да ги поведе. Мъжете бяха храбри и верни, но все пак носеха човешки сърца.
За какво да се бият, когато Манон е мъртъв? По-добре да се скрият в крепостта и да се опитат да спасят жените и децата си, ако могат да избягат с тях на безопасно място.
Хората се нуждаеха от водач, който да ги поведе, за когото да се бият и, ако трябва, да умрат.
Регвалд пое дълбоко въздух при мисълта за Мелизанда, наследницата. Впери поглед в морето, опитвайки се да открие изход. Ако Жерар превземеше крепостта, дори корабите да бяха приятелски, това нямаше да спаси защитниците. Значи трябваше да намери начин да спре Жерар.
Той скочи на коня, обърна го бързо и препусна към крепостта.
Защитниците бяха останали малцина. Нямаше друг изход, освен да се предадат. Щяха да станат плячка на Жерар или на идващите викинги.
Единственото спасение за всички беше Мелизанда.
— Къде е Мелизанда? — извика Регвалд към стражите. — Намерете я!
Никой не му отговори. Предположи, че момичето е в покоите си, съсипано от скръб в прегръдките на вярната Мари де Трес. Но Регвалд я познаваше по-добре от всеки друг. Тя щеше да го послуша. Щеше да поведе хората си.
Откъм кулата една пребледняла прислужница, разбрала намеренията му, извика:
— Не можеш да изпратиш в битката едно дете!
Когато мъжете са мъртви, остават децата, помисли той. За него Мелизанда не беше вече дете.
Неочаквано чу гласа й — мелодичен, женствен и, въпреки възрастта й — решителен.
— Отворете вратите!
Беше яхнала коня на баща си и стоеше пред портите. Някой махна преградната решетка и вратата се отвори. Тя цялата трепереше. Обичният й баща беше мъртъв, по бузите й обаче нямаше сълзи. Регвалд я погледна и си помисли, че е прав. За няколко часа тя беше пораснала. Седеше на коня изпълнена с достойнство. Носеше ризницата, на която се бяха възхищавали предишната вечер. Златните нишки проблясваха при движението на коня. Гъстата й коса падаше на вълни до коленете. Изглеждаше величествено. Регвалд беше преценил правилно положението. След нея щеше да тръгне всеки, дори и на смърт.
— Графът е мъртъв! Да живее графинята! — извика високо той.
Долната устна на Мелизанда потрепери. Във виолетовите й очи напираха сълзи. Тя тръсна глава. Нямаше да се разплаче точно сега.
— Поведи хората! Напред! Ти си единствената ни надежда! — продължи Регвалд. — Очаква те велико изпитание!
Мелизанда се страхуваше, но бързо успя да се овладее. Повдигна гордо глава. За момент се поколеба. Ужаси я нечовешкият вопъл на умиращ воин. Повдигна още по-високо главата си:
— Аз съм графиня Мелизанда! Следвайте ме! Напред!
В очите на Регвалд се появиха сълзи. Сърцето му тревожно подскочи. Пред него стоеше красивото дете, за което се грижеше и което възпитаваше, но ако днес загубеха битката, съдбата й щеше да е жестока. Тя беше на прага между детството и моминството. Бе невинна, нежна и обичлива.
Истината беше, че и той, и тя нямаха друг избор.
Спомни си малките битки, които водеха помежду си, дребните вражди. С мъка в сърцето я подкани:
— Напред, графиньо! — извика той и й се поклони. — Поведи воините!
Двамата препуснаха напред, там където хората им бягаха накъдето им видят очите.
— Трябва да ги събереш, говори им — насочваше я Регвалд, но видя, че помощта му е ненужна.
— Приятели! Трябва да се бием! Няма да оставим крепостта на убийците на баща ми. Трябва да ги победим!
Думите й спряха бягащите. Най-смелите се хвърлиха отново в битката. Капитан Филип кръстоса меч с един от враговете и го повали. Той изтича към Мелизанда и посочи морето.
— Графиньо! Ние сме загубени. Идват още негодници!
