— Аз също се радвам, че се върнах — отвърна меко Ерик и нежно я притисна до себе си. После погледна към жена си:
— Значи си искала морето да ме погълне?
Рианон пламна от срам, а Дария избухна в смях.
— Ще взема Гарт, когато го накърмиш, за да си поприказвате на спокойствие.
Тя излезе и в стаята се възцари тишина. След малко Гарт се разплака отново и Рианон смутено промърмори, че му е време да яде. Отвори нощницата си и поднесе гърдата си към търсещите му устенца. Бебето веднага засука, надавайки доволни звуци. Ерик избухна в смях. Забрави мръсното си облекло и оръжията и се изтегна на леглото до жена си, обзет от сладка умора. Ето какво било, помисли си изтощено той. Щастие и мир, или поне първият им признак, предвкусване на бъдещето. В сърцето му нахлуха горещи чувства, обзе го желание да брани семейството си от всичко и всички, да прегърне Рианон и сина си с пялата нежност и страст, на които беше способен. Никога през живота си не беше виждал нещо толкова красиво, колкото гледката на жена си, която кърмеше малкия им син.
Ръката му се вдигна и унесено помилва бузата й.
— Наистина ли си искала да потъна в морето? Защо не се помоли да ме застигне някоя бойна брадва?
Рианон не откъсваше очи от сучещото бебе.
— Ти не разбираш. Раждането беше толкова тежко. Та аз изобщо не помня какво съм говорила…
— Много ли те боля? — попита съчувствено той.
— Ужасно беше — отговори искрено тя, но после се усмихна и го погледна. — Но си струваше! О, Ерик, той си заслужаваше мъките! Няма друг като него!
Ерик пое дълбоко въздух и я погледна право в очите. Ръката му милваше платиненорусата косичка на бебето.
— Наистина ли обичаш внука на един викинг от дома Вестфалд? — попита тихо той.
Рианон отговори на погледа му и на лицето й изгря усмивка. Кръвта му закипя, но той побърза да прогони нахлулото в слабините му желание. Не биваше дори да помисля за това. Бяха минали само десет дни от раждането на сина им.
— Много харесвам баща ти — отговори с усмивка Рианон.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
Ерик се ухили, взе ръката й и я целуна. В продължение на един безкрайно дълъг миг двамата се гледаха в очите, после Рианон проговори задавено:
— О! Вземи го, Ерик, той вече спи, но трябва да го подържиш да се оригне.
Ерик вдигна бебето и умело го сложи на рамото си. През това време Рианон завърза нощницата си и седна удобно в леглото, трепереща от радост, че съпругът й се е завърнал жив и здрав и толкова харесва бебето.
— Много добре го правиш — усмихна се изненадано тя и признанието й беше искрено. Смелият воин със златна коса, пурпурна кралска мантия и силна десница беше прегърнал бебето съвсем естествено и без усилия.
— Знаеш ли колко племенници имам — усмихна се весело той. Бебето се оригна силно и Рианон избухна в смях. Ерик шеговито се скара на сина си, че е изцапал кралската одежда на баща си.
— Ох, Ерик! Толкова ме беше страх! — призна тихо Рианон, без да откъсва очи от него.
— Страх ли?
— Че няма да се върнеш — отговори още по-тихо тя, сведе очи и започна да усуква крайчето на завивката. Не биваше да му дава твърде много. Не смееше. — Но ти се върна, баща ти и братята ти също са добре, майка ти е щастлива, а аз съм толкова радостна… — Гласът й заглъхна. Мъжът й мълчеше упорито.
— Ерик?
— Гарт спи. Ще повикам Дария, за да го вземе.
Той излезе навън и намери сестра си в залата, увлечена в оживен разговор с Брайън. Брайън погледна Ерик в очите и сякаш разбра, че е дошъл моментът Рианон да узнае за смъртта на любимия си.
