Мелизанда излезе от крепостта и започна да търси тялото на баща си сред труповете, пръснати по бойното поле. Никъде го нямаше. Изглежда някой вече се беше погрижил за него. Тя обикаляше покрусена и смазана из печалното поле. Някой нежно я докосна по рамото. Зад нея бе застанал Регвалд.
— Занесоха го в параклиса — успокои я той. — Ще те придружа до там.
Мелизанда го погледна с презрение, както се полага на един предател, и се освободи от ръцете му.
— Не ме докосвай! Мога да отида и сама.
Старият учител въздъхна тежко и се опита да я настигне.
— Мелизанда, спри! Изслушай ме!
— Ние победихме! Върнахме си свободата, а ти се спазари с този викинг. Аз го мразя и никога няма да се омъжа за него. Сега, когато баща ми е мъртъв, аз съм господарката тук. Аз съм графиня Мелизанда. Никой не може да ми заповядва.
— Моля те в името на баща ти, не прибързвай.
— Жерар е мъртъв. Викингът го уби. Нищо друго не ни заплашва.
— Да. Жерар е мъртъв, но ти си само едно слабо момиче! Не можеш да управляваш тази земя, не можеш да защитаваш сама хората, които днес бяха готови да умрат за теб. Този викинг, както го наричаш така презрително, беше избран от баща ти за твой съпруг.
— Избран от баща ми! — Мелизанда не повярва на ушите си.
— Само с негова помощ можем да победим датчаните. Той ги познава добре, защото и те са викинги. Освен това може да получи, ако се наложи, помощ отвъд морето, от своите братя. Мелизанда, ти си още млада да поемеш властта. Сега, когато баща ти го няма, аз съм единственият, който може да ти помогне да вземеш правилното решение.
— Тогава осуети тази сватба — настоя тя.
Регвалд я погледна тъжно.
— Когато баща ти ми съобщи решението си за този брак, аз бях против, но сега мисля, че това е единственият начин да оцелееш и да управляваш владенията си дълго и щастливо.
— Чуй ме добре, тази женитба няма да се състои — настоя тя, настъпвайки към него. — Никога няма да се съглася! А мисля, че е необходимо и моето съгласие. Знай, че когато двамата дойдете да подпишете съглашението си, мен няма да ме има.
Самата мисъл за съвместен живот с един викинг я караше да настръхне цялата. Конар показа ясно, че не я харесва, нито пък я желае. Единственото, което със сигурност искаше от нея, бе да му се подчинява. Тя добре усети това. Крепост — това го интересуваше. Беше прекалено оскърбително.
— Ще избягам… — започна тя, но спря, чувайки стъпки зад гърба си. Обърна се и видя, че двамата с Регвалд са заобиколени от хора на викинга. Те представляваха пъстра смесица от норвежци и ирландци — някои бяха сламеноруси, други червенокоси, трети с черни коси; едни бяха облечени като викинги, други носеха келтски украшения и наметала, срещащи се само в Ейре. Тя бързо ги преброи. Бяха десетима. Когато ги погледна, те й се поклониха смирено.
Един мъж излезе напред. Беше висок почти колкото господаря си, с широки рамене и кестенява коса.
— Погрижихме се за баща ви, графиньо. Ако искате да се помолите, елате с нас. Той е в параклиса. Гадателю, господарят иска да се посъветва с вас.
Очите на Мелизанда се напълниха със сълзи. Тя с мъка се удържа да не ревне с глас. Надмогна мъката си и гордо вдигна брадичка. Опита се дори да ги предизвика:
— Нима ще ме придружите до един християнски параклис?
— Графиньо, в нашата родина християнството е на почит. Ако ни посетите, ще се уверите сама. — Човекът, който се обърна към нея, не искаше да я засегне.
— Да, вие живеете на остров! — присмя се Мелизанда. — Кажи ми, тези кораби с драконите на носа, там ли се правят?
— Мелизанда! — упрекна я Регвалд.
— Точно така, милейди. Научихме много нови неща от крал Олаф и заедно с онова, което ние умеем, построихме тези прекрасни кораби.
