Придружаваха го около двайсет мъже от Есекс. Но той много добре знаеше, че молбата й се отнася най-вече до Роуан, макар че тя беше загрижена и за другите.
Щяха да имат дете. Ако паднеше в утрешната битка, щеше да остави след себе си син. Ръцете му се разтрепериха, той вдигна очи към небето и започна да се моли, макар да не беше много сигурен към кои божества отправя молбата си. Трябваше да остане жив. Сега обичаше живота повече, отколкото когато и да било преди. Искаше да види детето си, все едно син ли щеше да се роди или дъщеря, искаше да изживее живота, който виждаше в мечтите си.
За гърба му се чу лек шум. Ерик измъкна светкавично меча си и се обърна.
Мергуин. Принцът въздъхна, отпусна меча и с тихо проклятие го прибра обратно в ножницата.
— Кълна се в Один, човече, че никой не умее да се промъква като теб! Същински призрак!
Друидът не трябваше да тръгва с нас, продължи на ум Ерик. Ейд Финлейт почина на повече от деветдесет години, а Мергуин беше по-стар и от краля; прекалено стар, за да участва в кървавите сражения. Но той сам настоя да го вземат.
Вятърът играеше с дългата му коса и брада, а в очите му се отразяваше среднощната луна. Днес беше олицетворение на древен маг.
— Дойдох да те предупредя. Утре могат да се случат лоши неща — проговори тихо Мергуин.
Ерик се усмихна.
— Съгласен съм с теб. При всяко сражение се случват лоши неща. Ще се бием с един смел и опитен воин. Бъдещето на тази страна, на рода Ейд Финлейт и на норвежкия вълк е заложено на карта.
Мергуин поклати глава.
— Утрешната битка ще бъде лека. В нея няма никакви тайни.
Лека? Без тайни? — запита се неволно Ерик. Никоя битка не беше лека. Винаги се проливаше кръв, винаги умираха хора. Но Мергуин беше видял толкова много сражения през дългия си живот, че със сигурност знаеше кое е леко и кое по-тежко.
Старият мъж го изгледа замислено и се отпусна на един камък.
— Ще се случи нещо, което ще има много тежки последствия. Последвах те в Англия, защото го усещах. Останах при съпругата ти, защото се боях от него. А сега, тук, злото отново е съвсем близо. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Кълна се в Один и всички светии на небето! Усещам злото, но не мога да го назова по име! Мога само да те предупредя: дори когато нещо ти се струва очевидно, потърси какво се крие зад него. Бягай от бойната брадва, посрещай удара с удар. Знам, че ще се справиш с оръжието, но все пак те моля да внимаваш за себе си — много повече, отколкото досега.
Друидът се изправи, погледна пронизващо Ерик и младият мъж отговори на погледа му.
— Добре, Мергуин, ще внимавам за себе си, обещавам ти. А ако остана жив, ще се опитам да узная какво се крие зад очевидните неща.
Мергуин кимна и тръгна към лагера. Направи няколко крачки и отново се обърна към скалата.
— Впрочем, принце мой, детето ще е момче.
— Какво? — попита остро Ерик.
— Твоето дете. Ще имаш син.
Мергуин изчезна също така безшумно, както се беше появил. Ерик дълго гледа след него. На устните му играеше усмивка.
Кое ли е това, което Мергуин усеща, но не може да назове, запита се след малко той и усмивката му угасна. Дали заплахата от Есекс не го бе последвала чак до тези скали?
Невъзможно. Предстоящата битка правеше Мергуин неспокоен. Откакто Ейд се пренесе във вечността, друидът не беше същият.
Ерик умираше за сън.
Ала дори и след като се върна при хората си и се отпусна на постелята в шатрата си, принцът не можа да намери покой. Цяла нощ се мяташе неспокойно, измъчван от кошмари. Виждаше жестоката битка, виждаше безброй мъже да размахват мечове и брадви. Видя и Рианон, гола и изкусителна, да пристъпва към него…
Но не успя да го достигне. Между тях падна меч и Ерик скочи уплашено.
На изток изгряваше зората. Битката скоро щеше да започне.
