Възцари се мълчание. Рианон не смееше да се помръдне и се взираше в мокрите от сълзи очи на краля.
— Кълна се в Бога, обичах те като никого другиго! Но по-важна беше земята, нали знаеш. И борбата. Трябваше да направя това и го направих. — Той замлъкна и съедини ръката й с тази на Ерик. Рианон понечи да се възпротиви, да издърпа ръката си, но острият син поглед на мъжа й издаваше недвусмислена заплаха. Не й остана нищо друго, освен да се подчини. А после спря да диша, защото старият крал продължи, каза неща, които я прободоха право в сърцето, който никой не можеше и не биваше да види: — Познавах мъжа, знаеш ли, бях чувал неща за него, които никое момиче не бива да знае. Познавах страшната му сила и с цялото си сърце се молех да ми простиш. Молех се да го обикнеш, молех се времето да ти помогне, съвместният живот да ви донесе мир. Беше заради Ирландия, разбираш ли? Кажи ми, че ми прощаваш, моля те, дете, кажи, че ми прощаваш!
Рианон не смееше дори да се помръдне. Устата й беше пресъхнала, очите й се пълнеха със сълзи. Взря се в настойчивия син поглед на умиращия и прочете в дълбините му страх. Ерик стисна ръката й така силно, че тя едва не изпищя. Гласът му прозвуча грубо:
— Кажете му! По дяволите, жено, кажете му каквото иска да чуе!
— Прощавам ти! — извика задавено Рианон. Освободи ръката си и докосна нежно бузата на стария мъж. Сълзите рукнаха от очите и й донесоха облекчение. Устните й сами произнесоха онова, което старият човек със сигурност искаше да чуе: — Разбира се, че ти прощавам. Аз те обичам. Онова, за което си се молил, се сбъдна и сега всичко е наред — не можеш да си представиш колко много го обичам и колко отдавна съм ти простила всичко. Никога не е имало крал като теб, никога…
Очите му отново се затвориха. Иърин пристъпи напред, бледа като платно.
— Ерик, отведи жена си в стаята й и се върни. Лекарите смятат, че татко няма да изкара нощта.
— Както желаеш, мамо — отговори Ерик. Целуна й ръка, улови Рианон за лакътя и я изведе от залата, като правеше толкова дълги крачки, че тя едва успяваше да го следва. Преведе я през няколко дълги коридора, изкачиха се по стълбите и най-после отвори някаква врата. Блъсна я с такава сила, че Рианон полетя напред и спря едва в средата на стаята. Мъжка спалня — и без съмнение принадлежаща на съпруга й. Огромно резбовано легло, тежки дървени сандъци, тапети по стените с изобразени на тях бойни сцени, дървена маса с рогове за пиене, голям леген за вода и стомна. В другия край имаше висока камина, а на пода пред нея беше опъната огромна бяла меча кожа. Леглото също беше покрито с кожи, а по стените висяха най-различни оръжия — меч, лък, няколко пики и щит с емблемата на вълка.
Рианон обходи с поглед стаята и отново се обърна към мъжа си. Ерик я наблюдаваше внимателно.
— Какво… какво ми каза дядо ви? — пошепна стреснато тя. — За кого ме взе?
— Съжалявам, но нямам никакво време за разговори — отговори кратко той. — Къщата разполага с всички удобства. Скоро ще дойде някоя слугиня с ядене и пиене и ще донесе всичко, което й заповядате. — Той все още не откъсваше поглед от нея. Побиха я студени тръпки. Вече не беше толкова студен, но мислите му бяха безкрайно далеч. Едва сега осъзна, че той страда, но никога няма да го признае. Изведнъж й се дощя да го прегърне.
Той я беше довел тук насила. Изобщо не се трогваше от чувствата й. Единственото, което го интересуваше, беше тя да се подчинява безпрекословно на заповедите му.
Обърна му гръб и от очите й отново потекоха сълзи. Не можеше да го обича! Не можеше да бъде такава глупачка и да по-тъпче гордостта си. Той постоянно я използваше. Шантажираше я със силата си. Нямаше да му даде нищо, дори съчувствие.
— Сигурна съм, че няма да ми липсва нищо — проговори сковано тя.
Ерик постоя още малко, после излезе и затвори вратата след себе си.
Рианон седна на леглото и захълца, без да знае за себе си ли плаче или за Ерик, за Иърин, за стария Ард-Рий и за цяла Ирландия.
