търсеха земя за синовете си, тъй като нямаха какво да им оставят. Но не можеха да сразят граф Манон и бързо се оттегляха, дирейки по-лесна плячка.

Цялото крайбрежие беше тяхно.

Регвалд заслони с ръка очите си от слънцето, наблюдавайки как граф Манон язди огромния си жребец в просеката през полята. Конят се казваше Воин. Свитата му яздеше след него, всички с дървени щитове, оцветени в синьо и червено с герба на Бувил.

Самият граф впечатляваше всеки — висок, тъмнокос, само с няколко сиви кичура в косата. Очите му бяха бездънно сини и контрастираха с бронзовия загар на лицето му. Стоеше на коня безукорно изправен и въобще бе отличен ездач. Той вдигна ръка за поздрав веднага щом забеляза нетърпението на дъщеря си и Регвалд. След това пришпори жребеца и се понесе в тръс към замъка.

— Татко! — извика Мелизанда и изтича надолу по стълбите да го посрещне.

— Мелизанда, почакай ме — викаше Регвалд след нея. — О, боже — вдигна раздразнено ръце към небето, — Мелизанда, ти си наследницата на крепостта. Трябва да покажеш поне малко достойнство.

Оказа се, че си говори сам. Момичето отдавна го беше изпреварило. Той забърза по южната стълба към двора.

Огромните порти бяха отворени в очакване на господаря и свитата му. Щом Манон се появи, дъщеря му се спусна право пред коня.

— Мелизанда!

Граф Манон прехвърли крак през хълбока на животното и скочи на земята право в прегръдките на малката.

— О, милата ми, толкова ми липсваше — притисна я той до себе си.

— Най-после се върна! — радостният й вик огласи двора.

Графът кимна и Регвалд забеляза как внимателно разглежда дъщеря си. Имаше защо. Мелизанда се беше променила доста през тези месеци, докато отсъстваше. След няколко дни щеше да навърши тринайсет години. Бе израснала на височина и надминаваше по ръст дори някои мъже. Косата й, гарвановочерна, се спускаше на вълни до самите й пети. Детското лице придобиваше изящен овал. Високите скули бяха абаносово бели. Красотата й можеше да се сравни с тази на древните гъркини и римлянки. Тялото й също добиваше женствени очертания. Регвалд реши, че вече трябва да напомни на графа скоро да избере годеник на дъщеря си.

Регвалд почтително изчакваше да утихне първата радост от срещата между баща и дъщеря. Графът описваше подаръците, които носи, а момичето настояваше да узнае подробности за пътуването.

След като се наприказваха, графът прегърна едновременно дъщеря си и Регвалд и ги поведе към южната кула. Приземният етаж беше вкопан в земята. Там бяха складирани оръжията и хранителните запаси. На горния етаж бяха спалните, а на средния имаше просторна зала с огромна камина и масивна маса от орехово дърво. Тук посрещаха гости или се уединяваха в тесен семеен кръг.

Всички в крепостта се радваха на завръщането на графа — от най-бедния до най-богатия. Слугите се изредиха да го зърнат и се втурнаха да подготвят най-вкусните ястия по случай завръщането му у дома. След вкусната вечеря той им разказа за Париж, за пътуванията му из страната, за аудиенцията му при краля на Бургундия.

Стана късно. Слугите се разотидоха и графът седна в един от огромните орехови столове пред камината. Наблюдаваше дъщеря си, докато тя подклаждаше огъня. Бузите й бяха румени. Радваше се на завръщането му.

— Жерар често се отбиваше, докато вие отсъствахте — заговори Регвалд.

Жерар беше графът на съседната област, която се вдаваше навътре в морето.

— Така ли? Може би се е интересувал дали всичко е наред? Сякаш не познава усърдието на Филип и Гастон. Те никога не биха оставили крепостта незащитена.

— Аз не му вярвам — отсече Регвалд и усмивката му застина.

— Е, добре, какво мислиш, че цели? — поиска да узнае графът.

