само от огнената коса, беше прекрасно. И толкова крехко.
— Десет минути — повтори той. И преди тя да е успяла да се надигне или да е поела достатъчно въздух, за да каже нещо, той блъсна вратата, изскочи навън и я затръшна след себе си.
Рианон не можеше да знае, че мъжът й спря на прага и се заслуша в тихия й плач. Но като си припомни, че тя му е разиграла цялата тази сцена само за да се отърве от него, той стисна зъби и се отдалечи. Проклета да е! Сигурно се беше надявала, че корабът му ще се озове на дъното на Ирландско море или смъртта ще го застигне някъде в родината му. Толкова ли й се искаше да се отърве завинаги от него?
Сигурно щеше да има война. Когато Ард-Рий умреше, ирландските крале щяха да се вдигнат срещу сина му Нийл, защото бяха жадни за власт. А и датчаните щяха да се възползват от моментната слабост на Ирландия. Но все едно какво ги очакваше, баща му щеше да задържи Дъблин. Ерик беше абсолютно сигурен в това.
Но баща му щеше да подкрепи Нийл, и то не само защото му беше роднина. Войната беше неизбежна и може би желанието на Рианон най-сетне щеше да се изпълни.
Без да издава нищо от бушуващата в душата му буря, Ерик се запъти към залата.
Жена му щеше да направи добре, ако успееше да се приготви за десетте минути, които й беше дал. Ако не, щеше да стигне в Ирландия увита в одеялата от леглото и метната като чувал на рамото му.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Макар че плаването им бе придружено от буря, то се извърши със забележителна бързина и сръчност.
Рианон беше решила да изпълни желанието на своя съпруг и да го придружи. Защото нито за миг не се съмняваше, че той ще изпълни без колебание заплахите си. Затова слезе на пристанището още преди той да е дошъл да я вземе. Застана на брега, увита в яркочервена наметка, и се загледа с невиждащи очи в змийските глави, украсяващи носовете на корабите. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, защото с мъка потискаше желанието да се обърне и да избяга. Просто не можеше да повярва, че само след няколко минути ще се качи на борда на истински викингски кораб.
Не посмя да се качи на кораба на мъжа си, защото забеляза, че всички чакаха идването му. Ерик веднага я забеляза и Рианон побесня от хладния триумф в очите му — явно беше сигурен, че тя ще дойде.
Когато се обърна към кораба, с който щяха да пътуват Патрик и Роуан, Рианон усети, че една тежка ръка се спусна върху рамото й.
— Съпругата ми ще пътува с моя кораб — проговори хладно Ерик. Рианон кимна с царствено достойнство и побърза да се качи на борда. Намери си място за сядане в най-далечния край, при гребците, а Ерик зае обичайния си команден пост на носа. Отплаваха с настъпването на прилива, но вятърът не беше благоприятен. Разбира се, това не промени с нищо решението на съпруга й. Червените платна бяха вдигнати с оглушителен шум, за да уловят всеки полъх на вятъра. Червената зора премина в сив, неприятен ден; тъмни облаци закриха небето, стрелкаха се светкавици, отекваха гръмотевици.
Рианон беше чувала, че викингите са твърде суеверни и отказват да излязат в морето, когато руните не са благоприятни, че оценяват това време като лош знак. Но когато корабите с драконови носове се разлюляха силно върху пенещите се вълни, червенобрадият великан, който седеше до нея, й се усмихна успокоително:
— Това е само Тор, който препуска с коня си по небето и мята гръмотевици.
— Така е — съгласи се съседът му, — защото дори великият нормански Тор плаче и ридае заедно с добрите християни поради преминаването на Ард-Рий от единия свят в другия.
Рианон се опита да се усмихне, но устните й бяха побелели, а стомахът й се бунтуваше непоносимо.
— Не се бойте, лейди! — успокои я отново червенобрадият гребец — Ние сме най-добрите моряци на света.
