Когато отново видя светлината, усети как тежкото тяло на Ерик върху нея тръпне от наслада и след миг утробата й се изпълни с преливащата топлота на семето му. Тя затвори очи, за да се наслади докрай на тази пълнота.
Сигурно цяла вечност двамата лежаха неподвижно един до друг. Ерик я обгърна с две ръце и я притисна плътно до себе си.
— Помнете ме — пошепна отново той.
Рианон отвори очи и потръпна от кобалтовосинята буря, разразила се в неговите. Направи опит да се усмихне, но не можа. Направи опит да проговори, но гласът й беше само шепот.
— Наистина, милорд, мога да кажа с пълна увереност, че няма да ви забравя. Аз… аз нося детето ви.
— Какво? — Ерик се отмести настрана и впи изпитателен поглед в лицето й.
Тя пое дълбоко въздух и повтори:
— Ще имаме дете.
— Не ме ли лъжеш?
Най-после можа да се усмихне. Мъжът й изглеждаше толкова сърдит.
— Милорд, не мога да повярвам, че още не сте разбрали. Има някои промени…
Сега беше негов ред да си поеме дълбоко въздух. Отдели се рязко от нея, смъкна туниката й над краката и нежно помилва бузата й.
— Ти, малка глупачко! — ядоса се не на шега той. — Защо ми позволи…
— Да ви позволя? О, милорд, нима някога съм успявала да ви спра? — отвърна усмихнато тя и бързо прибави: — Ерик, аз исках… аз също те исках. Не причини болка нито на мен, нито на бебето!
Ерик помилва отново бузата й, после се наведе и я целуна.
— Да внимаваш за себе си. Много, много да внимаваш!
Рианон кимна. Той не искаше да каже, че тя трябва да се грижи за себе си. Искаше да й каже да внимава за детето му.
Ерик се изправи, посегна към нея и я стисна в обятията си. Прегръдката му беше безкрайно нежна.
— Да, мила моя, внимавай за себе си… — Пусна я и пръстите му нежно се плъзнаха по косата й. — А аз ще внимавам за младия Роуан. Ще бдя над него винаги когато ми е възможно. Не се страхувай.
Гласът му отново звучеше грубо, с горчивина. Устните му се впиха в нейните, после се обърна и излезе. Вратата се затвори с трясък. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Ти си този, когото обичам! — прошепна задавено тя. Но вече беше късно.
Ерик си беше отишъл.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
На свечеряване над северния бряг повя хладен вятър. Ерик стоеше на най-високата скала и се взираше в тъмното, забулено от мъгли море. През изминалите месеци бяха постигнали много и сега, когато студената зима чукаше на вратата, войната най-после беше свършила. Един след друг ирландските крале бяха преклонили глава под владичеството на Нийл Мак Ейд.
Утре щеше да се състои последната, решаваща битка срещу Ларс Мак Конар, син на ирландка и внук на датски благородник. Нийл трябваше да спечели тази битка, иначе сключените набързо споразумения щяха да се разпаднат и по-дребните владетели отново щяха да се отделят от него.
Всичко зависеше от утрешната битка. Трябваше да победят и можеха да се върнат обратно в Дъблин. Господи, как копнееше да се върне у дома!
Не можаха да напреднат толкова бързо, колкото им се искаше — въпреки постоянната заплаха първо се бяха погрижили за погребението на Ард-Рий. След като напусна Рианон и излезе в двора на палата, Ерик бе повикан на спешно съвещание. Заедно с баща си, вуйчовците си, братята и братовчедите, беше взето общо решение, че е твърде рисковано да позволят на Ерик и жените да придружат тялото на Ейд до Тара само с малък отряд охрана. Това не беше признак на слабост или страх, напротив, много по-добре беше цялото семейство да тръгне на път с мъртвото тяло, за да се помоли на гроба му заедно с монасите от Армаг.
А веднага след това щяха да се заемат с основната си задача — да осигурят лоялността на отделните крале.
Така че Ерик разполагаше с известно време…
Не много, разбира се, защото дългото шествие напредваше бавно и денем той не намираше почти никога възможност да язди редом с жена си. Постоянно пристигаха и се изпращаха послания до различните кралски домове. Нийл беше признал ирландските крале и като ответна услуга изискваше от тях да признаят върховната му власт. Дните бяха твърде напрегнати.
Пристигнаха и вести от Есекс.
След падането на Рочестър Гунтрум отново поел по пътя на войната. Алфред събрал голяма военна флота — в нея участваха и корабите на Ерик — и нападнал датчаните.
Победата била извоювана без много усилия. Англичаните завладели безброй кораби и несметни богатства. Но датчаните ги нападнали ненадейно и успели да си възвърнат част от плячката.
Алфред възнамеряваше да ги нападне отново през пролетта и да ги прогони веднъж завинаги от Лондон. В писмото си се кълнеше тържествено в това. Настояваше Ерик да се върне до пролетта.
Ерик въздъхна, затвори уморено очи и си каза, че по време на дългото и бавно пътуване до Тара поне нощите принадлежаха само на него.
Но дори тогава двамата с Рианон нямаха много възможности за разговор. Той беше изтощен до смърт и нямаше сили да си отвори устата, а тя не го окуражаваше. За него това беше време на открития, защото Рианон наистина се бе променила. Често му се случваше да се нарича глупак и да се обвинява, че не го е забелязал по-рано. Когато милваше гърдите й, те бяха толкова пълни и твърди, а коремът й вече беше започнал да се закръгля. Струваше му се, че очите й блестят по-силно, а страните й пламтят в буйна руменина.
Не, тя открай време си беше красавица. Това не можеше да се отрече. Още от първия миг, когато я бе видял горе на бойницата, тя държеше в плен сетивата му.
Само един глупак би допуснал да се влюби в нея.
Но той я обичаше.
Понякога се питаше кога е започнало всичко, кога е настъпила тази промяна в сърцето му, кога бе започнал да я желае не само с тялото, а и с душата си.
Може би беше станало в деня, когато най-после бе признал, че тя му принадлежи и че той е готов да се бие като див звяр за собствеността си. Кога чувствата му се бяха променили дотам, че можеше да признае, макар и само пред себе си, че я обича? Не, онова, което изпитваше към нея, не беше само любов. То беше много по-дълбоко от всичко, което беше чувствал досега. То беше част от него, когато спеше и когато беше буден.
А той беше обичал и преди това…
И беше познал болката на любовта, затова и сега знаеше, че любовта е като меч с две остриета, оръжие, по-мощно от всичко, което човекът бе открил или усъвършенствал досега. Имаше още много неща, които ги разделяха. Безброй мъже бяха загинали ненужно, защото вместо да го посрещне с добре дошъл, тя насочи оръжието си срещу него.
Много неща стояха между тях, твърде много. Може би верните й хора, които почиваха под стария дъб, наистина бяха невинни, защото онези, които предупредиха датчаните за тръгването му, в никакъв случай не бяха духове.
Някой го беше направил, но кой?
Ако не беше жена му, предателят със сигурност беше от най-приближените хора на Алфред. Кой? Рианон трябваше да знае нещо. Тя беше кръщелница на краля; познаваше всичките му хора и то много добре. Дали не предпазваше някого? И наистина ли беше толкова невинна, колкото твърдеше?
Може би все още желаеше смъртта му, но междувременно беше станала по-хитра и се беше научила да чака спокойно.
Не, това не беше възможно. Единственото сигурно нещо беше, че жена му все още храни дълбоки чувства към Роуан. Когато се разделиха в Тара, тя отново го бе помолила да се грижи за сънародниците й.
