щеше да се превърне в привлекателна жена и той не трябваше да рискува. Тя можеше да изкуши всеки, дори сега. И много мъже биха я пожелали за съпруга или наложница.
Обзе го странен трепет. Вчера не беше и помислял за собствена земя или жена, дойде в тази крепост да помогне на изпаднал в беда приятел. Но събитията взеха неочакван обрат и сега всичко тук му принадлежеше. Странното момиче също.
И въпреки че сам не искаше невръстно девойче за съпруга, не би допуснал да я притежава някой друг. Красотата й щеше да предизвика беди. Той имаше достатъчно тревоги, за да може да си го позволи. Не, налагаше се да намери някакво решение.
Брена се приближи към него и му прошепна:
— Ти можеш да оставиш тук, в крепостта половината от хората ни. Но ако зарежеш Мелизанда и заминеш, нападателите няма да имат брой. Непрекъснато ще се опитват да превземат крепостта и ако това стане, докато отсъстваш, после няма да можеш да си я върнеш. Ще ти вземат и съпругата и тогава — край. Мелизанда е връзката ти с крепостта. Чрез брака всичко става твое, но наследницата е тя. Кръвта вода не става. Длъжен си да я държиш далеч от онези, които ще я пожелаят.
Малката графиня се приближи и Конар забеляза колко грациозни са движенията й. Крехката й момичешка хубост отново го възхити и развълнува. Мелизанда се движеше изящно и безшумно е невероятна прелест. Спря се пред него, пренебрегвайки Свен и Брена, въпреки че беше погледнала викингската жена с неприкрита враждебност.
— Нямаш право да заемаш покоите на баща ми! — отсече тя и думите й прозвучаха решително и по детски предизвикателно.
— Добре, милейди — промърмори Конар и отново я огледа. Облечена беше в мека бледовиолетова рокля и носеше наметало в пурпурночервено. Този цвят хармонираше е цвета на очите й.
— Той още не е изстинал! — прошепна тя.
В думите й той почувства презрение и се изправи заплашително. Никой не можеше да си позволи да му говори така, особено пред други хора.
— Не смятам, че това е проява на неуважение към баща ти. Мога ли да ти напомня, че съм тук по негова молба, не съм превземал и ограбвал това място, а част от хората ми загинаха, за да те спасят. И те моля за в бъдеще, ако искаш да обсъждаме някакъв семеен проблем, това да става насаме.
— Предлагам ви, викингски господарю, да не ме унижавате публично.
Това преля чашата на търпението му. Той я хвана за едната ръка и я дръпна рязко към себе си.
— Конар! — предупреди го Брена, ставайки.
— Седни, Брена, моля те! — Настъпи гробна тишина и младата жена се отпусна в креслото.
Мелизанда мълчаливо се опита да се освободи. Без да й обръща внимание, Конар се обърна към Брена и Свен:
— Извинете ме, но графинята и аз трябва да поговорим насаме.
— Нямам какво повече да ти кажа — започна Мелизанда, но той я прекъсна:
— Затова пък аз имам да ти казвам много неща!
— Няма…
— Ще!
Той чу как тя пое дълбоко въздух и беше готов за атаката й. Мелизанда заби нокти в ръката му. Усмихвайки се на Брена, той метна момичето през рамо, без да обръща внимание на виковете й.
Трябваше да я научи веднъж завинаги.
Понесе я по стълбите към спалните на горния етаж. Влязоха в покоите на графа. Конар седна на леглото и сложи Мелизанда в скута си.
Не беше сигурен какво иска да направи. Не беше истински ядосан, защото я беше видял в параклиса и разбираше мъката й по убития баща. Но независимо от всичко, той не можеше да допусне такова поведение.
Намерението му беше да й обясни тези неща. Нужен й бе урок, за да разбере веднъж завинаги кой е господарят. Той отвори уста, но вместо да заговори, изрева. Мелизанда бе забила зъби в бедрото му.
— Малка вещице! — извика той.