Човекът се усмихна спокойно. Регвалд отново хвана ръката на Мелизанда и я поведе към крепостта.
— Учих те много години. Често се сърдех, когато баща ти се стремеше да ти вдъхне възвишени идеали, защото познавам живота и извън тази крепост. Там цари бруталност и насилие. Трябва да знаеш това, Мелизанда. Ти си умна и добре възпитана въпреки младостта си. Днес бях свидетел как се хвърли в смъртен бой, за да спасиш хората си, а ето че сега не виждаш колко е необходим този съюз на графството ни. Нима ти е безразлично какво ще стане с нас? Нима искаш непрекъснато да сме прицел на неприятелски нападения, да ни убиват и да разграбват земята ни само защото се страхуваш от един мъж — ти, която излезе срещу стотици мъже?
— Да се страхувам от Конар? — учуди се тя.
— Ами тогава…
— Той просто ме отвращава.
— Това не е причина да го отхвърлиш като съпруг! — възкликна ядосано Регвалд.
— Няма да се омъжа за него…
— Знаеш съдбата на благородниците. Някои ги женят още в люлката. Помисли по-трезво. Дори да се омъжиш, дълго време ще бъдете разделени! Той има прекалено много задължения в родината си. В замяна ще управляваш своя град и никой няма да те безпокои, нима не разбираш? — Той още повече сниши глас. — Нима не уважаваш паметта на баща си? Нима ти липсва достойнство? Точно сега не можеш да се държиш като дете!
— Но аз съм дете! Всички ми напомнят колко съм млада. Дори Конар.
— Не се дръж като глезла! Това е подигравка с мъртвия ти баща.
Думите му я нараниха. Тя още не можеше да възприеме тази смърт. Самата мисъл й беше непоносима.
Мелизанда влезе в крепостта заедно е Регвалд. Двамата стигнаха до средата на двора, тя се обърна и го погледна право в очите.
— Постъпи както си решил, гадателю! Ти ме постави в това положение. Моля те само за едно, никога повече не ми натрапвай съветите си.
Тя се обърна рязко и го остави сам. Нищо не я интересуваше. Забърза към параклиса, който се намираше в северната кула. Наоколо се бяха събрали много хора. Очите им бяха пълни със сълзи. Направиха й път.
Влезе вътре. Спря за миг до вратата. Необходимо й беше малко време да привикне към сумрака и бледата светлина на свещите. Параклисът бе малък, с груби дървени пейки, наредени в две редици.
Баща й беше положен върху една пейка, застлана с мантия. Някой бе измил кръвта от лицето му и бе прикрил раната на врата му с шарф. Очите му бяха затворени, пръстите стискаха дръжката на меча. Мелизанда осъзна, че той все още изглежда млад и красив.
Сега, пред тялото на мъртвия си баща, тя можеше да изплаче на воля сълзите, които толкова дълго беше сдържала. Заплака с глас, без да се интересува кой я гледа. Коленичи пред убития и го докосна.
Смъртта сякаш не беше го променила, но на допир беше скован и леденостуден.
— Не! — проплака Мелизанда. Сълзите й потекоха по вкочанените му ръце. Тя отново почувства допира на мъртвата плът. Опита се да избърше сълзите си. Не можеше да повярва, че вече го няма. Тя искаше да чуе отново гласа му, смеха му. Чак сега осъзна колко кратък е животът, колко уязвими са хората. Сега беше съвсем сама на този свят. Плачеше, прегръщаше най-любимия си човек и се опитваше да го стопли в прегръдката си. Покри го с тялото си, за да му вдъхне от своя живот.
Внезапно някой нежно, но силно я прегърна. Мелизанда се опита се да се освободи, но нямаше сили. Гледката на мъртвия й баща, изстиващото под ръцете й тяло, я бяха довели до пълна изнемога. Не можеше дори да се изправи сама.
Усети, че някой я повдига. Озова се срещу дълбоките сини очи на викинга. Той беше отмъстил за смъртта на баща й, но сега искаше да заеме мястото му.
— Остави ме! — помоли тя.
— Не можеш да го последваш. Ти трябва да живееш! — промълви топло Конар.
