отвори уста, да се принуди да заговори. Но не можа. Скоро потъна в дълбок сън.
На сутринта Ерик беше станал и се беше облякъл, без да я събуди. Рианон отвори с мъка очи и го видя да се навежда над нея.
— Няма да си заминете за Англия — проговори грубо той.
— Какво? — прошепна тя, смаяна от промяната в държанието му. Той не я обичаше, но през нощта между тях се беше създала интимност. Защо трябваше веднага да я разруши?
— Няма да си заминете за Англия.
— Не съм ви молила за това.
— Всеки път, когато ме прелъстите, имате определени намерения. Искате да ви се плати като на курва, искате…
Не можа да продължи, защото Рианон ядно запрати една възглавница в лицето му. Ерик улови възглавницата и без усилия овладя обзелия го гняв.
— Аз не плащам, Рианон. Междувременно би трябвало да го знаете.
С цялото достойнство, на което беше способна, тя придърпа кожата над треперещите си гърди.
— За нищо не съм ви молила! — изсъска тя. — За нищичко, милорд! Миналата нощ исках да ви дам нещо, но не се страхувайте, никога вече няма да се унизя дотам, че да ви дам каквото и да било!
Ерик захвърли възглавницата и улови лицето й. Тя понечи да се отдръпне, но пръстите му я помилваха с такава нежност, че тялото й се скова. В очите й нахлуха сълзи.
— Признавам грешката си, милейди — прошепна меко той. Гласът му я развълнува, по гърба й пробяга гореща тръпка. — И ви благодаря.
Устните му леко докоснаха нейните. После той се изправи и излезе от стаята. Рианон се уви в кожата и остана загледана във вратата. После се отпусна назад в леглото и унило си каза, че никога няма да го разбере. И след сто години нямаше да проникне в мислите му.
Грендал скоро дойде да се погрижи за нея. След като се облече и закуси, тя се запита дали сама да слезе долу или Ерик щеше да дойде, за да я отведе.
Сигурно нямаше да дойде.
Следобед на вратата й се почука. Влезе монахинята, която бе видяла първата вечер до леглото на Ард- Рий, и й се усмихна.
— Аз съм Биди, сестрата на Иърин — представи се тя, взе ръцете на Рианон и сърдечно я целуна по бузата. — Времената са толкова тежки за нас! Иначе сме много весели и посрещаме с радост всеки гост. Ако познаваше баща ми, непременно щеше да го обикнеш от сърце.
— Сигурна съм, че е така — отговори учтиво Рианон.
— Онази вечер се държа много мило с него.
— Наистина ли?
— Наистина — обади се мек глас откъм вратата.
На прага стоеше Иърин от Дъблин. Тя погледна с нежен укор сестра си, после се усмихна извинително на Рианон.
— Сигурно си се уплашила много, когато татко те нападна така внезапно — усмихна се отново Биди.
— Аз… — Рианон не можа да продължи. По-добре да не казва нищо! „Вашият баща прочете мислите ми, погледна в сърцето ми!“ — искаше да извика тя, но не го направи и се зарадва, че е успяла да се овладее.
— Знаеш ли, той мислеше, че съм аз — обясни бързо Иърин.
— Не разбирам, милейди.
Биди се засмя и Иърин я заплаши с пръст.
— Да, сега ти е смешно, но някога тази моя мила, свята сестра влезе в заговор с баща ми!
— Не съм заговорничила! — възпротиви се Биди.
— Ами! — възрази Иърин. — Знаеш ли, те ме принудиха със сила да сключа този брак. По онова време бях готова да се омъжа даже за джудже или за някоя грозна стара мечка, но не и за един викинг. Но тогава бушуваше война — ужасна, жестока война. Татко и Олаф сключиха мир и аз бях залогът за този мир.
— О! — прошепна тихо Рианон. — Но сега сте толкова…
Иърин избухна в смях, стисна ръката на Рианон и я накара да седне на леглото.
