Мергуин кимна.
— Питам се защо е толкова напрегнат, та се разхожда нагоре-надолу като вълк в клетка.
— Защото е един проклет викинг — отговори Рианон, без да мисли.
— Той е самотен вълк и не може да си намери място. Както знаеш, милейди, вълците се обвързват за цял живот. Когато един вълк загуби любимата си, той се впуща да тича през горите и дава воля на болката и гнева си.
— Но дали вълкът обича спътницата си?
Усмивката на Мергуин изразяваше мъдрост. Прастарите му очи заблестяха като сребро.
— Веднъж вече видях този вълк влюбен — преди много години на един далечен, далечен бряг. Тя беше убита и аз видях страданието му. Оттогава все ходеше неспокойно насам-натам, докато… докато се появи ти. Тази любов беше различна, знаеш ли. В друго време, в друг живот. Не вярвам, че е успял да осъзнае напълно значението й. Ти държиш вълка в ръцете си, Рианон. Винаги трябва да помниш това.
— Той отново тръгва на война — възрази тихо тя. — И винаги ще го прави.
— Покоят идва след бурята. Това ще бъде последната велика битка на Алфред. Той ще я спечели и ще влезе в историята като единственият крал, когото англичаните са нарекли „велик“.
— Дали ще преживее бурята? — попита тихо Рианон.
Мергуин не отговори веднага. Вятърът духаше право в лицата им и рошеше косата и брадата му. Гарт, който тихо хленчеше под завивките си, се успокои и дори виковете на моряците и плющенето на платната постепенно утихнаха и започнаха да заглъхват.
— Ти трябва да я преживееш — отговори тихо Мергуин, изправи се и закрачи с бавни крачки към носа.
Останала сама, Рианон притисна Гарт до гърдите си и се опита да се пребори с треперенето си.
Плаването беше успешно и на здрачаване Рианон можа отново да стъпи на родна земя. Адела се втурна да ги посрещне, а в покоите й я чакаше гореща баня и кана с топла медовина, подправена с канела. След като окъпа и нахрани Гарт, тя се отпусна изтощено в леглото си и заспа непробудно.
Дните минаваха и военните приготовления ставаха все по оживени. В началото на пролетта Ерик трябваше да се срещне с Алфред и с обединени сили да нападнат датчаните.
В дома ни вече се води студена война, каза си един ден Рианон. Не можеше да разбере защо Ерик продължава да я избягва. Гарт растеше, бащата се радваше много на малкия си син и често играеше с него. И въпреки това продължаваше да спи в друга стая. Рианон беше дълбоко засегната. Гневът й постоянно се усилваше, а неловкото положение, в което беше изпаднала, още повече подхранваше пламъците му. Ако Ерлик я желаеше, той щеше просто да я грабне в прегръдките си и да я вземе. Тя нямаше силата да го помоли да се върне. Беше твърде горда, за да го стори. Онази нощ той я беше прегърнал и й беше обещал, че никога няма да я пусне да си отиде.
А оттогава не я докосваше.
Февруари мина, дойде март. Денят, в който войската щеше да тръгне, наближаваше и тя беше твърдо убедена, че няма да го понесе. Мергуин беше раздразнителен и рядко отваряше уста да каже нещо. Това разгаряше страха й. Непременно трябваше да поговори с Ерик, преди да е заминал. Един ден стисна зъби и тръгна към стаята му. Почука на вратата, която беше открехната, побутна я и тихо влезе в стаята. Видя, че Ерик е седнал в дълбока вана и водата му стига чак до гърлото. А до него стоеше не някой от слугите, а красивата девойка Джудит.
Той не беше чул почукването и не се обърна. Главата му беше облегната на ръба на ваната, лицето му бе покрито с гореща кърпа. Рианон отметна гордо глава назад и влезе в стаята. Джудит вдигна очи и я изгледа с разширени от ужас очи. Рианон се усмихна невероятно сладко и й махна да излезе от стаята. После грижливо затвори вратата.
— Ах, Джудит, изтъркай ми гърба, ако обичаш! — проговори внезапно Ерик. Рианон промърмори нещо в знак на съгласие, пристъпи зад него и дръпна кърпата от лицето му. Ерик се приведе и откри гърба си. Рианон започна да трие мощните рамене, като постоянно хапеше устни, за да удържи на напора да го удари. Обаче при следващите му думи в гърдите й се надигна луд гняв:
— След като се справи толкова добре с гърба ми, защо не се заемеш и с предницата?
