Свлече се на земята и отпусна тежкия лък.
— Всичко е наред, лейди! Сигурен съм, че ще намерят поне една от стрелите ви — окуражи я Патрик и клекна до нея. — Я вижте, войската спря! Погледнете ей там! Вече са предупредени и няма да допуснат да ги примамят в засада.
Рианон бързо скочи на крака, нови сили се вляха в умореното й тяло. Далеч под себе си видя, че ездачите наистина са спрели и са се събрали на едно място. Въздъхна облекчено, но смръщи чело, защото беше забелязала друго движение между дърветата.
— О, Божичко! — проплака тя. — Вижте, Патрик, вижте какво става! Датчаните са зад тях!
Неприятелят беше оставил отряда на Ерик да премине покрай него и сега го следваше тайно. От мястото, на което беше застанала, Рианон виждаше много добре, че пътеката води Ерик право към няколко високи скали, които трябваше внимателно да се заобиколят. Там, зад скалната стена, със сигурност чакаше засада.
— Трябва да ги предупредим, Патрик! Имате ли малко хартия и кожени върви? Бързо, помогнете ми!
Патрик веднага извади последното послание и кожените ремъци.
— Господи, та ние нямаме мастило! — изплака Рианон.
— Не се отчайвайте, лейди. Почакайте само миг. Рианон си помисли, че момъкът е полудял. Но той коленичи бързо и събра клони, суха трева и мъх. Извади от торбички та си кремък и прахан и се зае да разпали огън.
— Патрик!
— Само още малко! — Ирландецът се усмихна и измъкна от огъня обгорял клон. — Нужни са само две- три думи. Пишете с овъгления край, милейди.
Рианон веднага разбра и написа с големи букви „Зад вас!“ Когато опъна лъка, изплака от болка, но успя да изпрати стрелата и облекчено затвори очи. Помоли се на Бога, после двамата с Патрик коленичиха зад една скала и зачакаха със страх развоя на събитията.
— Намериха я! — зарадва се след малко Патрик.
— Откъде знаете? — учуди се Рианон.
— Погледнете какво правят! Не виждате ли, че се строяват в боен ред? Готови са и чакат. Когато датчаните нападнат, ще ги избият като кучета.
Слънцето се беше издигнало високо над хоризонта. По страните на Рианон се стичаха капчици пот. Двамата с Патрик можеха да проследят всяка подробност от битката. Видяха идването на датчаните… видяха и как хората на Ерик отблъснаха нападението, още преди да е започнало.
Рианон изхълца задавено. От такова разстояние беше невъзможно да се разбере кой печели сражението. Долу цареше такава бъркотия…
— Перата на шлема му все още се веят, не виждате ли, милейди? Не мога да видя много добре знамето, но съм сигурен, че това са цветовете на моя лорд.
Дърветата и храсталаците закриваха гледката. Рианон виждаше само мъртви коне и мъртви тела, но си наложи да повярва в думите на Патрик. Момъкът трябваше да знае какво говори. Едва след часове се сети, че двамата бяха прекарали целия ден на хълма. Нощта вече се спускаше над земята и образите ставаха неясни и размазани.
Всичко, което можеха да направят, беше да се молят за победа. Внезапно Рианон установи, че е останала сама. Обърна се уплашено и потърка очи, защото Патрик отново беше разпалил огъня и стоеше зад него с широка бащинска усмивка на осеяното с лунички лице.
— Този път ще ви предложа по-различно ядене, милейди.
Рианон се усмихна изтощено.
— О, Патрик, и при най-добро желание не бих могла да хапна нищо.
— Трябва — отговори кратко момъкът. — Няма да промените изхода на битката, като откажете да ядете.
Прав беше. Внезапно Рианон се сети, че има и друга важна причина да съхрани силите си.
— Нека ви помогна.
— Не, и сам мога да оскубя една птица — засмя се Патрик. Набучи птицата на един шиш и го сложи над огъня. После я заведе при един поток да се напие с вода. Рианон с почуда установи, че е прегладняла и прежадняла и с удоволствие се възползва от любезността му. Тази нощ и двамата бяха още по-напрегнати от предишната. Страхуваха се дори повече отколкото през дългия ден, който бяха прекарали. Лежаха тихо и почти не разговаряха. Само чакаха с нетърпение зазоряването.
