Беше още тъмно, когато Рианон видя за първи път насечения ирландски бряг. Влязоха в устието на реката, която щеше да ги отведе в Дъблин, и пред очите им се разкри цялата красота на ирландската природа: зелена, отчасти съвсем равна. Странно защо, тя й се стори позната, родна, също като в къщи… Безкрайни поляни, смарагдовозелени хълмове, бели овце.
В далечината се очерта Дъблин. Рианон се смая от могъщите крепостни стени, изградени от тежки камъни, които се белееха в падащия мрак. Когато корабите хвърлиха котва, тя видя, че на брега се е събрала цяла тълпа, за да ги посрещне. Мергуин й помогна да стане. Ерик изобщо не й обръщаше внимание. Сигурно вече беше слязъл на брега.
Когато видя жената, отделила се от множеството, Рианон застина на мястото си и сърцето й заби с все сила. Косата на непознатата беше черна като нощта и стигаше до хълбоците й. Беше стройна и грациозна като млада сърна. Тя изтича към брега и извика името на Ерик.
Рианон потръпна от студ, преглътна мъчително и си каза, че никога не го е мразила толкова, колкото в този миг. Защо я беше довел? За да я направи свидетел на сърдечната му среща с ирландската съпруга? Отново й прилоша. Жената го поздрави с буйна нежност и дори в тъмнината личеше колко е красива. Хвърли се в прегръдките му, после оживено му заобяснява нещо.
— Да вървим, Рианон — настоя тихо Мергуин.
— Аз… не мога! — пошепна задавено тя. После се вцепени от ужас, защото Ерик най-после се беше обърнал към нея и се върна с големи крачки на борда. Още преди да бе успяла да се възпротиви, той я избута напред, вдигна я високо във въздуха и я свали на ирландския бряг — точно пред тъмнокосата жена.
— Рианон, това е Иърин от Дъблин; мамо, това е Рианон, моята съпруга.
Жената с абаносовочерна коса се усмихна и като я погледна отблизо, Рианон установи, че тя съвсем не е толкова млада, колкото й се бе сторила, макар че годините бяха проявили благосклонност към красотата й. Очите й блестяха смарагдовозелени, усмивката й беше заразителна.
— Добре дошла, Рианон. Това е тъжно време за нас, но те уверявам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да се чувстваш добре тук. Както може би знаеш, ние, ирландците, сме известни с гостоприемството си. Това е домът на моя син, значи е и твой и всичко, което е в него, е на твое разположение. — Тя стисна ръката на Рианон и отново се обърна към сина си със сияещата си усмивка: — Ерик! Тя е истинска красавица и се осмелявам да кажа, че ти изобщо не я заслужаваш. Но сега ела, ако обичаш. Страх ме е, че достатъчно дълго се забавихме.
Все пак не можаха да напуснат пристанището толкова бързо. Иърин от Дъблин откри Мергуин, който чакаше мълчаливо зад Рианон. Без да каже дума, кралицата се хвърли в прегръдките на стария друид и двамата дълго останаха така. Когато се отдели от него, очите на Иърин бяха мокри от сълзи, но тя взе ръката на Рианон и отново се усмихна. Рианон най-после се осмели да заговори, макар че се страхуваше да не се обърка. Твърде рядко беше имала възможност да използва научения в детството ирландски.
— Милейди, съжалявам, че дойдох в това трудно за вас време. Баща ви е велик и обичан крал и моите молитви са с него и с вас.
— Благодаря — прошепна трогнато Иърин, стисна по-здраво ръката й и я поведе през високите порти към огромната каменна къща, най-внушителната постройка в града. Покрай стените на къщите бяха положени дървени тротоари, за да могат хората да се движат спокойно, без да се цапат в уличната кал и тор, Рианон се учуди безкрайно. Нито в Англия, нито в Уелс беше виждала подобно нещо.
— Точно тук падна — обясни тихо Иърин. — Знам, много хора смятат, че е трябвало да го отведа в Тара, за да умре в резиденцията си, но предпочетох да събера тук всичките си братя и сестри заедно с децата им. Той спи и се събужда, има добри и лоши моменти. Знае, че е дошло времето да си иде, и често ни съобщава волята си. Не можех да рискувам да умре по пътя към Тара, нали?
Ерик се съгласи с нея. Рианон се чувстваше като натрапница, но Иърин продължаваше да държи ръката й, така че не и оставаше нищо друго, освен да следва майката и сина. Когато влязоха във владетелския дом, се озоваха в огромна зала с висок свод, в която се бяха събрали не по-малко от сто души. При влизането на Иърин всички се разстъпиха да й сторят място. В средата на залата беше поставено легло, закрито с балдахин от избродиран лен. Под завивките лежеше стар мъж със снежнобяла коса и прорязано от безброй бръчки лице. Очите му бяха затворени.
