ранените — превързани. Дворът на крепостта се осветяваше само от светлината на факлите. Нощта беше безлунна.
Мелизанда почувства как Конар я хваща за лакътя.
— Смятам, че е редно да вървим заедно, аз съм бъдещият ти съпруг — обясни й той тихо.
— Ти не си моят съпруг, а този, който баща ми е определил.
— Не искам да се препирам точно тази вечер.
— Тогава по-добре млъкни.
Той не искаше да я нарани, но пръстите му я стиснаха по-силно. С този жест само й напомняше, че ако трябва, насила ще я застави да потвърди пред всички брака им.
— Аз също съм уморен — прошепна той.
— Но не твоят баща лежи студен там в параклиса — напомни му Мелизанда.
— Наистина, съжалявам за случилото се, то дълбоко покруси и мен. Затова ти простих и толкова предизвикателства тази вечер.
— Значи от утре — никаква прошка?
— От утре е по-добре да внимаваш е думите и постъпките си. Колкото повече те слушам, толкова повече се убеждавам, че си твърде умна за годините си, прекалено самоуверена, безразсъдна и дръзка.
Тя рязко се обърна към него.
— Така съм възпитана и баща ми искаше да съм точно такава.
Най-после бяха в параклиса. Зад тях застана Регвалд и започна да чете брачния договор. Той оповести съюза на двамата благородници и съобщи на всички, че предвид обстоятелствата сватбата ще се състои веднага.
— Надявам се, милейди, да живееш достатъчно дълго, за да осигуриш наследник на това прекрасно графство — прошепна викингът. — И тъй като за това ще е необходимо известно време, отсега нататък ще се погрижа да не си толкова безразсъдна и дръзка.
— Къде, по дяволите, е свещеникът? — мърмореше Регвалд.
— Тук съм.
Мелизанда видя отец Матьо като в мъгла. По време на битката той не се беше мяркал в крепостта. Не беше от най-смелите й поданици. Най-вероятно бе прекарал деня, скрит на безопасно място.
Сигурно викингът вече беше уговорил е него церемонията. Знаеше, че отец Матьо би я венчал и без нейното съгласие, ако това се налага. Духовникът имаше бяла коса и малки тъмни очи. Погледна я само за миг и отмести поглед. По свой начин той беше внимателен и грижовен към хората. Може би съжаляваше, но щеше да направи каквото му заповядат.
Вечерта бе хладна. Металната ризница на Мелизанда стана студена като лед. Момичето затвори очи и почувства полъха на вятъра. Отец Матйо извика името й и титлата й на всеослушание. После стори същото с викинга. Титлите му бяха много. Той беше син на краля на Дъблин, внук на краля на Ейре.
Да, един викинг победи враговете й.
— Мелизанда!
Регвалд я подкани да даде съгласието си. Мелизанда осъзна, че е пропуснала част от ритуала.
— По собствена воля ли влизате в този съюз? — повтори отец Матйо.
— Не!
Отецът се закашля, но викингът повтори думите му нетърпеливо:
— По собствена воля ли сключвате този съюз? — попита той властно.
Всеки момент щеше да я сграбчи и натисне главата й в знак на съгласие. Не се съмняваше в това.
Мелизанда с мъка помисли, че такава е волята на баща й, а тя се съгласи да я изпълни. Правеше го в името на хората, които обитаваха крепостта.
— Да — потвърди тя. — Влизам в този съюз по собствена воля.
Норвежецът я гледаше студено, но в очите му за първи път се четеше и уважение.
— Пръстенът — прошепна Регвалд на викинга. — Обичаят тук е да сложите пръстен на ръката й, преди да влезете в параклиса.
Викингът свали пръстена от ръката си, същия, с който беше подпечатал брачния договор. Надяна го на средния й пръст, но той се оказа голям. Опита на палеца. Мелизанда сви пръсти, за да не падне на земята. Това не биваше да става, защото всички щяха да си помислят, че ги чакат нови нещастия и датчаните ще се върнат още утре, за да избият дори и децата. А може би ги заплашваше чума.
Пръстенът не падна. Отец Матьо оповести, че церемонията започва.
— Нима ще влезеш в параклиса? — попита Мелизанда саркастично.
— Това е една възможност — увери я той. Мелизанда отвори уста, за да му отвърне, но в последния момент реши да се въздържи.
Баща й лежеше там вътре. Тя почти припадна, но две здрави ръце я подхванаха навреме.
— Не мога да го направя — прошепна тя.
— Трябва. Гледай от мен.
Това беше последният й спомен от церемонията. Отец Матьо говореше за баща й, за неговата доброта и как коварно го бяха убили. Спомена и за силата, която трябва да имат, за да се справят с враговете си, а също и за необходимостта от тази прибързана женитба. Припомни, че Конар Марк Олаф беше отмъстил на убиеца на Манон и следователно е справедливо да заеме мястото му. Когато свърши, пристъпи към бракосъчетанието.
Мелизанда трябваше отново да потвърди съгласието си. В този момент беше съгласна да се омъжи и за двадесет горски джуджета. Накрая коленичиха пред олтара и отец Матйо обяви брака за сключен. Те бяха мъж и жена пред бога и хората.
Краката вече не я държаха. Само ръцете на Конар я крепяха да не рухне. Той я целуна по двете бузи.
Нямаше радостни възгласи и благопожелания. Върнаха се обратно в южната кула.
Там я очакваше Мари де Трес. Тя помогна на булката да се качи в стаята си.
Минаха през покоите на баща й. Мелизанда спря. Искаше да пипне възглавницата му.
— Не — прошепна Мари нежно, — не сега.
Мелизанда млъкна, чувстваше се премръзнала и уморена. Мари я подкрепи до стаята й, помогна й да съблече ризницата и момичето падна на леглото. Виждаше само баща си. Сълзите потекоха по бузите й.
Мари се приближи и ги избърса.
В този момент влезе Регвалд и Мелизанда се обърна сърди то на другата страна. Регвалд хвана Мари за ръката и я изведе навън.
— Остави я сама. Нека поплаче на воля.
Вратата се затвори. Мелизанда остана сама. Днес стана съпруга и остана сираче.
Никога около нея не е имало толкова много хора. И никога не се бе чувствала толкова самотна.
ГЛАВА ОСМА
Едва на другата заран Конар за първи път се замисли как да постъпи с младата си жена. Съвет за това получи от Брена.
Тя му помогна да види истинското положение на нещата.
Брена беше дъщеря на най-близкия приятел на баща му, а майка й бе първата придворна дама на неговата майка. Двамата с нея бяха наследници едновременно на смелите защитници на Ейре и на войнствените норвежки мореплаватели. Съдбата им беше отредила да се родят в една и съща седмица. Израснаха заедно и се обичаха като брат и сестра.
Конар имаше много братя и сестри. Най-голям беше Лейт, престолонаследникът. След него идваше Ерик, с когото много си приличаха. Другите му братя и сестри — Брайън, Ерик, Конан, Елизабет, Меган и Дария — бяха по-различни. Семейството им беше голямо. Всички бяха жизнерадостни и трудолюбиви. Брена се чувстваше като една от тях.
Тя пътуваше навсякъде с Конар и беше дясната му ръка, макар че не обичаше войната. Когато предстоеше сражение, тя оставаше на корабите. Брена бе още малко момиче, когато Мергуин, старият