Беше много късно, когато Рианон най-после заспа, увита в дебелата наметка на Патрик. Спа дълбоко и непробудно.
Събуди се едва когато съвсем близо до нея се чу дрънчене на оръжие.
Първият звън на мечовете я накара да отвори широко очи. Скочи на крака, все още не напълно будна, но веднага се сети, че в кончова на ботуша й е скрита малка кама. За съжаление нямаше меч, а тежкият лък не беше оръжие за близък бой. Чу грозно проклятие и мечовете отново иззвънтяха. Огледа се наоколо, но Патрик не се виждаше никъде. Все пак Рианон знаеше, че момъкът е някъде наблизо, защото шумовете от борба се чуваха съвсем ясно. Хукна към края на скалата и го видя на една издатина. Изпотъпканата трева и разровената земя веднага й подсказаха, че битката е започнала съвсем близо до нея и че Патрик се е стремял да се отдалечи колкото се може повече, за да я запази. Очевидно се надяваше, че тя ще избяга.
— Бог да ви е на помощ, ирландецо! — прошепна беззвучно Рианон и хукна обратно към загасващия огън. Може би все пак щеше да успее да опъне лъка си.
Намери колчана със стрелите, стисна тежкия лък и се върна на ръба на скалата. Патрик се биеше с двама неприятели — и двамата обути с груби кожени ботуши, без чорапи и облечени в кожени туники до коленете. Носеха конусовидни стоманени шлемове и размахваха тежки щитове. И двамата се биеха като дяволи.
Патрик беше не по-малко добър боец от тях. Сражаваше се смело срещу двамата великани, но сигурно нямаше да се задържи дълго на крака.
Рианон опъна лъка и едва не изпищя от болка. Сложи стрелата и се прицели. Пусна я и улучи един от мъжете в рамото. Не знаеше дали раната е смъртоносна или не, но грамадният датчанин изрева от болка и изпусна меча си. Патрик, който беше останал без дъх, довърши неприятеля с бърз удар на меча, после вдигна глава и й помаха.
Даже се усмихна, но усмивката замръзна на устата му. Лицето му се разкриви от ужас, от гърлото му се изтръгна дрезгав вик.
Рианон се обърна като ужилена. Твърде късно.
Трима датчани бяха изкачили скалата. Раздърпани, уморени, мръсни, опръскани с кръв.
Рианон изпищя и посегна към камата си, кълнейки се отчаяно, че няма да падне жива в ръцете им. Нахвърли се върху първия нападател с такава сила, че острието на камата проби кожената му туника и одраска кожата. Но това беше всичко, което успя да направи. Вторият датчанин я сграбчи изотзад. Стисна с все сила китката й и безсилните й пръсти изпуснаха оръжието. Мъжът, който я беше сграбчил, я притисна до себе си. Тя се опита да захапе ръката му, но той само са изсмя и я вдигна във въздуха.
Рианон започна да ги ругае на собствения им език и да ги нарича свине и мръсни плъхове. Изговаряше всяка дума високо и ясно, за да я разберат.
— Ау, котка с дълги нокти! — изсмя се отново датчанинът и тя се обърна да го погледне в лицето. Косата му беше тъмноруса, бузите зачервени, очите тъмни и мрачни, а веждите сраснали над носа. Без да губи време, Рианон го изрита с все сила. Очевидно беше улучила важна част от анатомията му, защото усмивката изчезна от лицето му и от устата му изригна гнусна ругатня.
— Ей сега ще опитомя дивата котка, кълна се в Один! — изрева ядно той.
Третият мъж, по-млад от другите двама, слаб, с дълги, несресани, оцапани с кръв руси коси, излезе напред и я дръпна към себе си. Очите му бяха светлосиви, а начинът, по който я огледаха, я накара да се задави от отвращение.
— Тази котка има твърди гърди и прекрасни дълги крака, да не говорим за тялото й — произнесе въодушевено той.
— Вещица! — изрева мъжът, когото беше наранила. Издърпа я от ръцете на по-младия си другар,