— Няма друга жена, на която бракът да е донесъл повече щастие. Преживях много щастливи години, макар че началото беше безрадостно.
— Много страшно беше — допълни усмихнато Биди. — Знаеш ли, Иърин и Олаф се бяха запознали още преди да ги оженят. Иърин много обичаше да се преоблича в една златна броня и един ден стигна дотам, че вдигна оръжие срещу собствения си съпруг.
— Биди!
— Тя е наследила много от чертите на баща ни — допълни с обич монахинята. — Рианон, благодаря ти още веднъж и от все сърце за онова, което каза на баща ми.
— Няма за какво да ми благодарите. Аз… толкова съжалявам за смъртта му.
Иърин стана и нервно се заразхожда из стаята.
— А сега всички онези мъже, които се бяха събрали в залата, за да му отдадат последна почит, замислят война срещу брат ми Нийл!
— Не разбирам — промълви Рианон. — Защо го правят?
Иърин разтърси глава.
— И аз не ги разбирам. Никога не съм ги разбирала. Когато бях дете, кралете непрекъснато воюваха помежду си. После дойдоха викингите и татко успя да ги обвърже с мирен договор. А сега… Сега нашите собствени сънародници искат да подпалят нова война! Бог да е на помощ на Нийл! — Тя се обърна към снаха си: — Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? Донесоха ли багажа ти от кораба?
— Да, милейди, всичко е наред. Благодаря ви.
— Милейди? — Лицето на Иърин отново разцъфтя в усмивка. Зелените й очи заблестяха и Рианон отново си помисли, че свекърва й е невероятно красива жена. — Аз съм ти като майка. Не се отнасяй с мен толкова церемониално. Но сега ме извини, защото трябва да се погрижа за още много неща. — Тя се запъти към вратата, но спря и се обърна. — Биди, моля те да запознаеш Рианон със семейството. Вчерашният ден беше много труден, но днес… Животът продължава. — Пак се накани да си върви, но се върна и с обич се усмихна на Рианон. — Толкова съм щастлива, че Ерик те намери. Той беше много непостоянен, пътуваше по моретата с викингските кораби, посещаваше все по-далечни страни. Затова бях много изненадана, когато се оказа, че си е взел такава млада и красива жена и то християнка. Бъди сигурна, че ти казвам добре дошла от цялото си сърце.
Най-после Иърин излезе и Биди предложи на Рианон да слязат в залата, за да я представи на семейството.
Рианон я последва, без да се противи. По пътя Биди реши първо да й покаже кралския дом на Дъблин. В едно помещение срещу главната зала Рианон успя за миг да зърне Ерик, седнал сред голяма група мъже. Вероятно бяха братята и вуйчовците му. Разговаряха оживено, дори разгорещено. Когато влязоха в женските покои, едно красиво младо момиче с абаносовата коса на Иърин скочи от мястото си до прозореца и се хвърли зарадвано към тях.
— Лельо Биди, най-после я доведе! Бях толкова любопитна, когато я видях миналата нощ. Помниш ли ме? Аз съм Дария, най-младата и последна от рода. Ерик ми е брат. А това са сестрите ми Мегън и Елизабет. Момчетата се казват Лейт — може би помниш, миналата нощ той стоеше до леглото на дядо — и Брайън, Конан, Конар и Брис. И разбира се Ерик. Двойникът на татко, така го наричаме всички. Моля те, не стой на вратата! Разкажи ни за Алфред и за Англия и за онзи ужасен Гунтрум. Влез, не бъди плаха! — Момичето избухна в смях и Рианон веднага се почувства привлечена от откритото й, непринудено държание.
— Е, добре, ще ви разкажа — усмихна се тя и влезе.
— Ти си роднина на Алфред, вярно ли е? — прекъсна я Дария.
— Племенница.
— Разкажи ни нещо за краля. Тук всички тъгуват за загубата на дядо и много им се иска да избягат в някоя далечна страна!
И така Рианон се озова между много жени, които говореха една през друга — лели, сестри и снахи на