Иърин спря. Ерик пристъпи бързо напред, падна на колене и взе дългите, измършавели ръце на мъжа в своите. Рианон забеляза, че в другия край на леглото беше застанала със сведена глава една монахиня, потънала в молитвите си. А до нея стоеше едър мъж, при вида на който Рианон се стресна до смърт. Този мъж приличаше толкова много на Ерик, че не можеше да бъде никой друг освен Олаф Белият, потомъкът на дома Вестфалд, норвежки принц и крал на Дъблин.
Времето се беше отнесло благосклонно към него също както и към жена му. В златната му коса проблясваха няколко сребърни кичура, но беше едър като сина си, с безкрайно широки рамене и красиви, привлекателни черти на лицето. Очите му бяха пронизващо сини, очевидно Ерик ги беше наследил от него. Погледът му падна върху Рианон и младата жена спря да диша. Очите на Олаф, подобно на тези на Ерик, бяха безмилостни, но я гледаха с любопитство. След малко устата му се накъдри в лека усмивка и тя разбра, че я поздравяват с добре дошла. Сърцето й затрептя като крило на птица, защото и усмивката беше същата като на Ерик. Тази усмивка държеше в плен сетивата й, сърцето й, цялото й същество.
В залата се бяха събрали всички близки. В краката на Ард-Рий беше коленичил едър мъж с тъмна коса и замъглени от сълзи зелени очи, който приличаше на Иърин и беше младолик като нея.
До него стоеше друг тъмнокос мъж, но очите му бяха сини и приличаше повече на съпруга й. Мъжете и жените, изпълнили помещението, бяха впечатляващи брюнети, руси келти и всички нюанси между тях и Рианон остана с впечатлението, че всеки човек в залата по един или друг начин е роднина на Ард-Рий.
Тя чу латински песнопения и разбра, че са започнали да се молят. Зад леглото на краля беше застанал един свещеник и произнасяше безкрайни молитви. След като свещеникът млъкна, се чу тих шум от стъпки. Повечето хора излязоха от залата.
Ард-Рий отвори очи и на лицето му изгря усмивка. Не се опита да се изправи, само погледна към края на леглото и впи очи във викингския крал на Дъблин. Гласът му беше тих, но чист и ясен.
— Олаф, ти си тук.
— Да, Ейд Финлейт. Винаги.
— Той ми беше добър син, също като другите, нали Нийл? — обърна се кралят към мъжа в долния край на леглото.
— Да, татко. Той ми е като брат.
Очите на стария човек се насочиха към Ерик.
— Моят внук. Вълк като баща си. Ерик, радвам се, че си тук! Сега не бива да ме напускаш. Точно сега не бива да напускаш Ирландия. — От гърлото му се изтръгна болезнен стон. Иърин захапа ръката си, за да потисне риданията си. Ард-Рий затвори очи и продължи: — Бог да ни е на помощ, защото кралете ще започнат война! Мирът, който пазих толкова дълги години, е много, много крехък! Законът повелява кралското достойнство да премине в ръцете на Нийл, не защото е мой син, а защото няма друг мъж, по- подходящ за този отговорен пост. През всичките тези години бях силен, защото ти беше с мен, Олаф. Моля те в името на Бога, помогни и на сина ми!
— Ще го направя, Ейд, защото съм верен на клетвата, която си дадохме преди много години — отговори сериозно кралят на Дъблин. — А сега си почини. Стените на Дъблин са непревзимаеми и Нийл винаги е добре дошъл зад тях. Моите синове, твоите внуци, отново ще вдигнат меча си в защита на Ирландия. Наистина, Ейд, татко мой, аз съм твой син.
Очите на Ард-Рий отново се отвориха и в тях проблеснаха сълзи. Но бързо се затвориха, а когато след миг погледнаха отново, в тях се четеше болка.
Всички очи се устремиха в Рианон. Ард-Рий издърпа ръката си от тази на Ерик и я протегна към новата си снаха. Стресната до дън душа, Рианон навлажни устни и несигурно погледна Иърин.
— Моля те! — прошепна кралицата.
Рианон пристъпи напред. Пръстите на стария крал се сключиха с изненадваща сила около нейните.
— Прости ми! — зашепна задавено той. — Прости ми, прости ми. Тогава те обичах с цялото си сърце, обичах те, както винаги съм те обичал.
Той ме смята за някоя друга, каза си уплашено Рианон. За коя ли?