Търпението му се изчерпи. Не беше възнамерявал да й причинява болка, но грешката си беше само нейна. Удари я по дупето два-три пъти. Това го успокои и той я пусна. Очите й бяха широко отворени и влажни. В тях обаче не се четеше съжаление. Само ярост и омраза.
— Как смееш!… — изсъска тя.
— Ако не млъкнеш веднага, не отговарям за последствията!
— Милорд!
На вратата се появи Регвалд. Той се спусна към девойката, обгърна раменете й и я притисна до себе си, за да я защити.
— Тя не искаше да ви обиди — започна той.
— Исках да го вбеся… — възрази Мелизанда.
Конар скръсти ръце пред гърдите си, невярващ на това, което ставаше пред очите му. Всичко беше толкова просто. Беше се оженил за едно дете. Тя беше твърде красива — и твърде своенравна. Това беше в нейна вреда. Той нямаше време да се занимава в този напрегнат момент с капризите й. Нужно бе да приведе крепостта в добро състояние. Не беше решил и колко хора ще остави да я бранят. Трябваше да прецени и докога може да си позволи да отсъства. Вместо това той се занимаваше с едно капризно хлапе. Страхуваше се да й обърне гръб, защото можеше да очаква всичко.
Тя е моя жена, помисли си Конар и видя колко е странно всичко. Не биваше да влиза в унизителни дрязги с нея. Тя трябваше да се научи да се подчинява.
— Момичето е опасно, Регвалд. Яростта й е опасна. Най-добре ще е да ни оставиш сами — каза Конар студено. — И щом свършим, тя ще знае как да се държи.
— Милорд, моля ви, помислете колко неща й се струпаха. Проявете търпимост и я съжалете.
— Не искам да ме съжалява. Искам да напусне дома ми! Да напусне леглото на баща ми и тази крепост — изстреля Мелизанда.
Конар се насочи към нея с вдигната ръка. Гневът му бе неудържим. Сграбчи я за ръцете и я повдигна така, че краката й не докосваха пода. Очите им бяха на едно ниво.
— Сега си моя, графиньо! Моя, нима не разбираш? А сега, гадателю, вземи това нежно и невинно съкровище и го отведи в стаята му, преди да съм го вързал и напердашил, както заслужава.
Дори и в безпомощното положение, в което се намираше, Мелизанда не се подчини на заповедта му.
— Тази стая ще бъде моя. Тя принадлежеше на баща ми и сега аз ще живея в нея.
Конар понечи да изпълни заканата си и да я занесе в стаята й вързана, със запушена уста, за да размисли на спокойствие. Но в този момент нещо в нея го трогна. Това момиче се бореше не толкова с него, колкото със собствената си болка. Тя обичаше баща си и току-що го беше загубила. Дързостта й беше непоносима, но все пак Конар се възхищаваше на куража й. Може би просто бе много млада и глупава. Нима не беше глупост да се хвърля срещу Жерар по този начин. Ако тогава имаше възможност, би я напляскал хубаво.
Конар остави съпругата си на пода и я предаде на Регвалд.
— Ето ти я, драги, погрижи се за нея. Съветвам те да я научиш на малко здрав разум, защото ако продължава така, не отговарям за себе си. — Той се обърна и решително напусна стаята. Още кипеше от възмущение, когато прекрачи прага на залата. Тук бе пълно с хора: Брена и Свен, Филип — капитанът на крепостта, Гастон — съветникът, както и много слуги. На масата бяха разгърнати плановете на крепостта и Конар бързо се насочи натам. След като внимателно ги разгледа, отново се възхити от конструкцията на съоръжението. Наистина бе в състояние да издържи дълга обсада. Кулите бяха разположени така, че всяка опасност да се вижда отдалеч. Единственият недостатък, който забеляза, бяха самите стени. Те можеха да бъдат пробити.
Твърдината можеше да се превземе и чрез измама, както почти беше станало вчера.
— Това е изключителна крепост! — прошепна му Свен. Конар вдигна поглед. Филип го гледаше с възхищение. Викингът кимна в знак на съгласие. Прецени трезво и реши, че Филип е най-добрият командир за крепостта, защото я познава по-добре от всеки друг. Зад гърба му обаче трябваше да сложи някой от