Ерик беше оставил белия жребец в Англия и си бе избрал от конюшнята на баща си друг, също така силен. Едър черен жребец с блестящи хълбоци, учудваща бързина и издръжливост и невероятна устойчивост в боя. Заедно с Нийл, баща си и брат си Лейт Ерик поведе хората си в първия сблъсък. Баща му отдавна му бе втълпил, че истинският крал никога не се крие зад гърбовете на воините си. Ерик беше научил добре урока си и смелостта на Алфред веднага му беше направила впечатление, защото и английският крал също като краля на Дъблин никога не стоеше отзад.
Жестоката, кръвопролитна битка трая няколко часа. Земята се напои с кръвта на безброй мъртви.
Когато Ларс даде заповед за отстъпление, ожесточените двубои лека-полека престанаха.
Ерик си припомни, че беше дал обещание да пази Роуан, и ядно изруга. Защото отдавна не бе виждал младия мъж.
— Няколко от твоите англичани се бият ей там, зад дърветата! — извика му Лейт. Ерик кимна в отговор и подкара врания си жребец към горичката. Когато навлезе между дърветата, видя, че Роуан и няколко от хората му продължават да размахват мечовете. Роуан се биеше срещу четирима воини, които се готвеха да избягат.
Ерик препусна към него и още с първия удар повали единия нападател. Справи се и с втория, а в това време Роуан прониза гърлото на третия. Четвъртият успя да се скрие в гората.
— Благодаря ви, милорд! — извика младежът. — Не е много приятно да си признаеш, че имаш нужда от помощ, но вие дойдохте тъкмо навреме!
— Всеки има нужда от помощ, приятелю! — усмихна се в отговор Ерик. — И който знае това, е велик воин.
Роуан вдигна наличника на шлема си, засмя се и му махна с ръка. Ерик обърна коня си и препусна към възвишението, където се бяха събрали баща му, братята му и роднините.
Ларс беше изпратил молба за примирие. Щял да се подчини на Нийл от Ълстър, ако окажели милост на хората му и върнели ранените. Освен това молеше да му оставят парче земя, където да живее.
Изпратиха му бързо послание. Нийл беше готов да приеме предложението, ако Ларс положеше клетва за вярност пред всичките си хора. Нийл се съгласяваше с всичко, ако Ларс го приемеше за свой господар и повелител.
Започваше да се смрачава. Лейт нареди на хората си да се погрижат за ранените и да съберат мъртвите за християнско погребение. Баща му, братята и всички близки роднини бяха живи и здрави и Ерик беше благодарен на съдбата, че ги е пощадила. Ала когато видя телата на много стари приятели и верни спътници, усети пронизваща болка. Уплаши се още повече, когато Роло се приближи с добре познато тяло на ръце. Изтича при него и взе трупа от ръцете му.
Беше Роуан.
Роуан, смъртноблед, все още красив и млад, с тънка струйка кръв от устата. Ерик го положи на тревата и когато измъкна ръката си изпод гърба му, тя беше цялата в кръв.
— По дяволите! — изруга гневно той. — Как можах да го изоставя точно в края на битката! Какво стана? Кой видя падането му? Обещавам голямо възнаграждение на всеки, който ми разкаже нещо за смъртта на младия Роуан!
Един от англичаните, с тежка рана в крака, пристъпи напред и се опря на меча си. Възрастен мъж, който винаги се биеше редом с Роуан. Името му беше Харолд от Мерсия.
— Милорд, готов съм да се закълна, че в края на битката го видях жив и здрав! Но датчаните бягаха между дърветата и Роуан се втурна да ги преследва. Никой не го видя да пада.
Ерик се разкъсваше между скръбта и чувството за вина. Огледа събралите се около него мъже и в сърцето му се надигна луд гняв.
— Той беше велик воин — обади се някой.
— Много мъже паднаха днес — обади се съчувствено Роло. — Така е във всяка битка.
Ерик стана и отнесе трупа на Роуан при другите мъртъвци. Монасите вече се бяха събрали около падналите. Положи го на земята и даде златна монета на един стар, сбръчкан монах с молба да прочете
