и със сигурност нямаше да позволи на друг мъж да язди жена му, ако можеше да се изрази така…
Само една глупачка можеше да се влюби в него. Тя не го обичаше, никога нямаше да го обича…
Господи, полудяваше ли! Умората беше виновна за всичко. Изправи се бързо и устремно прегърна леля си.
— О, Адела, обичам те! И ей сега ще си легна.
— Да, миличка, знам — отговори с обич старата дама.
Наистина беше прекрасно да се пъхнеш в леглото. Но Рианон не можа да заспи. Припомни си думите на Мергуин в кухнята и си каза, че повече не може да пренебрегва едва уловимите промени в тялото си. Старият друид беше прав и тя никога вече нямаше да се съмнява в мъдростта му. Може би трябваше да каже на Ерик. Защото той можеше да падне на бойното поле и никога да не узнае, че е на път да стане баща.
А може би той щеше да се отрече от детето, независимо от случилото се през първата брачна нощ. Може би щеше цял живот да се съмнява, че е негово. Другите хора също щяха да се питат…
Рианон скочи от леглото и застана пред огъня. Загледа се замислено в пламъците и едва дочу почукването на вратата. Потънала в мислите си, изрече тихо „Влез“, защото очакваше Адела. Но в спалнята влезе Мергуин и я стресна.
— Изпратиха двама вестоносци! — заговори направо той и застана пред нея.
— Простете, но аз нищо не…
— От обора излязоха двама пратеници. Единият тръгна да търси Алфред. Не знам кой е изпратил другия, но слугите ми казаха, че е имало и втори.
— Може би са искали да бъдат сигурни, че поне единият ще стигне до краля. Може да попаднат в засада.
— По-вероятно е да са го изпратили при датчаните.
Рианон се уплаши до смърт. Наистина ли бяха примамили Ерик в клопка? Наистина ли някой искаше да предупреди датчаните за тръгването му? Кой имаше интерес викингският принц да попадне в засада? А той подозираше нея. Смяташе, че тя е предала краля си и него. И сега окончателно щеше да се убеди, че жена му е предателка.
— Не! Това не може да бъде!
— Изпратете човек да го предупреди. Аз съм много стар. Не мога да яздя достатъчно бързо, за да го настигна — Рианон никога не беше чувала друида да ругае или да се оплаква от възрастта си и сега се смая от треперенето на костеливите му ръце. — Божичко, да гледаш в бъдещето и да не можеш да видиш ясно, това е проклятие! Веднага изпратете човек!
— Никой не може да ги настигне! Знаете, че яздят като дяволи. А хората на Алфред също са потеглили, за да ги срещнат в Уорхем. Не знам какво да правя… — Внезапно тя млъкна, изтича до прозореца и огледа местността. — Аз ще отида!
— Какво? — слиса се Мергуин. Рианон се обърна към него:
Погледнете, Мергуин! Виждате ли крайбрежните скали в северния край, точно над долината? Ще взема лъка си и ще изпратя в долината дузина стрели, на които ще бъде написано предупреждение. Мога да ги спра!
— Ще простреляте някого — промърмори със съмнение в гласа Мергуин.
— Питайте вашия лорд Ерик — усмихна се Рианон. — Аз винаги стрелям точно. Сигурна съм, че няма да убия никого. Ще изпратя няколко послания и все ще се намери някой да вдигне поне една от стрелите и да прочете написаното на нея.
— Не. Не бива да отивате. Ами ако ви ранят…
— Няма да тръгна сама. Ще взема онзи ирландец на име Патрик от Армаг.
Мергуин се поколеба, после решително поклати глава.
— Изпратете Патрик. Вие не бива да отивате. Просто не бива, разбирате ли?
Какво означаваше това? Тя беше управлявала земята си сам сама, а сега тези натрапници искаха да й
