— Помолих ви да не ходите — напомни й тихо той и в гласа му прозвуча болка и загриженост. Рианон веднага съжали за поведението си. Тя го обичаше — не можеше другояче освен да го обича.
— Много съжалявам — прошепна тя. — Наистина, Мергуин, не исках да ви причиня болка. Съжалявам и за Ард-Рий. Очевидно всички го обичат и му се възхищават. Сигурно е велик владетел. Ще се моля с цялото си сърце за него. Всички тук ще се молят.
Не беше забелязала, че Ерик е влязъл след Мергуин, защото мъжът й стъпваше както винаги безшумно. Гласът му я стресна до смърт, студен и остър:
— Няма защо да се молите за него тук, мадам. Вие ще ни придружите в Ирландия.
Рианон застина на мястото си. Очите й безпомощно потърсиха лицето на Ерик. Металносиният му поглед сякаш осветяваше мрачния коридор. Не, той не желаеше да я вземе със себе си — той просто не искаше да я остави тук, защото знаеше, че тя се надява да остане сама.
Преглътна и се опита да се пребори с напиращия гняв. Трябваше да прояви благоразумие.
— Ерик, боя се, че само ще ви преча. Очаква ви трудно време.
— Не искам да го направя още по-трудно, като постоянно си блъскам главата какво става с вас във всеки един момент от деня — дали не са ви хванали датчаните или пък сте решили да си направите излет до някой неприятелски лагер — прекъсна я грубо той. — Най-добре се погрижете да съберете нещата си, макар че Мергуин вече възложи тази задача на Адела.
— Но, милорд… — започна тихо тя.
— Престанете да ме разубеждавате, Рианон, и побързайте. Утрото ще дойде скоро.
Рианон погледна умолително Мергуин, макар да знаеше, че не може да очаква помощ от него — веднъж вече бе успяла да го измами. А Ерик…
— Няма да тръгна с вас! — изплака тя и понечи да мине покрай него, но той протегна ръка и я улови за косата. Рианон изпищя от болка, но Ерик стисна невъзмутимо един кичур и се усмихна ледено.
— Ще тръгнете, Рианон. Все едно доброволно или не, но ще тръгнете. — Сините му очи пронизваха нейните. — Затова ви предлагам да го направите доброволно.
Той пусна косата й, мина покрай нея и влезе в залата. Рианон погледна безпомощно Мергуин, после избухна в плач и хукна нагоре по стълбата.
Адела я чакаше в спалнята. Топла вана, чисти кърпи и сапун с аромат на рози бяха приготвени пред камината. Необичайно плаха, старата дама й разказа, че всички много се уплашили от закъснението й — макар че Мергуин непрекъснато ги уверявал, че нищо не се е случило, че господарката ще се върне жива и здрава.
— А когато морето отново се напълни с викингски кораби и установихме, че не са нашите, а чужди, направо изпаднахме в паника. Слава Богу, Мергуин ни обясни, че са изпратени от Олаф Белия, краля на Дъблин. Толкова са красиви, нали? А после и ти се върна, точно както беше предсказал друидът. Утре заминаваш за Ирландия, мила моя. Толкова ще ми липсваш! Трябва да се грижиш добре за себе си, обещай ми!
— Няма да замина за Ирландия! — изплака отчаяно Рианон.
— Недей така, мила моя…
— Няма да тръгна с него!
На вратата се почука и преди някоя от двете жени да е успяла да каже „Влез“, някой я отвори. Рианон се стресна, защото помисли, че е Ерик и че е чул дръзките й думи.
Не беше Ерик. Влезе слугинята Джудит — хлапачката, която обожаваше господаря си. Носеше табла с ядене. Остави я на един сандък и направи реверанс пред Рианон.
— Милейди, лорд Ерик заповяда да ви донеса това и каза да се нахраните и да почивате, защото ще трябва да станете още по тъмно.
Рианон впи поглед в младото момиче и си каза, че то е готово да изпълни всяко желание на съпруга й. Или вече му беше правила и други услуги?
— Благодаря, Джудит — отговори безизразно тя. Момичето не се помръдна от мястото си. Очите му жадно оглеждаха спалнята.
