нова сила. Тя потръпна и се притисна към него, забравила протеста си. Ерик обаче не беше забравил думите си и продължи да шепне дрезгаво в ухото й, да се отрича от лъжите, изречени пред датчаните:
— Казах, че краката ви са къси и криви, мадам, но нима бих посмял да му призная, че кожата ви е по- нежна от всяка тъкан, произведена от най-добрите източни майстори, че в действителност краката ви са дълга и прекрасно оформени, че умеят да се увиват страстно около мъжа и го карат да се чувства като в рая? Не можех да му кажа, че сте по-сладка от най-сладкото вино, че човек може да се удави в красотата на очите ви, че желанието да ви притежава може да подлуди всеки мъж и че с готовност бих дал живота си, за да бъдете моя Защото аз вече вкусих сладостта ви и съм готов да се бия с всеки мъж, с всеки могъщ бог, за да ви имам завинаги.
Той й се присмиваше, да, сигурно й се присмиваше. Ала когато вдигна очи към лицето му, в погледа му нямаше подигравка. Той я вдигна високо над юдата, изнесе я на брега и я положи на земята. Устните му непрестанно я уверяваха, че е замайващо красива с алабастровата си кожа, обляна от лунната светлина. Докато й описваше красотата на всяка частица от тялото й, той придружаваше думите си с безброй нежни, влудяващи целувки и горещите му устни и език много скоро успяха да прогонят студа от вените й. Тялото му я топлеше, а когато се отпусна върху нейното, възбуждащата, упойваща нежност се превърна в буйна страст.
Много по-късно, когато луната почти се бе скрила зад дърветата, когато се бяха насладили на страстта си и трепереха от изтощение, Рианон усети как ръцете му я вдигнаха и я увиха в топлата наметка. Беше почти заспала, когато Ерик я смушка и й подаде парче месо, което междувременно се беше опекло на огъня. Не й се вярваше, че ще може да преглътне дори една хапка, но великолепната му миризма напълни устата й със слюнка и й напомни, че отдавна не е слагала нищо в устата си. Когато се нахрани, Ерик легна до нея и я притисна плътно до голото си тяло. Спокойна и сигурна в прегръдките му, Рианон се почувства обичана — за първи път, откак бяха станали мъж и жена.
Ала когато се събуди на зазоряване, случилото се през нощта изглеждаше само далечен сън. Когато отвори очи, Ерик не беше до нея. Беше я завил небрежно с наметката си и тялото й трепереше от студ. Тя се уви и бързо се надигна. Видя, че мъжът й е вече облечен и стои до брега на потока на няколко метра от нея. Обут с грубите кожени ботуши, той беше стъпил на един камък и се взираше замислено във водата.
Изглежда беше усетил, че се е събудила, защото се обърна и я изгледа остро.
— Станете и се облечете — прозвуча сухо гласът му. — Воините ми скоро ще бъдат тук.
Наранена от тона му, Рианон стисна здраво зъби и гордо се изправи. Уви се с наметката и слезе на брега. Наведе се и пи до насита от чистата, студена вода. Когато стана и се обърна към него, той я наблюдаваше с все същия хладен поглед. В душата й се надигна гняв, примесен със смущение. Нежността беше само трик — той се бореше с нея по същия начин, по който воюваше с враговете си. Щом желанието отминеше, захвърляше нежността като празна чиния.
— Какво всъщност искате от мен? — попита грубо тя.
— Ако можех да изтръгна от устата ви истината, скъпа моя, бъдете сигурна, че щях да го направя.
— Коя истина? За какво говорите?
Ерик не бързаше да отговори. Сви рамене и тихо попита:
— Ако не сте вие, кой е тогава, Рианон? Кой е предателят в собствения ви дом?
Рианон се сгърчи, сякаш я беше ударил. Тя бе рискувала живота си, за да го предупреди, а той продължаваше да я подозира в предателство!
— Копеле! — изсъска вбесено тя и млъкна. Обърна му гръб и започна да събира влажните си дрехи. Поиска да се скрие зад дървото, за да се облече, но Ерик посегна към ръката й. В погледа му нямаше гняв.
— Не съм ви обвинил — започна изненадващо кротко той.
Рианон се изтръгна от ръката му. Очите й се напълниха със сълзи и без да съзнава какво прави, тя замахна да го удари. Ерик улови ръката й още във въздуха и я привлече към себе си.
— Попитах ви кой е, Рианон, това беше всичко. Сигурно имате някаква представа кой се крие зад всичко това.
— Нямам! — изсъска ядно тя. — Не знам нищо! Веднага ме пуснете!
— Рианон! — Гласът му беше мек, пръстите му нежно милваха косата й. Тя отметна глава назад, за да избяга от докосването му.
— Не! Не се преструвайте повече! На светло лъжите ви са безполезни. Между нас няма нежни чувства, милорд!
Тя извъртя глава и се изплъзна от ръцете му, страхувайки се, че сълзите ще потекат по бузите й и ще издадат бушуващите в сърцето й чувства.
— Обвинявайте ме, щом искате, но бъдете честен. Отвращавам се от тази… тази лицемерна нежност, с която си служите!
Тя видя как лицето му се опъна, видя опасния блясък в очите му, но не беше подготвена за бруталността, с която я сграбчи. Нежните й китки едва не се пречупиха.
— Отвращавайте се от мен, проклинайте ме, колкото си щете, проклинайте деня, в който съм се родил! Но ми се подчинявайте, Рианон, във всичко. И отговаряйте учтиво, когато ви задавам въпрос.
— Тогава задайте въпроса си учтиво! — извика гневно тя и отчаяно се помоли да я пусне. Ако не го направеше веднага, тя щеше да рухне на земята и да запищи. Само една глупачка можеше да се влюби в него. Само една глупачка можеше да повярва в думите, казани в мрака на нощта. Само една глупачка.
Мили Боже, бавно, но сигурно, тя се превръщаше в същата такава глупачка. Имаше нужда от него, жадуваше да чува нежния му шепот, гореше от желание да завоюва уважението му…
— Кой е отговорен за предателството? — попита студено той.
— Не знам! — отговори троснато Рианон. После се усмихна през здраво стиснатите си зъби и му напомни: — Не вярвам да мислите, че са отново Егмунд и Томас. Освен ако не смятате, че духовете им са се надигнали от земята, за да извършат повторно предателство спрямо вас и Алфред.
Ерик не можа да отговори, защото между дърветата се чу шум и утринният въздух бе прорязан от силен вик, изпълнен с очакване и страх:
— Ерик! Тук ли сте?
Без да откъсва очи от жена си, принцът отговори:
— Да, Роло, тук сме!
Рианон се дръпна с все сила, но не успя да освободи китките си. Болката и гневът бяха моментално забравени.
— Не съм облечена, милорд! — напомни му смутено тя. Но вече беше късно. На полянката изскочиха няколко ездачи. Първи препускаха Патрик и Роло, непосредствено зад тях беше Роуан. Рианон побърза да се увие с наметката, но дрехите й бяха нахвърляни по тревата.
Патрик скочи от коня си и се втурна към нея. Сграбчи свободната й ръка и падна на колене.
— Слава на Бога и на всички светии, милейди! Толкова се страхувах за вас!
— Патрик, моля ви — прошепна меко Рианон и се запита какво ли си е помислил Ерик при тази сцена. — Моля ви, станете!
Но момъкът не я послуша.
— Вие спасихте живота ми, лейди, като пронизахте със стрелата си противника ми, и рискувахте своя. И макар че много бързо намерих Ерик, решихме, че не можем да нападнем датчаните, защото когато са в опасност, те вършат неописуеми неща с пленниците си. Слава Богу, вие сте здрава и читава, милейди! Толкова сме ви благодарни за всичко!
— Какво стана с датчаните? — прекъсна го сухо Ерик.
— Какво можеше да стане? — ухили се гордо Роло.
— Изтребихме ги до крак — обясни бързо Роуан. Очите на Рианон срещнаха неговите и бузите й пламнаха. Пак го посрещаше без дрехи…
Патрик, който внезапно осъзна, че е коленичил върху туниката й, скочи на крака.
— Ще минем от другата страна и ще ви чакаме — обърна се той към Ерик.
Роло не беше толкова деликатен. Смехът му огласи полянката.
— Виж ти, ние не мигнахме цяла нощ от тревога за милорд и милейди, а те са прекарали няколко часа в