— Не съм сигурен, но мисля, че се домогва до дъщеря ви — изтърси Регвалд и погледна към Мелизанда.

Тя продължаваше да хвърля дърва в огъня, но се спря и рязко се обърна. Смръщи нос. Бе вироглава за една дузина момичета.

— Но той е по-възрастен и от мен — възкликна графът и се намръщи.

— Възрастта не е от значение. Може би я иска не за себе си, а за сина си Жофроа.

— Жофроа ми е по-неприятен дори от баща си! — промърмори графът.

Мелизанда въздъхна с облекчение и погледна тържествуващо Регвалд. Той се направи, че не забелязва и продължи да говори на графа, все едно тя не беше в стаята.

— Момичето е единствената ти наследница.

— Няма закон, който да отнема наследството от дъщерята, в случай че няма законен син — потвърди графът категорично.

Регвалд бавно пое дъх и още по-бавно издиша. Благородниците винаги трудно вземаха решения.

— Исках да кажа, милорд, че това е силна крепост. Няма човек, който да я познава и да се осмели да я нападне. Чуждите нашественици, които ни атакуваха, бързо се насочиха към по-лесна плячка. Но някой ще пожелае да притежава дъщеря ви и онова, което тя ще наследи. — Най-после Регвалд изплю камъчето.

Графът наблюдаваше Мелизанда.

— Но тя е само на дванайсет години!

— Вече почти на тринайсет. Благородните девойки често биват сгодявани още при раждането им. Много момичета на нейната възраст вече са булки.

— Не, тя няма да е от тях — упорстваше графът. — Освен ако…

Мелизанда бързо скочи и застана зад стола на баща си, втренчвайки очи в Регвалд.

— Нима ти самият, учителю, не си ми разказвал, че крал Шарлеман никога не позволил на дъщерите си да се омъжат, а ги е задържал при себе си, защото не е искал да ги дели с никого.

Регвалд неопределено махна с ръка във въздуха:

— Да, госпожице! Но те са били нещастни, защото никога не са се омъжили, а имали само любовници и раждали незаконни деца.

Мелизанда се намръщи.

— Регвалд, мене са ме възпитавали, както се възпитава син.

— И си мислиш, че имаш мъжка сила?

— Не, господине! Аз ще бъде по-силна от всяка жена — усмихна се малката. — Ти си ме учил как да използвам женската сила, Регвалд. Спомни си Фредегунд, жената на крал Чилперик. Тя намислила да го раздели с първата кралица и я умъртвила, а след като получила властта, извършила много убийства.

— Да, наистина. Спомням си. Но е свършила живота си на ешафода.

— Ти не ме разбираш. Тя е извършила толкова поразии, колкото и един мъж.

Регвалд поклати уморено глава. Графът наблюдаваше дъщеря си с обич.

Тя беше весело младо създание, при това доста схватливо, и въпреки младостта си разбираше, че хората очакват от нея да се омъжи и властта да премине в ръцете на съпруга й.

Но въпреки това, твърдо бе решила да отстоява независимостта и богатството си.

— А какво казват звездите, звездоброецо? — подкачи Манон стария учител.

Астрологията беше древна наука и понякога графът й се доверяваше, но често гледаше на предсказанията с насмешка, както и на древните римски легенди, като оная за Юпитер, който се превръщал в различни животни, за да съблазнява жените.

Тази вечер, за разлика от друг път, Регвалд не защити астрологията. Струваше му се, че напоследък звездите не му се доверяват. Дълги години наблюдаваше луната и познаваше кога приливите ще са големи; разчиташе кога хората ще са щастливи и доволни. Знаеше кога ще се роди дете, кога някой ще полудее. Но сега не можеше да предскаже нищо. Виждаше само тъмнина и това го плашеше.

— Звездите казват, че дъщеря ти ще се омъжи, за да се спаси — упорстваше той.

— Може би. Но за мен тя все още е дете. Освен това ще има право да избира измежду мъжете, които сметна за достойни. — Той се усмихна мило на дъщеря си.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату