искат, е плячка. Мен ме интересуваш само ти и крепостта. Това ще ме доближи до властта, към която се стремя. Сега вече единствената пречка остава викингът и той ще умре.
Мелизанда не можеше да отговори. Беше здраво вързана и при всяко движение на коня болезнено се удряше в хълбоците му.
Жофроа спря животното си, скочи и я свали на земята. Махна парцала от устата й. Кожата, в която беше загърната, се свлече.
Жофроа успя да я задържи в последния момент. Под нея Мелизанда беше все още гола.
— Дайте плащ! — изкомандва Жофроа.
Сега, когато тя беше негова, той не искаше да я видят гола. Докато я отвличаха, това нямаше значение.
Той я завъртя, освободи й ръцете, пое подадения плащ и я загърна. Мелизанда продължи да се взира в Жофроа.
— Викингът ще те убие — обеща тя. — Ако не ме пуснеш, ще бъдеш нарязан на парчета и никой няма дори да те разпознае.
— Как можеш да бъдеш толкова самоуверена? Нима мислиш, че заради теб той ще рискува всичко?
— Няма да е за първи път да рискува живота си заради мен.
Очите им се срещнаха.
— Може би да, а може би не. Та той рискува живота си не заради теб, а заради онова, което притежаваш.
— Той ще ме освободи.
— Нима вярваш, че те обича? — надсмя й се Жофроа.
— Той ще ме освободи. Аз съм негова жена.
Жофроа поклати ядосан глава, смаян от увереността й.
— Не и този път. Нима не разбираш? Този път това няма да стане. Той няма да заложи всичко на карта само заради теб.
Отново я вдигна и я хвърли върху кафявия кон. Тя се опита да се задържи изправена на седлото, защото ако не паднеше, можеше да си счупи крак и да изгуби всяка надежда за бягство.
Жофроа продължи да я следи с поглед, хващайки юздите на жребеца си.
— Предупреждавам те, Мелизанда! Само едно погрешно движение и хората ми ще прострелят крака ти и няма да можеш да ходиш със седмици. Жил ще язди от лявата ти страна, а Джон отдясно. Ще си моя дори и осакатена.
Тя впери поглед напред.
— Колко дълго ще яздим?
— Можеш да видиш развалините в далечината. Луната вече изгря.
Не бяха далеч. След малко пристигнаха.
И наистина, там имаше много датчани. Хиляди. Лагерът им беше разположен сред развалините и не всички се виждаха в сенките им.
За нея бяха приготвили специално скривалище. Спуснаха се по стълби, водещи под земята. Жил и Джон с усилие я вкараха вътре. Тя отчаяно се бореше. Ухапа Жил и той извика. Накрая полетя надолу и падна насред тъмно подземие върху студените камъни.
Когато успя да вдигне поглед към стъпалата, видя Жофроа да стои горе невъзмутим. Хилеше се.
— Трябва да се погрижа за безопасността ни, Мелизанда, но ще се върна, колкото е възможно по- скоро.
Тя преглътна с мъка. Колко пъти се беше съпротивлявала на Конар?
Всеки път го желаеше, но не искаше да му го покаже. В началото се страхуваше от него, но след това страхът отстъпи пред очарованието му. После идваше болката от раздялата, ревността и отново страхът. Но заедно с това я изгаряше и желанието за любов.
Най-сетне разбра, че го обича.
А сега по нейна собствена вина отново беше в беда. Далече от него. Искаше й се да умре.
— Той ще ме намери — каза тя на Жофроа. — Той ще ме спаси.
Жофроа се засмя.
— Има време, ще видим, нали?
Завъртя се на пети и тежката врата се затръшва след него. Мелизанда остана сама в тъмнината.
Едва сдържаше сълзите си. Загърна се по-плътно с плаща, който й бяха дали.
— Той ще ме намери — извика тя отново, по-високо. — Той е Господарят на вълците, никой не може да го надвие. Никой няма да притежава това, което е негово.
О, господи, обичам го, не позволявай да го убият, не позволявай да ме обезчестят, нека дойде по- скоро.
Но нима Жофроа не беше прав? Тя винаги го предизвикваше и отново се разделиха зле.
Дали викингът ще заложи всичко за да я спаси? Дали той я желае достатъчно, въпреки всичко, което беше направила срещу него?
Мелизанда склони глава на коленете си, уплашена и умираща от студ. Стопляше я само спомена за Конар.
Да, те се мразеха.
Но и се обичаха, по свой собствен начин. Бяха се срещнали за първи път преди много години, в точно такъв мрачен ден…
ЧАСТ ВТОРА
ПРЕДИ…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Татко се върна! — извика Мелизанда. — Татко се върна!
Всеки ден тя с часове наблюдаваше стария римски път. Баща й беше обещал да се върне за тринадесетия й рожден ден. Той винаги изпълняваше обещанията си.
Регвалд седеше на чина на ученичката си, подпрял уморено глава с двете си ръце и дремеше. Чул радостния й вик, бързо скочи на крака. В миг забрави умората от безкрайните капризи на Мелизанда. После с облекчение се убеди, че господарят му наистина се завръща. Пътищата бяха несигурни, датчаните и други викинги непрекъснато опустошаваха крайбрежието. Много барони, графове и богати земевладелци бяха започнали нов начин на живот. Регвалд бе живял достатъчно и помнеше подобни нашествия и преди. Военната сила винаги е била най-важната. Но с идването на викингите се оформиха феодални отношения. Големите барони построиха укрепления, обучаваха хората си да ги защитават. Подчиниха също не малко от съседите — васали, мъже и жени — които да обработват земята, а в замяна получаваха защита. Законът беше на страната на по-силните, на онези, които държаха крепостите. Всеки пътник можеше да попадне в засада и да изчезне завинаги.
Регвалд хукна след Мелизанда към бойниците, за да гледа приближаването на господаря и свитата му. Усмихна се. Напразно се безпокоеше. Граф Манон де Бувил е един от най-могъщите графове. Регвалд му бе слуга от малък.
Освен това граф Манон беше благородник с остър ум, който се учеше от грешките и мъдростта на другите. Изучаваше римската история и влиянието на римляните върху покорените народи. Там откри предимството на камъка. Крепостта му беше една от най-величествените в околността. Замъкът беше построен върху хълм, обграден с ров и висока каменна стена. Имаше четири кули, едната обърната към морето, другата на изток, третата на запад и последната на юг. Върху крепостната стена бяха построени бойници от камък и дърво, което даваше отлична възможност за защита и нападение. Никой от нашествениците не посмя да обкръжи крепостта. Войниците бяха обучени как да се бият при обсада. Враговете биваха посрещани със запалени стрели и отгоре им изсипваха казани с вряща лой. Военната сила беше на почит и те живееха в относителен мир зад крепостните стени. Никой от околностите не смееше да ги нападне. С лекота отблъснаха няколкото датски нападения. Викингите идваха да плячкосват. Понякога
