замахна и я тресна с юмрук точно под брадичката. Рианон изпъшка и политна назад, ослепяла от болка. Падна на земята и очите й се напълниха със сълзи. Внезапно осъзна, че между викингите наистина имаше крещяща разлика. Тези не знаеха що е милост. Щяха да я разкъсат на парченца още тук, на тази скала.
Обзе я дива паника. Без да съзнава какво прави, скочи и се втурна към ръба на скалата. Щеше да се хвърли с главата надолу в пропастта. Ако си счупеше врата, толкова по-добре. Предпочиташе бързата смърт пред мъченията, на които щяха да я подложат.
Но не стигна далеч. Едва успя да се надигне, когато един от мъжете я сграбчи за косата и грубо я дръпна назад. Тъмнокосият се ухили широко, ръцете му я стиснаха здраво. Зъбите му, или поне жалките остатъци от зъби в устата му, бяха черни и отвратителни. Погледа я малко, ухилен до уши, после я блъсна на земята.
— Аз ще я взема! Първо ще бъде моя! — изкрещя той и се хвърли върху нея. Рианон веднага разбра какво й предстоеше и го блъсна с все сила, но мъжът изкрещя:
— Дръжте й ръцете, глупаци такива!
Само след секунди я бяха проснали на земята. Тя се биеше като обезумяла и хапеше когото свари, но някой я удари в лицето и пред очите й причерня. Долови тропот на копита и с облекчение установи, че той не е само в главата й. Още преди тъмнокосият датчанин да е успял да довърши започнатото, прозвуча заповеднически глас:
— Идиоти такива! Да вървим, ирландците се връщат!
— Хванахме една лисица, Йорг! Знаеш ли каква е… — започна възбудено тъмнокосият.
— И тя ще бъде първо моя, както и цялата плячка от този набег! — изкрещя му гневно ездачът. — Дай ми я! Тръгваме!
Русият я изправи на крака. Рианон замаяно си каза, че би трябвало да се бори и да избяга от тези мъже, да не допусне да се нахвърлят върху нея като вълци. Захапа ръката на русия и той се сгърчи от болка.
— Какво става? — попита Йорг, ездачът.
— Хапе! — изплака русият.
— Вържете я!
Последната й надежда изчезна, когато Йорг хвърли на другарите си няколко кожени ремъка. Очите й се напълниха със сълзи. Мъжете завързаха ръцете й на гърба и я метнаха напреки на гърба на коня. Йорг заби шпори в хълбоците на животното и препусна напред, без да губи повече време.
Препускането продължи дълго.
Рианон се опита да прецени колко време е минало. Вероятно повече от час. Не можеше да определи посоката, защото главата й бучеше, виеше й се свят, тръскането на коня й причиняваше гадене. Зарадва се, когато най-после спряха. Когато я пуснаха на земята, установи, че Йорг е на възраст горе-долу колкото Ерик, с мускулести рамене, осеян с белези, закален в безброй битки. Тъмна, сплъстена коса падаше по раменете му, но лицето му беше чисто избръснато и разкриваше дълбок белег на бузата, който го загрозяваше извънредно много. Както и останалите, той беше опръскан с кръв и изглеждаше мръсен и раздърпан.
Датчанинът сложи пленницата си на земята и я разгледа подробно. Вдигна наметката й, за да провери качеството на плата. После падна на едно коляно и огледа чорапите й. Рианон се опита да го ритне, но той сграбчи глезена й и я блъсна на земята. Мъжете избухнаха в смях.
— По всичко личи, че сме заловили благородна лейди, приятели — заключи тържествено Йорг. — Може би ще успеем да я накараме да разкрие името си. Как смяташ, Рагвадд? — обърна се той към русия.
— Тя говори езика ни — осведоми го Рагвалд. Острият тон на гласа му подсказа на Рианон, че двамата мъже са съперници.
— Така ли? Брей, значи младата лейди е образована. Дали пък не е от дома на самия Алфред? — започна да размишлява на глас Йорг. Обърна се към нея и попита рязко: — Така ли е?
Рианон се изплю в лицето му. Мъжът изрева вбесено и я сграбчи за рамото.
