към залата. — Не исках да преча, милорд.
— Ах, Рианон! Ти си съпруга на сина ми, следователно си като моите собствени дъщери. В един такъв момент не можеш да ни се натрапиш — напротив, ще те посрещнем с отворени сърце. Тъстът ми знаеше това, защото когато животът му беше на угасване, протегна ръка към теб. А ти му отговори, каквото трябваше да чуе. Ела, подай ми ръка. Ерик е долу.
Той й протегна любезно десницата си, но Рианон не посмя да я поеме. Поклати глава с внезапен страх.
— Вие не разбирате, милорд.
— О! Нима не си в състояние да приемеш ръката на един викинг, макар че е живял десетки години на ирландския бряг?
— Не! — извика уплашено тя, но в този миг видя, че красивите му черти са озарени от мека, иронична усмивка. До края на живота си щеше да бъде така силен, така представителен — и така властен! А усмивката му беше омайваща.
Тя сведе очи и се изчерви, защото този мъж без усилия четеше мислите й. След малко поклати глава.
— Не е това. — Млъкна и отново се обля в червенина. Как можеше да каже на краля, че синът му не я иска? — Аз… аз не мисля, че Ерик…
— Милейди Рианон… дъще! — поправи се с усмивка Олаф. — Ела и ми подай ръка. Никой мъж не би принудил жена си да го придружи през морето в една чужда страна, ако не я иска до себе си.
— Но…
— Ела — настоя любезно той. И все пак тази любезност не беше нищо друго освен категорична заповед. Рианон въздъхна и пое ръката му.
Двамата слязоха долу и Олаф я отведе при леглото на Ард-Рий. Кралят на кралете лежеше там в цялото си великолепие, увит с наметка в кралско синьо и яркочервено, с извезани върху нея знаците на Ирландия и Тара, със златен кръст на гърдите. Викингският крал на Дъблин коленичи и Рианон последва примера му. Произнесоха тиха молитва, а когато се изправиха, свекърът й отново я взе под ръка. Представи я на всички, после се появи Иърин и я поведе към трапезата. Ала преди да е успяла да седне, Рианон усети как една ръка я стисна здраво за лакътя.
Обърна се и се озова лице в лице с мъжа си.
— Благодаря ти, мамо. Ако позволиш, сега аз ще се заема с жена си.
Той беше толкова мил, толкова нежен с майка си. Слава Богу, че не се отнася така и с мен, каза си неволно Рианон, защото ще ме заболи още повече. Всъщност, вече нямаше нужда да размишлява над този проблем, защото Ерик сухо й нареди да го последва. Настани я между себе си и баща си и макар че двамата споделяха една чаша, Рианон разговаряше много повече с Олаф. Той сякаш изпитваше особено удоволствие да посвещава снаха си в ирландските обичаи и да я въвлича в общия разговор. Когато вечерята завърши, Ерик я поведе нагоре по стълбата, отвори вратата на спалнята си и доста грубо я бутна вътре. Рианон се обърна и можа да види само гърба му. Пак ли щеше да я остави сама?
— Ерик! — извика тя.
— Какво има?
Тя поклати глава.
— Аз… — Млъкна и пое дълбоко въздух. Уверението на свекъра не й излизаше от ума: никой мъж не принуждава жена си да го придружи в чуждата страна, ако не цени присъствието й.
По-вероятно го е направил само за да ми докаже за кой ли път кой е господарят, помисли си огорчено тя. Но сведе добродетелно ресници и тихо изрече:
— Мъчно ми е, като ви виждам да страдате така.
Ерик замръзна на мястото си и Рианон много ясно усети ледения полъх, който повя от очите му. Изненада се, когато мъжът й се върна в стаята, затвори вратата и застана пред нея. Вдигна грубо брадичката й и я принуди да го погледне в очите.
— Не искате да ме гледате да страдам? Защо, лейди? А аз си мислех, че най-съкровеното ви желание е да видите как се пържа в казан с горещо масло.
Рианон се отдръпна, уплашена от сълзите, които напираха в очите й.
— Наистина, забравих. Така е!
Ерик не я последва, но тя беше сигурна, че в очите му е блеснала усмивка. Погледна го и сърцето й заби като лудо. Стисна до болка ръце в юмруци, защото ей сега щеше да изтича при него и да го прегърне. Застанал пред вратата, той изглеждаше толкова величествен, толкова царствен, толкова грамаден, че стаята се губеше пред него, толкова златен, сякаш обграден с ореол.