Дрезгавият глас издаваше недвусмислено намеренията му.
— О, милорд! За мен е голяма чест да се погрижа за предната част на тялото ви — и ще го правя всеки ден! — изфуча разярено тя. Преди Ерик да е успял да каже и дума, Рианон потопи кърпата във водата и я плесна върху лицето му. После се обърна и избяга от стаята. В очите й пареха сълзи, гняв изгаряше сърцето й.
— Рианон! — изрева заповеднически Ерик, но тя не му обърна внимание и продължи да тича.
Спусна се по стълбата, мина покрай Патрик и Роло, не обърна внимание нито на събраните в залата мъже, нито на Адела и Дария, които бродираха заедно един огромен стенен килим.
— Рианон! — изкрещя още веднъж Ерик.
Забравила всичко около себе си, Рианон грабна топлата си наметка и се втурна към оборите. Блъсна настрана ратайчето, надяна юздите на една кобила, метна се на голия й гръб и препусна в луд галоп към градските порти.
Мина покрай стражите и се понесе към морския бряг. Нямаше представа накъде се движи. Стори й се, че е минала цяла вечност, докато забеляза, че бедното животно се нуждае от почивка. Когато най-после намали темпото, осъзна, че е завалял сняг и нощта е леденостудена. Обкръжаваше я непрогледен мрак и макар че познаваше всяко ъгълче на своята страна, тя се беше загубила.
Но дори това нямаше значение в този момент.
— Да върви по дяволите! — извика тя и нощният вятър понесе думите й. Сълзите рукнаха като порой от очите й. Не обръщаше внимание къде стъпва кобилата й и се стресна до смърт, когато животното изведнъж се изправи на задните си крака и уплашено изцвили. Рианон не успя да реагира навреме, плъзна се по мокрия гръб на коня и тупна на земята. Ударът беше силен и тя едва не загуби съзнание.
Невярната малка кобила й обърна гръб и препусна обратно — натам, където я чакаше топлият обор, пълен със сено.
Рианон се надигна, потърка натъртеното си задниче и простена от болка. После обаче тялото й се разтърси от силни тръпки и сърцето й спря. Гарт! Той вече спеше по цяла нощ, но на сутринта щеше да се събуди гладен и сам. Е, сигурно щяха да се погрижат за него. Адела и Дария го обожаваха и никога нямаше да го оставят да страда. Освен това имаше достатъчно козе мляко, за да му дадат да пие.
Тя се беше изгубила и може би нямаше да стигне до къщи. Но нямаше да умре, в никакъв случай. Още сега щеше да тръгне обратно и все някак щеше да намери пътя…
Внезапно се чу тропот на конски копита и само след секунди от мрака се отдели едрата фигура на Ерик, възседнал любимия си бял жребец. Рианон веднага изтри сълзите от очите си, приглади косата си и се уви по-плътно в покритата със сняг наметка. Той спря пред нея, но не каза нито дума. Все пак тя беше сигурна, че е забелязала в очите му иронични искри. Как смееше да й се подиграва!
Без да му обръща внимание, тя направи няколко крачки в посоката, от която беше дошла.
— Рианон!
Тя продължи пътя си. Ерик не я спря, само се изравни с нея и двамата тръгнаха редом.
— Сметнах, че ще имаш нужда от помощ.
— Как ти хрумна тази идея?
— Ами видях кобилата ти и…
— Аха. Знаеш ли, аз мислех, че ще ми достави удоволствие да пояздя. Но след като стигнах дотук, установих, че предпочитам да ходя пеш, и изпратих кобилата в къщи. Така че ме остави да си вървя по пътя.
— Да го направя ли?
— Ама разбира се.
Рианон не го беше чула да слиза от коня. Не чу и стъпките му в снега и се стресна до смърт, когато внезапно го усети зад себе си. Ерик я грабна в прегръдките си и макар че тя се отбраняваше отчаяно, без усилия я вдигна на седлото.
— Мокра си до кости! Ще се разболееш! — изруга той, без да обръща внимание на юмруците, които