Мелизанда най-после видя корабите. Очите й се разшириха от ужас. Регвалд беше решил да и спести поне това.
— Те не идват да се бият с нас! — чу се да казва старият учител и се учуди сам на себе си. — Някой трябва да ги посрещне. Ще молим за помощ, ако трябва — ще ги подкупим. Ако не са шведи или датчани, а норвежци, може би ще застанат на наша страна.
Само той можеше да преговаря с викингите. Мъка обхвана сърцето му. Дълги години беше служил вярно на граф Манон. Опитен в дипломацията, бе сключил не малко мирни споразумения.
Мелизанда трябваше да остане и да продължи битката. Трябваше да се държат, докато дойде помощ. Да, викингите трябваше да им помогнат.
— Колко странно изглеждат! Погледни там, на руля! — извика внезапно Филип.
В този миг Мелизанда видя Конар Мак Олаф за първи път в живота си. Почувства и привличане, и неприязън към него. Тя никога не беше виждана такъв мъж.
Започваше буря. Небето бе сиво, вятърът ураганен. Морето бушуваше застрашително, но той стоеше непоклатим на носа на кораба си. Стъпил с кожен ботуш на руля, Конар не откъсваше поглед от брега, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Златисторусата му коса светлееше на фона на тъмното небе. Над ризницата му се вееше мантия, закрепена на рамото с келтска емблема. Облеклото му бе необичайно — като на викинг и все пак различно. Корабът му пореше водата, сякаш с нагорещено желязо. Гледката беше неописуемо дива и сурова — устременият дракон и мъжът, застанал като древно божество на носа му.
Внезапно Мелизанда разбра, че той гледа нея. Естествено не може да види очите й, както и тя неговите, но бе уверена, че я гледа и вижда едно безпомощно дете.
— Странен викинг — каза Регвалд. После простена: — О, боже! Какъв съм глупак. Това е той!
Мелизанда го изгледа учудено. Какво искаше да каже?
— Конар Мак Олаф, синът на Вълка и внук на Ард-Рий от Ейре. Роднина по майчина линия на Алфред от Есекс!
Мелизанда се опита да вникне в чутото. Алфред беше най-великият крал, за когото бяха чували от другата страна на морето. След дълги войни той бе обединил хората и земите си. Наскоро пропъди и датчаните.
И мъжът на кораба му беше роднина?
В този миг Филип извика, за да ги предупреди за надвисналата опасност. Сочеше на юг, където бяха владенията на Жерар.
— Идва самият Жерар! Предател! Страхливо псе! Измами баща ти, уби го, изчака края на битката и сега идва с още хора да ни довърши. Няма кой да му се противопостави!
— Мелизанда! — предупреди я Регвалд. — Отново събери хората. Отивам за помощ.
— Помощ от тези езичници? — извика тя.
— Момиче, не мога да ти обясня сега, но те ще ни помогнат.
— Регвалд!
Нямаше нито миг за губене.
— Графиньо, напред! Трябва да се бием докрай!
Мелизанда се почувства страшно сама, въпреки, че беше заобиколена от стотици хора — мъртви и живи — на бойното поле. Но тя наистина беше сама. Баща й беше мъртъв.
Нима е истина?
Не бе възможно да е мъртъв. Нейният защитник — висок и силен. За нея той беше непобедим като боговете, а сега дори не смееше да погледне лобното му място.
Хората от крепостта зависеха от нея.
Сега тя беше графинята. Колкото и да трепереше вътрешно, трябваше да поведе Воин напред.
Жерар се правеше на приятел, но предаде баща й. Целта му беше да завладее крепостта и да притежава нея. Само господ знаеше какво ще стане с всички тях, ако не отбият атаката на Жерар.
Мелизанда отвори уста, готова да нададе боен вик. Нещо я възпря. Устата й пресъхна. Думите заседнаха в гърлото й. Навсякъде около нея лежаха мъртъвци, бездиханни като баща й. Трябва да поведе хората. Трябва да победи.
