беше изгарял през дългите самотни нощи. Гърдите й бяха тежки и пълни, розовите им връхчета сякаш го канеха да ги целуне. Тялото й се усещаше безкрайно меко и топло под неговото.
И беше казала, че го обича!
— Знаеш ли колко ме беше страх — заговори дрезгаво той. — Страхувах се, че съм изгубил и малкото, което притежавах от теб, когато загина Роуан. Можех да се боря с живия човек, но не и с призрака му. Реших, че той все още стои между нас, и чаках да… — Той млъкна и Рианон го погледна смутено, защото не можеше да разбере тревогата му. — Страхувах се да се влюбя в теб, Рианон. Любовта прави мъжа лесно раним. Тя може да се превърне в страшно оръжие. Борих се с чувствата си и не знаех кога ще загубя тази битка. Знаех само, че непременно ще я загубя. Вероятно съм бил обречен да я загубя още в самото начало, в деня, когато те видях на крепостната стена. Може би е станало в момента, когато те повалих на пода в стаята ти. Или когато видях как танцуваш и омайваш мъжете е красотата си. Може би е било само отчаяното желание да те имам, да станеш моя, а когато го постигнах, бях загубен завинаги. Не знам кога се случи. Но аз също те обичам, скъпа моя съпруго, обичам те е цялото си сърце, с целия си живот, с цялата си душа.
— Ерик! — пошепна щастливо Рианон и сълзите рукнаха като порой от очите й. Думите, толкова дълго сдържани, сега бликаха от устата й: — Аз те обичах много преди смъртта на Роуан. Все още изпитвах дълбоки чувства към него и смъртта му ме натъжи много, но обичах само теб. Не можех, не исках да проумея, че мога да те обичам, особено след като ти постоянно се разпореждаше с мен, командваше ме нахално и дръзко.
— Аз ли съм бил нахален?
— И то как! — засмя се Рианон и пошепна невярващо: — О, Ерик, дали всичко това е истина?
— Знам, че ти си моят живот и че те обичам повече от всичко на света! — пошепна в ухото й той, простена задавено, помилва с връхчетата на пръстите си бузата й и продължи: — Толкова пъти съм наблюдавал как кърмиш сина ни и съм копнял да бъда на неговото място.
Устните му завладяха нейните в нежна целувка, после се спуснаха към гърдата й и започнаха да я милват. Рианон извика от удоволствие и притисна златната му глава към гърдите си. Ерик я милваше е нарастваща страст, възбуждаше я и непрестанно шепнеше в ухото й какво обича у нея. Превръщаше думите в дела и милваше най-интимните кътчета на тялото й, разгаряше в утробата й буйни пламъци. Рианон се надигна и го прегърна, и шепотът й го помилва също така нежно, както и меките, копринени кичури на косата й. Зае се да изследва тялото му с ръце и устни, докато го възбуди до крайност, увери го със сладка отдаденост, че с радост ще му се подчинява във всяко едно отношение, че ще му служи, докато е жива, че жадува да се погрижи за предната му страна. Всяка дума беше придружена е възбуждаща милувка и Ерик не издържа. Притисна я до себе си и я положи по гръб. Двамата потънаха в неизмеримите дълбини на новооткритата си любов.
Любиха се до късно през нощта, после дълго лежаха прегърнати и се вслушваха в пращенето на огъня. Накрая Рианон не издържа и сподели тревогата си за Гарт. Ерик се помъчи да я успокои. Гарт със сигурност бил добре. Никой нямало да се разтревожи, защото всички знаели, че той е тръгнал да я търси.
— Значи всички знаят, че сме добре, така ли? — подразни го тя. — Защото те смятат за неуязвим!
— Да, може би — засмя се Ерик.
— Никога не бях срещала толкова уверен в себе си мъж.
— Боя се, че до края на живота си ще си остана такъв. Тревожи ли те това?
Тя въздъхна с добре изиграно примирение.
— Ще се опитам да го преживея.
— Така ли? Никога не забравяй, че имаш силна воля, че си горда и опасна, любов моя, както и че аз винаги ще нося белег от стрелата ти!