Най-после сълзите й пресъхнаха. Едно момиче на име Грендал се появи със супа и топла медовина. Млади прислужници внесоха красиво резбована дървена вана и много кофи вода, а след като тя се изкъпа, също така незабележимо я изнесоха. Рианон облече нова нощница от фин ирландски лен, богато избродирана, пъхна се в огромното легло, уви се в кожите и веднага заспа.
След известно време се събуди, без да знае защо. Огледа се сънено и разбра, че не е сама в стаята. Ерик седеше с протегнати крака пред огъня, стиснал с две ръце златната си глава. Пламъците пращяха и съскаха, но той беше неподвижен като статуя. Рианон седна в леглото, но замръзна насред движението си, като си припомни как брутално и безчувствено я бе принудил да дойде тук. Но след малко все пак стана, защото си припомни и нежните думи, които бе шепнал в ухото й на брега на рекичката. Тя не го обичаше, но все пак имаше нещо, което ги свързваше. Коленичи до него и му предложи нещо за пиене. Ерик се надигна стреснато, взе рога с медовина и я изгледа недоверчиво.
— Какво искате, Рианон?
Тя скочи и се отдръпна по-далече от него.
— Какво искам ли? — повтори невярващо.
— Да — потвърди сухо той. — Всеки път, когато идвате при мен, кроите нещо, не е ли така?
Рианон понечи да се му обърне гръб и да се отдалечи, но той улови ръката й и я задържа.
— Няма да си заминете — изрече твърдо.
— Не ви моля да ме пуснете — отвърна хладно тя.
Ерик я погледна преценяващо, после кимна и отново устреми отсъстващ поглед в пламъците.
— Издъхна — прошепна тихо той. — Ейд Финлейт си отиде и с него си отиде десетилетният мир в Ирландия.
— Толкова съжалявам — прошепна меко Рианон. Чувстваше болката му и жадуваше да я облекчи.
Ерик пусна ръката й и тя остана неподвижна, без да знае какво да направи.
— Наистина, Ерик, много съжалявам.
— Легни си, Рианон.
Тя все още не можеше да се реши.
— Има ли нещо…
— Легни си, Рианон. Искам да остана сам.
При този груб отказ тя се обърна като ужилена. Много й се искаше да избяга от стаята, далече от него, но не се осмели, не и когато беше в това настроение. Може би щеше да я остави да си отиде… а може би не.
Дълбоко наранена, тя се сви на кълбо в единия край на леглото и му остави много място. Беше й студено и трепереше, макар че беше нахвърляла отгоре си всички кожи. Накрая все пак заспа.
Събуди се малко преди разсъмване. Ерик лежеше до нея. Лежеше по гръб и тя се бе сгушила на гърдите му. Вече не й беше студено.
Не можеше да се отдръпне. Той най-после беше заспал изтощено. Косата й беше притисната под голия му гръб. Рианон я подръпна и веднага установи, че лекото й движение го е събудило. Очите му бяха ледени.
— Простете, мадам, притесних ли ви?
Промърмори още някакво извинение и се претърколи настрана, за да освободи косата й. Надигна се и Рианон прехапа до болка устните си. Понечи да каже нещо, но не беше в състояние да произнесе и една дума. Ерик се облече набързо и изскочи навън.
Рианон се мушна обратно в леглото, но не можа да заспи. Много по-късно се появи Грендал с прясна вода и закуска, но тя не можа да преглътне дори една хапка. Не знаеше какво да направи, затова остана цялата сутрин в стаята на Ерик.
Късно следобед се запъти към стълбата, която водеше към голямата зала. Плачове и писъци огласяха цялата къща. Дълбоко трогната от всеобщата тъга, тя се обърна, за да се прибере обратно в стаята си. Не искаше да се натрапва. Ала един едър, широкоплещест мъж й препречи пътя. Рианон го изгледа с ужас, защото отначало го взе за Ерик, но после разбра, че е баща му. Истински викинг, помисли бегло тя и бузите и се обляха в червенина, когато си припомни колко пъти беше обвинявала Ерик в езически произход. Не, мъжът й надали беше споменал пред баща си нещо за омразата й.
— Защо се отвръщаш? — попита меко Олаф.
— Аз… — Тя го изгледа стъписано, но после се сети, че той е попитал защо се е отвърнала от стълбата
