Сълзите й отново потекоха.
— Стига! — Той нежно повдигна главата й и тя усети твърдостта на гърдите му до себе си. — Зная, че мъката ти е дълбока, но времето ще те излекува.
— Никога! — прошепна тя.
Той я понесе нанякъде. Не разбра къде. Само усети, че напускат параклиса. Хората правеха път на викинга, който я носеше на ръце.
Навън вече беше тъмно, а от смъртта на баща й я деляха само няколко часа. Той вече изстиваше. И се сковаваше. Мъртъв…
Отново я разтърсиха ридания. Пръстите на Конар погалиха лицето й и се опитаха да отмахнат мокрите кичури от бузите й. След малко той я постави в едно дълбоко кресло пред огъня в голямата зала.
Беше тихо, макар че имаше много хора. Мелизанда ги виждаше от мястото си. И Регвалд беше тук. Очите му бяха изпълнени с болка. Червенокосият приятел на викинга стоеше редом с Филип, Гастон и другите й воини.
Червенокосият се приближи с чаша вино. Конар коленичи пред Мелизанда, взе чашата и я сложи в ръцете й.
— Изпий това. Ще ти помогне.
— Нищо не може да ми помогне.
— Само времето.
Тя изпи чашата до дъно. Наоколо цареше гробовна тишина. Мелизанда чувстваше топлотата и силата на мъжа пред себе си. Той я наблюдаваше как пие виното. Не й беше за първи път. Дори като малко дете й наливаха по малко по време на ядене.
Виното й подейства. Беше силно, баща й го донесе от Бургундия. При мисълта за това очите й се изпълниха със сълзи. След моментното отпускане почувства отново сковаващата болка на скръбта.
Мелизанда се вгледа в хладните, изпитателни сини очи на непознатия, който сега ръководеше живота й.
— Намерихме документите на баща ти — съобщи й той. Изчака реакцията й, но тя не помръдваше.
— Там има сватбен договор с неговото съгласие. Искаш ли да го прочетеш?
Мелизанда замря. Не можеше да повярва. Нима баща й е искал да я омъжи за този човек? Той винаги й беше обещавал, че тя сама ще си избере съпруг.
Обхваналото я вцепенение й попречи да отговори. Почувства се предадена. И баща й, както всички останали, се съмняваше в умението й да управлява сама.
Разбра, че няма изход. Не можеше да се остави да я манипулират и в бъдеще. Нямаше да се подчинява на този викинг. Ще избяга.
Изправи се, въпреки че краката едва я държаха. Зарадва се, че дори и на тези години, беше по-висока от някои мъже.
Но не по-висока от Конар. Той беше най-високият мъж, когото познаваше.
Не се страхувам от него, опита да увери сама себе си тя.
— Няма нужда да преглеждам документите — отвърна студено. — Ще изпълня волята на баща си!
Конар се приближи отново към нея. Сините му очи не се откъсваха от лицето й.
— Ще се оженим в параклиса.
— В параклиса?
— Да, Мелизанда. Всичко трябва да бъде както му е редът. Пред бога и пред хората.
— Но там изстива тялото на баща ми!
— Точно затова. Трябва ли ти време да се съвземеш?
— Не мисля, че имаме време — промърмори Регвалд.
Викингът се обърна към него.
Регвалд продължи, поглеждайки към Мелизанда:
— Едва ли трябва да оставяме Мелизанда сама с мъката й.
— Защото ще избяга, така ли? — попита викингът.
Регвалд не отговори. Конар се усмихна и поклати глава.
— Никой не е успял да избяга от мен. Регвалд. Аз съм по-бърз от другите, ще се увериш. Тя трябва да реши сама. Отново те питам Мелизанда, нуждаеш ли се от още време?
Тези очи. Никой не може да избяга от него. Ако тя се опита, той ще я настигне. И животът й ще стане още по-тежък. До днес той дори не знаеше, че тя съществува. Но сега е взел решение и то е закон. Защото той е господарят.
Ще дойде ден и аз ще избягам от теб, помисли си Мелизанда.
Дъхът й секна. Всъщност Конар се опитваше да й каже, че сега те ще отидат в параклиса и ще се оженят над трупа на баща й.
Граф Манон щеше да присъства на сватбата на дъщеря си.
Тя стисна палци. Нейните поданици! Тя трябваше да го направи заради всички, които й вярваха. Селяните, ковачите, занаятчиите, доячките. Сега те бяха в опасност.
— Готова съм. — Тя се взря в Регвалд. — Няма да избягам. — Погледът й обходи един по един всички мъже в залата. Усмихна се предизвикателно. — Но моето мнение едва ли има значение. Решили сте да ме омъжите дори само с подписа на баща ми, нали?
— Църквата иска и твоето съгласие — увери я червенокосият викинг.
Мелизанда вдигна ръце и поклати глава.
— Така се казва, но досега не съм видяла някой да иска съгласието на жената. Дори си спомням как една моя братовчедка не даде съгласието си в църквата и въпреки това съпругът й я принуди да кимне в необходимия момент. Нима не ме очаква същото?
— Сигурен съм, че не е така, милейди… — започна червенокосият.
— Да, права си. И това е възможно — Конар Мак Олаф се разхождаше пред нея, скръстил ръце. — Ако се наложи.
— Но защо постъпваш така? — възропта тя. — Та ти не искаш да имаш за жена едно дете?
— Всяко дете рано или късно пораства — намръщи се Конар. — Сега аз ще бъда господар на тази хубава земя. Струва си да почакам да пораснеш, повярвай ми.
Мелизанда се опита отново да го нарани поне с думи:
— Единствената ми надежда ще е да загинеш в някоя битка, докато чакаш. Така дори няма да имаш и наследник.
— Ти си умно дете — отвърна той. — И може би няма да се наложи да чакам твърде дълго. — И нетърпеливо се отправи към голямата маса, където бяха пръснати документите на баща й.
— Тук и сега приемам честта, оказана ми от граф Манон, да взема дъщеря му за жена, заедно с нейните владения, да ги управлявам и пазя до края на живота си.
Конар взе перото от масата и бързо подписа документа. Някой подаде свещ и капна малко восък. Конар свали пръстена от малкия си пръст и го притисна във восъка. Така документът беше вече валиден.
След това се обърна към Мелизанда.
— Готова ли си?
— Нима е необходим и моя подпис? — попита тя.
Той поклати отрицателно глава.
— Този документ е подписан от баща ти.
Мелизанда кипна. Баща й не би могъл да постъпи така. Не и граф Манон. Не може да й е подготвял живот, в който нейните мисли и желания не значат нищо.
Тя стисна зъби. В този свят желанията на жената нямаха стойност. Дъщерите бяха под опеката на бащите си. След сватбата мъжът им ставаше господар.
Ала Мелизанда се закле в себе си, че никога няма да се подчини на викинга. Той ще трябва да приеме, че тя е в състояние да мисли и да управлява собствената си съдба. И ако не е съгласен, тогава животът и на двамата ще бъде ад.
— Да тръгваме — каза на глас Мелизанда, обърна се и излезе от залата. Стисна зъби. Не искаше да плаче пред никого, най-вече пред викинга. Въпреки това сълзите напираха да рукнат от очите й.
Навън вече се бе стъмнило. Не се чуваха вече гласовете на оплаквачките. Мъртвите бяха погребани, а