— Ти си не по-малко нагъл и самодоволен — отвърна му нежно тя, помилва белега на бедрото му и с усмивка го увери, че всяка нощ ще го обезщетява богато и пребогато за причинената болка. Ерик я прегърна бурно, люби я отново с неугасваща страст и двамата най-после заспаха изтощени.
Когато започна да се развиделява, Рианон се раздвижи в прегръдката му и заговори замислено:
— Ерик, аз никога не съм те мамила — нито пък Алфред. Кълна ти се. Той е моят крал, беше мой настойник и аз го обичам. Никога не бих го предала. Не предадох и теб.
Той взе ръката й и я целуна.
— Не казвай нищо повече, любов моя. Знам, че не си ме предала. — После замълча и мислите му се върнаха в Ирландия. Видя Роуан да седи здрав и читав на седлото, после видя мъртвото му тяло и английската кама, която го беше пронизала. Прегърна я нежно и я целуна по челото. — Знам, мила, знам.
Когато станаха, Ерик я уви в наметката си и в няколко кожи. Излязоха навън и видяха, че снегът е спрял и светът е скрит под приказно бяла покривка. Възседнаха белия жребец и препуснаха към къщи.
Последва време на мир, което беше толкова прекрасно, че Рианон не можеше да понесе мисълта за предстоящата раздяла. Всяка нощ се вкопчваше отчаяно в него и си пожелаваше да притежава магически сили, за да спре времето и да отдалечи бъдещето.
Не можеше да го направи. В едно великолепно пролетно утро мъжете станаха и започнаха да се приготвят за път. Рианон чакаше в двора с Гарт на ръце, придружена от Дария и Адела. Ерик възседна белия жребец и го насочи към тях. Тежка ризница закриваше гърдите му, наметката беше прибрана на гърба. Носеше и шлема си и през вдигнатия наличник блестяха очите му. Рианон потрепери. Обичаше го с цялото си сърце. Той беше прекрасен мъж и мястото му беше до нея, не на бойното поле.
Ерик скочи от коня и свали шлема си. Целуна внимателно сина си и го предаде в ръцете на сестра си. Прегърна Рианон и я целуна с такава нежна отдаденост, че сърцето й се разкъса от болка.
Когато се обърна отново към коня си, страхът стана непоносим. Ерик беше в опасност. Мергуин нямаше да дойде в чуждата страна, ако не се страхуваше от опасността, която заплашваше любимеца му. Нямаше да му позволи да тръгне!
— Ерик…
— Още преди да си успяла да се обърнеш, всичко ще свърши и аз ще съм отново при теб, любов моя.
— Не… — проплака задавено тя.
— Ще се върна. Казах ти, че ще го направя, а аз държа на думата си — увери я с нежна усмивка той.
— Само ако…
— Какво? — попита неспокойно той.
Тя поклати глава и гордо изправи брадичка. Нямаше да го товари със страховете си. Той имаше нужда от цялото си самообладание, за да оцелее в жестоката битка.
— Нека Бог бъде с теб, любими! Бог и всички божества на кралския дом Вестфалд!
Ерик я прегърна още веднъж и пошепна в ухото й:
— Тук си на сигурно място. Патрик остава да пази града. Дария е тук и разбира се, Адела. И внимавай за сина ни, мадам.
— Ще внимавам.
— Мергуин също остава с теб.
— Мергуин! — Рианон се отдръпна смаяно. — Мергуин остава тук? Няма да тръгне с теб?
— Каза ми, че предпочита да остане при теб. Вече е много стар. Сигурно щях да се опитам да го спра, ако беше настоял да тръгне с войската.
Тя кимна и леден студ стегна сърцето й. Едва успя да му се усмихне за сбогом.
Мергуин беше разбрал, че не Ерик е в опасност. Той смяташе, че заплашената е тя.
Надигна се и отново целуна мъжа си с цялата топлота и страст, на която беше способна. Ерик й пошепна, че е време да тръгва, и тя се отдели от него с неохота. Проследи със замъглен поглед как Ерик възседна коня си, великолепен в бойното си снаряжение, и успя да му се усмихне и да махне с ръка за сбогом.
Когато Ерик изчезна от очите на изпращачите, от гърлото на Рианон се изтръгна задавено ридание. Тя се обърна бързо, влезе в дома си, изтича в спалнята си и плака, докато остана без сълзи.
