допълнително молитви над трупа на младежа.
Нямаше как, Роуан щеше да почива в чуждата земя. Макар че заслужаваше да бъде погребан с всички почести в родния си Есекс. Но Ерик знаеше, че не може да отнесе тялото на Роуан у дома, защото пътуването траеше твърде дълго и морето все още беше бурно и заплашително. Щяха да го погребат тук, в Северна Ирландия.
Ерик скоро си припомни, че е племенник на Нийл и син на Олаф Норвежки, и тръгна да се погрижи за хората си. Ала щом даде нарежданията си, се оттегли на скалите и отново се взря в тъмната вода. Там го намери Роло и без да каже дума, му подаде една кама. Ерик погледна окървавеното острие и вдигна глава към приятеля си. По камата нямаше келтски украси, не беше и датска направа. Подобни оръжия се срещаха само в Саксонска Англия.
— Какво е това?
— Не исках да ви я покажа пред другите — заговори тихо Роло. — Това е оръжието, с което е бил убит младият Роуан. Сметнах, че ще искате да го видите.
Ерик погледна верния си спътник, кимна бавно и стисна здраво смъртоносното оръжие.
— Благодаря ти.
Роло разбра, че господарят му иска да остане сам, и тихо изчезна в мрака. Ерик седна на скалата, на същия камък, където снощи беше седял Мергуин. Битката беше спечелена. Време беше да се върнат в къщи.
Мисълта за предстоящата среща с Рианон изпълваше сърцето му с истински страх. Мергуин го беше предупредил. Но що за предупреждение беше това? Битката беше дълга и жестока. Роуан се би смело и успешно. И в самия край на боя го убиха.
Тук нещо не беше наред. Ерик усещаше с всяка фибра на тялото си, че в смъртта на Роуан имаше някаква тайна.
Зад гърба му се чу шум и принцът се обърна сърдито. Въздъхна облекчено, когато разбра, че е баща му. Олаф седна до него и двамата дълго се взираха в разбуненото море.
— Един мъж загина в бой — проговори най-после Олаф. — Той сам взе решение да тръгне с теб. Ти не си виновен.
Ерик направи опит да се усмихне и се обърна към баща си.
— Аз бях обещал да се грижа за него, татко. Аз, надменният викинг, бях сигурен, че ще го предпазя от смъртта. И се провалих.
— Никой не може да предпази другия от смъртта, Ерик. Така му е било писано, а човекът не е в състояние да промени предопределеното от съдбата.
Ерик кимна бавно.
— Работата е там, че в смъртта му има някаква тайна…
— Ако тази смърт ти се струва странна, трябва да откриеш причината — намръщи се Олаф.
Ерик му показа камата и попита:
— Това е английска кама, нали?
Олаф я огледа внимателно.
— Не е ирландска, освен това никога не съм виждал викингско оръжие, което да изглежда така. Ала викингите събират оръжия от много страни, убиват врагове от разни народности. Затова трябва да бъдеш сигурен в подозренията си. И внимавай за собствения си гръб.
— Да, татко, ще внимавам — отговори твърдо Ерик.
Олаф го потупа по рамото и се отдалечи тихо. Синът му трябваше да остане сам, за да намери покой.
Беше студен ден в края на декември. Рианон седеше с Дария, Мегън и Иърин в женските покои и напрегнато слушаше последното послание на краля за окончателната победа над размирните крале, когато я връхлетя безмилостна болка. Тя скочи, изпъшка и пое дълбоко дъх, за да прогони ножа, врязал се в тялото й.
— Това е бебето! — извика Дария. Приносителят на посланието спря да говори, но Иърин само се усмихна окуражително и се приведе над бродерията си.
— Моля, продължете да разказвате. Рианон, съжалявам, но до момента, когато бебето ще излезе на бял свят, ще мине още доста време. Нека първо послушаме сладката музика на победата, а после ще се оттеглим в спалнята ти и ще чакаме новия ми внук.
Дария вдигна сърдито вежди и изгледа изпитателно майка си, но Рианон послушно седна на мястото си. Болката постепенно отслабна. Вестителят се покашля нервно и продължи да говори. След като свърши, Иърин го попита съвсем спокойно:
— Съпругът ми не каза ли нищо за синовете ни?
— Само думите „всичко е наред“, милейди.
— А това означава, че всички са добре и ще се върнат в къщи — промълви меко Иърин. Остави настрана бродерията си и се обърна към Рианон: — Ерик ще се върне, мила. И ще бъде много щастлив да завари първородното си дете.
Рианон смутено сведе очи. Дали мъжът й наистина щеше да се зарадва? Тя се надяваше да роди малко по-късно. Затвори очи и се опита да пресметне дали от сватбената им нощ бяха минали пълни девет месеца. Той изглеждаше твърдо убеден, че жена му е била девствена, но дали още вярваше в това? Дали пък нямаше да се усъмни в бащинството си?
Тя стисна здраво очи и си припомни малкото спокойни дни, които им бяха дадени като милост от небето. Макар че поводът беше тъжен — погребалното шествие на великия Ард-Рий! И все пак за тях двамата това беше първият полъх на мир, време, в което помежду им нямаше гняв и подозрения. И макар че не си шепнеха любовни думи, поне не се гледаха с омраза и яд. Той милваше гърдите й с нова нежност, облягаше глава на рамото й, ръката му почиваше върху закръгления й корем.
Мили Боже, проплака дълбоко в себе си тя, направи така, че крехкият мир да не се разруши! О, моля те, направи така, че той да признае детето за свое, направи така, че да го обича, да обикне и мен…
Той никога нямаше да я обича. Сам й го беше казал.
Прониза я нова болка, още по-остра от предишната. Тя изпъшка високо и погледна обвинително Иърин. Свекърва й се засмя и рече:
— Скъпа Рианон, не забравяй, че аз съм преживяла това вече единадесет пъти. Сигурна съм, че ще мине още много време, преди детето ти да види белия свят.
Иърин се оказа права. Тя отведе Рианон в покоите й и Дария и Мегън се редуваха да седят до леглото й. Когато водите изтекоха и намокриха чаршафите, Грендал веднага се появи е чисти завивки и нова нощница. Минаваха часове, болките ставаха все по-чести, все по-силни.
Когато започна да се смрачава, Рианон едва издържаше. Всеки пристъп беше по-силен от предишния. Но вместо да избухне в плач, тя започна да ругае. Изреди всички грозни думи, които знаеше, по адрес на Ерик и се закле, че се отвращава от викингите и желае всички до един да бъдат погълнати от морето. Когато най-после отвори очи, видя привелата се над леглото Иърин и пламна от срам. Простена и се опита да се извини.
Иърин избухна в смях.
— Няма защо да ми се извиняваш, мила моя! Ако щеш вярвай, но аз единадесет пъти проклинах всички викинги и им пожелавах да се издавят в морето. — Тя се усмихна съчувствено, сложи студена кърпа върху челото на снаха си и стисна здраво ръката й.
Започна новият ден и когато Рианон помисли, че няма да издържи нито секунда повече, че ей сега ще умре от болка и изтощение, Иърин се провикна облекчено:
— Главата се показа! О, Рианон, почти сме готови! Само още малко напрежение. Напъвай сега, напъвай!
Рианон се опита да изпълни нареждането, но не успя. Болката беше толкова силна, че едва не загуби съзнание.
— Не мога! Не мога! — изпищя тя. — Господи, не мога!
— Разбира се, че можеш! — Дария притисна здраво краката й. — Щом си успяла да пронижеш брат ми със стрела, сигурно ще можеш да родиш и детето му.