— Страдам от загубата на дядо си — проговори меко той. Усмивката угасна, но в погледа му нямаше студенина. — Вие не разбирате колко голяма е тази загуба. Дядо беше гръбнакът на острова. Той беше Ирландия. Той беше… нещо подобно на Алфред, разбирате ли. Почина много стар, над деветдесетгодишен, и извърши велики дела. Ще го приемат на небето, а норманите, които го обичаха, ще му запазят място на трапезите във Валхала. — Той спря за миг, пристъпи към нея и добротата се изпари от очите му. Отново я полъхна студ. Пръстите му се заровиха в косата й и силно я притиснаха към могъщото му тяло. — Баща ми е силен, братята ми и аз сме силни и трябва да дадем всичко от себе си, за да помогнем на вуйчо ми, Нийл от Ълстър, да запази мира. Разбирате ли това?
— Причинявате ми болка! — пошепна Рианон.
Ерик не отслаби натиска. Устните му се сведоха над нейните, шепотът му я стопли и трогна:
— Ще има война. А вие ще останете тук, защото стените на Дъблин са сигурни. Ще останете, докато трае войната. — Не я пусна, само я погледна в очакване на протест. Рианон отговори на погледа му, но не каза нито дума. Гледаше го без протести, без сълзи, без съпротива.
— Дърпате ми косата, милорд!
Ерик я пусна, обърна се и излезе от стаята. Тя закрачи нервно напред-назад и когато реши, че е минала цяла вечност, започна да се приготвя за лягане. Сандъците й вече бяха донесени, но въпреки това облече ирландската ленена нощница, която беше носила миналата нощ.
Огънят догоря и Рианон започна да мръзне. Сви се под завивките и се опита да заспи.
След няколко часа Ерик влезе в спалнята, разпали огъня в камината и седна на един стол пред нея.
Рианон наблюдаваше огряната от трепкащите пламъци фигура и откриваше в чертите му толкова тъга, толкова болка, че сърцето й се късаше. Свекър й се беше излъгал. Ерик не я обичаше. Дори тук, в дома си, не я искаше.
Но тя, тя започваше да го обича. Въпреки съпротивата му, въпреки всичко, случило се между тях, въпреки самия него. Не, тя го обичаше отдавна…
Скочи от леглото и изтича към огъня. Ерик я погледна и въпросително вдигна едната си вежда.
Сигурно щеше да я отпрати. Не беше ли по-добре да избяга и да се скрие в леглото?
Но не го направи. Развърза бавно връзката на нощницата си и я пусна в краката си. Пристъпи колебливо към него и го погледна. После падна на колене, взе ръцете му и меко целуна дланите.
Ерик простена задавено, скочи на крака и я грабна в прегръдките си. Положи я на меките кожи и започна да я люби. Целувките му пареха плътта й. Ръцете му я доведоха до висините на насладата. Тя искаше да облекчи страданието му, да го успокои с любовта си. Но не успя да го стори, защото постъпката й беше разтворила портите на страстта му, а тя беше по-силна и страшна от бурята, която гонеше морските вълни и облаците по небето в деня на пристигането им. Сега, когато бе отприщила желанието му, тя не можеше да го направлява, нито да го контролира. Не можеше да направи нищо друго, освен да се остави да бъде понесена от вихрушката.
Беше толкова прекрасно. Той я положи по корем на меката кожа, замилва я с език, устни и зъби, покри гърба и краката й с изгарящи целувки. После я обърна по гръб и се зае да изследва всяка частица от гърдите и корема й. Рианон ослепя от златното му сияние, понесе се във вихъра на страстта му, подчини се с готовност на тъмната, бурна пламенност, която пулсираше помежду им. Когато нахлу устремно в утробата й, светът се залюля. Сякаш необузданата, внушаваща ужас сила на морето я понесе към кулминацията, за да избухне след миг в заслепяващ дъжд от звезди и да се излее върху й като сладък нектар.
Ерик я притисна до себе си и замря. Не продумваше, само милваше запотеното й тяло. Рианон го гледаше мълчаливо, макар че трябваше да му каже нещо много важно. „Ще имаме дете.“ Опита се да