— Дария, иди и донеси племенника ни — заповяда рязко той. Ерик кимна кратко на брат си. Дария смръщи чело, но побърза да изпълни нареждането. Ерик се върна в спалнята си и затвори вратата след себе си. Рианон седеше в леглото и го наблюдаваше загрижено.
— Какво има, Ерик?
Той не можеше да стори нищо; не можеше да скрие вината си, нито да намали болката й.
— Роуан беше убит — заговори направо той. И втренчи поглед в лицето й, за да види как се измениха чертите й, когато осъзна истинското значение на думите му. Очите й се напълниха със сълзи, устните й затрепериха. Ерик продължи с дрезгав глас: — Заклех ти се да го пазя, но се провалих. Заповядах да го погребат със специални молитви. Не можех да го отнеса в Англия; обстоятелствата не позволяваха. Аз… толкова съжалявам.
Понечи да я докосне, но знаеше, че сега тя няма да го понесе. Тя беше обичала Роуан. Беше го обичала с младостта си, с невинната си страст, с веселия си смях. Сигурно нямаше да приеме утеха от мъжа, който бе разрушил тази любов.
— Съжалявам — повтори той и прибави с неудобство: — А сега ще си отида. Ако имаш нужда от мен, изпрати да ме повикат.
И той излезе от стаята и тихо затвори вратата. Чу тихото ридание, което се изтръгна от гърдите й, простена и се втурна като луд надолу по стълбата.
Тя нямаше нужда от него или поне така изглеждаше. Часовете на този безкраен ден отминаваха, но Рианон не изпрати да го повикат. Когато започна да се смрачава, Ерик вечеря със семейството си, после се опита да се утеши с голям рог ейл пред камината. Вече беше нощ.
Никой не дойде да го смущава. Сигурно беше минало полунощ, когато се появи баща му, приседна до него и се загледа в пламъците.
— По-добре иди при нея — проговори след малко той.
— Тя не иска да ме види — отговори просто синът. Олаф се приведе напред, без да откъсва очи от огъня.
— Веднъж и аз се върнах от война и трябваше да съобщя на майка ти, че не само брат й, а и един стар и верен приятел — ирландският крал, за когото трябваше да се омъжи, — са намерили смъртта си в последното сражение. След като й казах, веднага излязох от стаята й. Оставих я да плаче сама.
— И какво искаш от мен? — попита сухо Ерик. Олаф се усмихна бавно.
— Направих грешка. Не искам ти да я повториш. Върви при жена си. Прегърни я. Облекчи болката й, колкото можеш.
— Ами ако тя не иска да ме види? — попита горчиво Ерик.
— Разбира се, че иска! — прозвуча мек женски глас откъм вратата. Иърин се отдели от мрака и застана зад мъжа си. Лицето й грейна в усмивка. — Знам, че иска да си при нея. Тя има нужда от теб. Също както аз имах нужда от баща ти. Върви при нея, Ерик.
Ерик се изправи и погледна родителите си. После се обърна, изкачи стълбата и се запъти е твърда крачка към стаята си. Спря за миг, после решително отвори вратата. Рианон не спеше. Очите й все още бяха пълни със сълзи. Той я вдигна на ръце и я отнесе пред огъня. Притисна я силно до себе си и дълго стоя неподвижен. Рианон обви с ръце врата му и тихо изхълца. После облегна глава на гърдите му и замря.
Ерик вдигна брадичката й и целуна мокрото лице. Отмахна нежно косата, нападала по челото, и зашепна в ухото й:
— Позволи ми да те подържа в прегръдката си, мила моя. Позволи ми просто да те държа здраво.
Ръцете й го притиснаха, тялото й се разтрепери. Ерик я попита от какво се страхува и тя го погледна със сребърните си очи.
— Страх ме е, че ще ме напуснеш — прошепна едва чуто тя.
Ерик я погледна в очите и отговори сериозно:
— Никога. Никога, любима.
Рианон се отпусна в прегръдката му и тихо въздъхна. Много скоро очите й се затвориха.