Мисълта, че един ден малката би могла да се озове в леглото на мъжа й, в прегръдките му, беше непоносима за Рианон. Трябваше да положи огромно усилие, за да запази самообладание. Нямаше да допусне да я правят на глупачка.
— Благодаря, Джудит, това е всичко.
Прислужницата въздъхна и се обърна към вратата.
— Би трябвало да внимаваш за това момиче! — предупреди я тихо Адела.
— О, не… — промърмори уморено Рианон. Искаше да остане сама. Обърна се и улови ръката на леля си. — Ти направи толкова много за мен, мила, събра вещите ми, приготви леглото ми. Вече съм добре. Ще се среша, ще хапна набързо и ще си легна. Направи и ти същото. Сигурно си много уморена.
Адела я погледна и кимна колебливо.
— Наистина ли мислиш така?
— Разбира се. Моля те.
Адела я целуна и си отиде.
Щом леля й излезе, Рианон закрачи нервно напред-назад. После седна на края на леглото и с бавни движения започна да четка косата си. Беше й много трудно след преживяното в гората, но най-после успя да разреши сплъстените кичури. Помисли малко, после извади от сандъка си нощница. Избра тънка ленена риза с красива бродерия на деколтето и китките. Материята беше толкова фина, че не скриваше почти нищо. Нахлузи нощницата през главата си и страхливо се запита колко ли късно е станало и дали Ерик щеше да спи тази нощ при нея. Погледна таблата с вечерята, откри стомничка медовина и я изпи на големи глътки. После отново разреса косата си.
Пред вратата се чуха стъпки. Рианон захвърли гребена, пъхна се в леглото, разстла косата си върху възглавниците и стисна очи.
Вратата се отвори. Тя разпозна стъпките на Ерик. Вслуша се, за да го чуе как затваря вратата, и зачака да се приближи към леглото. Сърцето й биеше до пръсване.
Ерик застана пред леглото и втренчи поглед в неподвижната фигура. След малко се обърна, изу ботушите си и се съблече на светлината на единствената свещ. Рианон улавяше всяко негово движение.
Чу тихото му проклятие, когато се потопи в изстиналата вече вода. Очевидно се беше измил набързо, защото само след минута излезе и започна да се бърше.
Ей сега щеше да дойде в леглото и да я обвини, че се преструва на заспала. А тя щеше да седне и убедително да му отговори, че през целия си живот няма да прави нищо друго, освен да се подчинява на волята му и ще полага всички усилия, за да му достави радост. А после щеше да пошепне, че ще очаква с копнеж завръщането му — разбира се, ако й позволи да остане тук.
Ерик легна до нея, но не я докосна. Обърна й гръб и сякаш заспа.
Рианон отвори очи. Той беше духнал свещта, но луната огряваше стаята и опънатите мускули на гърба му се виждаха повече от ясно. Рианон стисна здраво зъби, за да не извика. Не знаеше какво да направи. Накрая се обърна с гръб към него, притисна се към голия му гръб и преметна една дълга къдрица от ухаещата си коса върху рамото му. Ерик пак не се помръдна.
Тя се обърна по гръб и се загледа с невиждащи очи в тавана.
— Ерик — прошепнаха най-после устните й.
Мъжът се обърна към нея и се подпря на лакът. Рианон потръпна под погледа му.
— Много съжалявам за дядо ви. Наистина.
Ерик не отговори. След малко понечи да се отпусне обратно на възглавницата, но вместо това изруга тихо, сложи ръце върху скованите й рамене и я привлече към себе си. Тя изстиска няколко сълзи от очите си, защото знаеше, че ще блеснат на лунната светлина, и пошепна в ухото му:
— Моля ви, не ме принуждавайте да замина с вас! Толкова ме е страх…
— Какво? — попита смаяно мъжът, приведе се над нея и я погледна в лицето.
Нямаше по-прекрасна жена от нея! Очите й блещукаха сребърни, устните й тръпнеха, червени като рози, тялото й ухаеше. Гърдите под прозрачната нощница се вдигаха и спускаха неравномерно. Розовите хълмчета му изглеждаха по-големи, по-пълни и по-изкусителни от когато и да било дотогава; връхчетата им