— Значи дамата хапе, плюе, ругае и се бие, така ли? — изрева той, обърна се и я повлече след себе си. Рианон се препъна, но успя да се закрепи на крака. Останалите мъже тръгнаха след тях, подвиквайки одобрително на водача си. Макар че напълно съзнаваше жалкото си състояние, Рианон събра цялата си гордост и тръгна спокойно след мъчителя си. Той й беше дал възможност да огледа скришом местността. Намираха се до една селска къща — трупът на селянина лежеше насред нивата. Оттатък къщата течеше буен поток, който със сигурност минаваше през скалите и се вливаше в морето. И точно към този поток я влачеше Йорг. Щом стигнаха брега, датчанинът я бутна на колене, сграбчи я здраво за косата и натисна лицето й във водата. Рианон спря да диша. Той искаше да я удави! Гърдите й се пръскаха. Ще умра, каза си отчаяно тя. Може би това беше най-доброто. Само да свършат тези нечовешки болки…
Обаче Йорг я измъкна от водата. Рианон отвори уста и жадно пое свежия въздух. Датчанинът я пусна и тя можа да се изправи, макар че краката й се олюляваха.
— Ще те опитомя, вещице — обеща коварно той и се обърна към хората си, опрял ръце на хълбоците. — Тази жена е красавица. Ценна плячка. Благодаря ви, че ми я донесохте. Коса като слънце и огън, очи като най-скъпи бисери, чувствена, зряла… Наистина ценна плячка. Кралска плячка. Щом й се наситя, ще поискаме подобаващ откуп — заключи той и се изсмя дрезгаво.
Кожените ремъци се впиваха в кожата й, но гневът и паническият страх я накараха да се хвърли презглава напред. Улучи корема на Йорг с такава сила, че мъжът политна назад и се строполи във водата. Войниците нададоха гръмогласен рев. Ала когато се изправи, Рианон изплака от отчаяние.
Датчаните бяха много повече, отколкото беше предположила, установи с нарастващ ужас тя. Внезапно се видя заобиколена от врагове — не само от онези, които я бяха заловили, но и от други, напълно непознати. Всички бяха окървавени, някои куцаха. Разбити от ирландците, те бяха избягали в тази долина, бяха убили селянина и се бяха скрили в къщата му, за да се погрижат за раните си. Нямаше как да им избяга.
Йорг скочи на крака, изрева като ранена мечка и закрачи с големи крачки към нея. Рианон се опита да му избяга, но той я улови и я обърна към себе си. Тя се сви инстинктивно, за да избегне удара, защото ръката му вече се вдигаше във въздуха. Слава Богу, не я удари.
— Кълна се в залите на Валхала, тази жена е моя, и ти ще ми я дадеш или ще се простиш с живота си! — разнесе се гръмотевичен глас.
Ръката на Йорг се отпусна. Датчаните се обърнаха смаяни. Всеки искаше да види кой е този безсрамник, който се осмелява да спори с Йорг за правата върху пленената жена.
Най-смаяна обаче беше самата пленница. Онзи, който беше дошъл съвсем сам, за да я поиска за себе си, не й беше непознат. Възседнал кафяво пони, той изглеждаше огромен върху дребното животно. Беше рус и златен като слънцето, макар че косата му беше омазана с кръв. Носеше дрехи, които не бе виждала никога преди това. Като повечето от присъстващите беше обут в кожени ботуши, раменете му също бяха обвити с кожа, разкъсана и мръсна. Лицето му беше прашно, мрачно и едва различимо, но очите му не можеха да бъдат сбъркани с никои други.
Ерик, нейният съпруг. Ерик, който беше дошъл съвсем сам в това море от неприятели и изискваше да получи обратно жена си.
Рианон беше твърде изненадана, за да може да извика, а след една минута беше безкрайно благодарна, че изненадата е сковала езика и, защото осъзна, че мъжът й се преструва на датчанин.
Йорг я пусна и закрачи към новодошлия.
— Кой си ти? И какво си въобразяваш, че имаш право да искаш от мен, в името на всички богове! Знаеш ли изобщо кой съм аз, глупако?
— Искам тази жена. Тя е моя пленница. Моите хора я намериха.
— Кой…
— Изпраща ме Гунтрум. Ти не успя да се съединиш с него, Йорг, както гласеше уговорката.
Ерик скочи от понито и нагази във водата. Издърпа Рианон от ръцете на датчанина и я повлече след себе си по начин, който не се различаваше особено от този на Йорг. Рианон изпищя и се строполи на земята. Ерик я дръпна да стане, извади от кончова на ботуша си кама и преряза въжетата, които стягаха китките й.
— Какво правиш, по дяволите! — изпухтя Йорг.
— Вземам си онова, което е мое.