Рианон не се страхуваше, че ще потънат или някоя вълна ще ги отнесе от борда. Ако това се случеше, толкова по-добре. Може би едно такова събитие щеше да накара съпруга й най-после да даде признаци на живот, защото Ерик сякаш се беше сраснал с носа на кораба си. Скръстил ръце на гърдите си, той стоеше неподвижен, устремил сините си очи към страната, към която плаваха. Бушуващите вълни не го тревожеха. А Ирландия беше толкова далеч…
Рианон се изправи и се олюля. Залови се за релинга и се почувства слаба и болна. Запита се кой ли управлява кораба, след като всички моряци са се събрали да наблюдават унижението й.
— Добре ли сте, лейди?
— Внимавайте за вълните!
— Кълна се в Один и в християнския Бог, май й е много лошо, а?
Най-после се появи Мергуин. В очите му нямаше обвинение за лекомислието й. Докато мъжете си шепнеха, че високите вълни разболяват много хора, дори опитни моряци, Мергуин я погледна със знаещ поглед. Причината за неразположението й беше детето, което растеше в утробата й. И двамата го знаеха.
Той избърса лицето й с влажна кърпа и й донесе нещо за пиене. Рианон затвори очи и се облегна на рамото му, зарадвана от загрижеността му. Прегръдката му беше странно утешителна. Много й се искаше да докосне обрулената му от вятъра буза, да му благодари и да го помоли за прошка. Но нима можеше да му признае, че започва да обича Ерик?
Когато отвори очи, видя съпруга си. Изправен самоуверено пред нея, с очи, които шибаха като камшик, с ръце на хълбоците, докато мускулестите му крака се поклащаха леко в ритъма на вълните, сякаш яздеше боен кон. Бузите й пламнаха от срам и тя стисна здраво зъби.
— Тя е добре! — извика Ерик към хората си и те се смълчаха. Всички се върнаха по местата си и тя остана сама на кърмата, подкрепяна от Мергуин, изложена на обвинителния му поглед.
— Те си помислиха, че ще скочите през борда. За миг и аз си помислих същото — продължи невъзмутимо Ерик.
Рианон се опита да се отдръпне от Мергуин, но не можа. Преглътна мъчително и отговори:
— О, сър, вие ми причинявате много мъка, но не чак толкова, че да се опълча срещу Божиите закони!
Ерик стисна здраво зъби, вената на врата му запулсира в бърз ритъм.
— Радвам се да чуя, че не съм в състояние да ви тласна към такава отчаяна постъпка, милейди — проговори ледено той и подигравателно се поклони. — Позволете да ви изразя най-дълбоките си съчувствия. Не подозирах, че ще се окажете толкова лош моряк.
После й обърна гръб и се върна на мястото си на носа. Рианон едва не изкрещя подире му, че е отличен моряк и че грешката е негова, защото детето в утробата й се бунтува от това пътуване по море. Но прехапа устни и не каза нито дума. Вдигна поглед към тайнствените сиви очи на Мергуин, устремени неотстъпно в лицето й, но без да задават въпроси, без да я осъждат.
— Той преживява тежки дни — обясни тихо старият друид. — А и всички ние. Не познавате Ард- Рий.
Мергуин също обича умиращия крал, каза си с болка Рианон. Но в гласа й прозвуча умора:
— Във време като нашето всички дни са тежки, не е ли така?
Мергуин се усмихна и поклати глава.
— В Ирландия няма да ви е много лесно, но ви очакват и много весели дни. Сама ще видите.
— Няма да остана дълго там — възрази тихо Рианон. Мергуин понечи да каже нещо, но спря и поклати глава. Рианон потупа ръката му. — Няма да остана дълго там, Мергуин. Ирландия не е… не е моята родина, разбирате ли? Тя е негова и никога няма да стане моя. Не искам да засегна никого, но там е много по- различно, отколкото в Англия.
Друидът се облегна назад, очите му се затвориха и Рианон усети пристъп на страх, защото старият човек изглеждаше толкова безпомощен. Въздишката му издаваше безкрайно умора.
— Ще има война — прошепна едва чуто той, но не каза нищо повече и Рианон не можа да разбере какво всъщност е имал предвид.
