да язди. Изглеждаше странно на бойния кон. При всяко движение мантията му рязко подскачаше в синхрон с дългата коса и бялата брада.
— Регвалд! — възкликна викингът.
Мелизанда усети, че двамата се познават добре. Спомни си, че Регвалд го посрещна и помоли за помощта му.
Мелизанда си помисли, че двамата ги свързва и друго нещо. Сигурно Регвалд знаеше нещо за него, което не й беше известно.
— Мелизанда! — предупреди я той. — Този мъж е принц Конар Мак Олаф от Дъблин. Ние сме му безкрайно задължени.
— Тогава да му платим — отговори тя.
Викингът с християнското име се направи, че не я забелязва. Той гледаше право в Регвалд.
— Тази значи е графиня Мелизанда! — изглеждаше направо поразен.
— Да, така е, милорд. Вижте колко е хубава!
— Но тя е още дете! — възкликна викингът.
Това вече беше непростимо. Дете! След всичко, което видя и направи днес! Първо, убиха баща й пред очите й. След това поведе воините си в битка на живот и смърт.
Е, все пак, се беше справила добре.
— Както казах, милорд, ще ви се отплатим достойно — продължи тя.
Но той не я гледаше. Зяпаше объркано Регвалд.
— Дете! — повтори замислен.
Регвалд се намеси бързо:
— Желанието на баща й беше да се съюзите. Разбира се, той имаше предвид в бъдеще. Вярваше, че ще я харесате. За съжаление, сполетелите ни нещастия промениха нещата. Тази крепост се нуждае от господар.
— Какво? — възкликна Мелизанда, но никой не й обърна внимание. А само преди малко всички вярваха в нея и я следваха.
Регвалд продължи:
— Милорд, сватбата трябва да стане веднага, но моля ви да изчакате известно време с брачната нощ. Нека съпругата ви поотрасне. Виж, земята ще е ваша. Погледнете крепостта, тя е истинско съкровище. Земята е плодородна, уверявам ви.
— Крепостта е моя! — извика Мелизанда. Задушаваше се. Погледна Регвалд — луд ли беше! Та те бяха победилите! Защо учителят се опитваше да задържи този викинг тук?
И двамата я погледнаха.
— Моя е! — повтори тя. — Регвалд, аз съм графинята!
— Това дете е невъзпитано! — обърна се викингът към Регвалд.
— Какво! — извика Мелизанда.
— Да, вярно, че все още е дете, но вече е красавица! — продължи да се пазари Регвалд.
Сините очи я огледаха с безсрамна безцеремонност. Почувства се гола и обладана.
— Да, и си представям какви неприятности ще ми донесе! — възкликна викингът примирено.
— Милорд, уверявам ви…
— Е, поне да видим крепостта — студено отсече варваринът.
Застинала върху коня, Мелизанда почувства яростта чак в петите си. Регвалд се опитваше да я омъжи за този дивак. Предлагаше му нея и цялата крепост. Викингът не я беше харесал и сега искаше да се убеди дали поне крепостта си струва.
— О, не мога да повярвам, това е невероятно! Какво безочие…
— Наистина — прекъсна я меко викингът, — поведението ти с непростимо, девойче. — След това се обърна към Регвалд: — Аз ще се погрижа за по-нататъшното й възпитание. Зная къде могат да я опитомя поне малко.
— Регвалд! — извика Мелизанда тихо. Чак сега забеляза, че са заобиколени от много хора. Тук бяха и нейните войници. Всички се бяха били за Конар Мак Олаф.
Тя не можеше да си позволи да се разправя пред тях.
— Никога няма да се съглася, чуваш ли? Никога! Бъди проклет! — тихо изсъска тя на Регвалд, обърна коня си и подкара Воин към крепостта.
Не беше успяла да измине и половината път, когато чу конски тропот зад гърба си. Обърна се точно когато една мускулеста ръка се пресегна и я сграбчи. Опита се да се задържи на коня, но в миг се озова на седлото пред викинга. Той я прегърна здраво, при което Мелизанда пребледня и цялата пламна. Усети топлината на гърдите му дори през двете ризници.
Портите тържествено се отвориха. Двамата влязоха заедно в крепостта.
Викингът препусна към конюшнята.
— Ти, варварин такъв! — извика тя, опитвайки се да се освободи от прегръдката му. — Нямаш право! Пусни ме, иначе ще те ухапя! Измъкнах се от Жерар, на теб ли няма да избягам!
Внезапно млъкна. Той беше скочил на земята, протегна ръце към нея и я задържа във въздуха. Краката й висяха безпомощно.
— Ухапи ме, девойче, и обещавам, че ще те натупам здравата.
— Как смееш да ми говориш така!
Той присви очи и се усмихна.
— Какъв съм глупак! Да се сгодя с едно дете! — възкликна той.
— Никога няма да стане! — закле се Мелизанда. — И не смей да ми посягаш, защото…
— Въобще не съм сигурен, че си заслужава — промълви гой тихо. — Колкото до годежа, ще си помисля.
И я пусна на земята. В това време пристигнаха и останалите.
Мелизанда си спомни за баща си. Той лежеше мъртъв някъде отвън.
— Пусни ме — помоли тя. — Можеш сам да разгледаш крепостта. Аз трябва да…
— Какво?
— Трябва да се погрижа за баща си — каза тя тихо, едва сдържайки сълзите си.
Конар я пусна.
— Върви!
Тя тръгна, но той отново я спря:
— Мелизанда! Независимо от чувствата ти, няма да допусна още веднъж да ме излагаш пред хората ми.
— Аз съм господарката тук! — извика тя.
Той направи крачка към нея.
— Нека опитаме отново, графиньо! Ако не се държиш както подобава на положението ти, аз ще се погрижа да усвоиш подходящи маниери.
Очите й се свиха и тя прехапа устни.
— Няма да допусна да ме поучава един викинг!
— Не се заблуждавайте, малка госпожице! Кълна се, че ще те накарам да се държиш прилично.
— Нямаш права над мен!
Златните му мигли трепнаха. Огледа замъка.
— Е, тогава ще се наложи да се сгодим и ще имам всички права — обясни й той с усмивка.
Мелизанда понечи да тръгне. Той я хвана за ръката и я задържа.
— Сега върви, но все пак мисля, че годежът ще се състои. А след това…
— След това какво? — попита тя предизвикателно.
— Ще бъдеш моя. Напълно. И ще се научиш как да се държиш, независимо дали по собствена воля или чрез моите методи.
Тя се отскубна и побягна, заклевайки се никога да не му се подчини. За нищо на света.
ГЛАВА СЕДМА
