своите хора.
— Свен — каза Конар, — трябва ми време внимателно да разгледам плановете. Моля те иди заедно с Гастон и Филип да видите как върви ремонтът на стената. Всички разрушения трябва да се поправят, и то бързо. Обещах на баща си да бързам. Той ме чака.
Свен кимна, Брена се надигна след него. Конар остана сам пред плановете.
След миг почувства хлад и вдигна очи. Мелизанда се беше върнала. Стоеше на площадката пред вратата на разстояние от него. Той стисна зъби, учуден, че не беше чул стъпките й.
— Извинявай, че нарушавам празника на душата ти — каза тя враждебно, въпреки спокойния си тон. — Но отец Матйо попита кога ще бъде погребението. Уверих го, че сега е най-подходящият момент. Отивам в параклиса.
Пръстите на Конар се свиха в юмрук. Какво ставаше пак? Отново неподчинение. Идеше му да я стисне за гърлото.
— Ще отидеш, когато аз реша, милейди.
— Става дума за погребението на баща ми.
— Аз ще реша кога ще бъде.
— Не можеш да отлагаш погребението на моя баща само защото е християнско.
— Нямам такова намерение… — той избухна. Тя отново го въвличаше детински в спорове.
Не, тя нямаше да успее да го предизвика отново. Конар стана внезапно и й се поклони. Бе овладял чувствата си.
— Сега ли е погребението? Тогава да тръгваме.
И пристъпи към нея. Мелизанда се обърна, за да избяга. Той протегна ръка и я сграбчи за косата. Притегли я към себе си и срещна виолетовите й очи.
— Ще те придружа, Мелизанда. Питам се само дали в бързината си поканила приятелите на баща си?
Тя стисна устни и освободи косата си от ръцете му.
— Регвалд отиде да съобщи на всички, които са в крепостта. Ще го направи от бойниците.
— Отлично! Да тръгваме!
Той я подхвана за лакътя. Мелизанда потръпна от отвращение при допира му, но се въздържа да се отдръпне или да каже каквото и да е. Двамата закрачиха мълчаливо към северната кула с параклиса. Вътре бе пълно с хора. Филип и Гастон стояха най-близо до дървения саркофаг, където лежеше граф Манон, покрит е тънък бял саван. Регвалд беше коленичил в краката на графа. Мелизанда се освободи от ръцете на Конар и коленичи до него.
Викингът остана прав.
Отец Матйо започна опелото. Манон бе един обичан от поданиците си владетел. В думите на отеца имаше много мъка. Той говореше за смелостта и добротата на господаря. Конар видя сълзи в очите на много от присъстващите. Дори най-коравите воини не останаха със сухи очи този следобед. Конар съжаляваше за смъртта на човека, замислил и построил тъй майсторски своята крепост. Този човек го беше поканил тук. Собственият му дядо, Ард-Рий Ирландски, почина наскоро. Конар си спомни собствената мъка от загубата на Ард. Мислите му се върнаха към Мелизанда, малката му булка.
Всичко щеше да е наред, ако тя престане да се бори с него.
Опелото свърши. Най-близките приятели на Манон вдигнаха ковчега и го понесоха към семейната гробница, която се намираше в подземието. Дотам водеше двойна врата. Долу беше тъмно като в рог, въпреки че навън денят още не беше угаснал. Само факлите осветяваха пътя на процесията до мястото, където граф Манон щеше да почива в мир под белия си саван.
По време на опелото Мелизанда сдържаше мъката си. Дори да беше плакала, никой не беше чул. Когато Отец Матйо произнесе последните прощални слова и всички се обърнаха, за да напуснат гробницата, момичето спря.
— Филип, дай ми факлата. Ще остана още малко при него.
Това не се хареса на Конар. Беше тъмно и светлината от пламъка хвърляше мрачни сенки. До Манон беше гробът на жена му. Конар виждаше още няколко гроба. Беше страшно за едно младо момиче да остане тук само.
— Мелизанда — каза той. Всички спряха. Момичето се обърна, сякаш чак сега го забеляза. — Не можеш да останеш тук сама.
Филип се намеси:
— Позволете да остана с нея, милорд. Няма да трае дълго, ще се погрижа за това.
Конар се поколеба и въздъхна.
— Не, скъпи приятелю, аз ще я почакам. Ти върви е другите.
Мелизанда стоеше права до краката на баща си. Отново го порази колко е стройна, както и тази нейна вродена грация, чувството й за лично достойнство. Тя стоеше с наведена глава и той не виждаше очите й, само дългата черна коса, обгръщаща я като с плащ.
Конар чакаше, факлата догаряше, ставаше късно. Най-накрая той направи крачка напред.
— Трябва да тръгваме.
— Той остава в мрака.
— Очаква го раят.
Тя замълча. Погледна го.
— Раят или в полетата на Валхала?
Отново го предизвикваше. Не мирясваше дори на това свято място. Той се въздържа да приеме хвърлената ръкавица.
— Може би това е едно и също място — студено отговори той.
Мелизанда отново замълча.
— Хайде — настоя Конар, — време е да тръгваме.
— Само още минутка — прошепна тя и той осъзна, че бузите й са облени в сълзи и просто не й се иска той да ги види.
Прегърна я. За първи път тя не го отблъсна. Сгуши се в него ридаеща. Сълзите й намокриха ризата му. Той я изведе решително от гробницата и затвори тежката желязна врата зад тях. Откъм стълбите се процеждаше оскъдна дневна светлина.
Държейки я в ръцете си, изпита странно чувство. След всичко, което се беше случило между тях, нежността, която изпита, го учуди. Поиска му се да я прегърне, за да я защити, успокои и приласкае. Седна на едно стъпало и погали гъстата й, мека коса. Почувства нежното ухание, което се разнасяше от нея. Залюля я, усещайки как раменете й потръпват от плач. Шепнеше успокоителни слова. Вярваше, че времето лекува болката. Оставаха само спомените.
— Откъде знаеш? — попита Мелизанда.
— Загубих един човек, когото много обичах. Приличаше на баща ти и всички го почитаха.
— Някой викинг? — прошепна тя.
— Не — отговори развеселен Конар. — Ард-Рий, великият крал. Той е баща на майка ми. Беше един от най-могъщите мъже на Ейре. Мирът, който царува в земите ни, е дело на волята и мъдростта му.
Тя замълча, не знаейки какво да отговори.
— Това е друго, ти виждаш смърт всеки ден.
— Не е точно така. Не съм кръвожаден, напротив… — Гласът му замря за миг, задавен от вълнение. Тя го погледна въпросително.
Той въздъхна.
— Майка ми мрази войната. Тя искаше синовете й да останат в Ирландия и да живеят в мир. Но баща ми я научи, че мирът се постига със сила и синовете й трябва да бъдат добри воини, за да живеят в мир. Така и стана. След смъртта на дядо, моя чичо Нийл трябваше да стане крал. Но започна война. Налагаше се да се борим за мира в собствената си земя. Мисля, че това беше най-голямата сила на дядо ми. Той знаеше кога да се бие и кога да преговаря за мир. Знаеше, че мирът не идва от небето.
— И баща ми разбираше от тези неща — прошепна Мелизанда. — Датчаните ни нападат откакто се помня. Норвежци и шведи — също. Затова баща ми построи тази непревземаема крепост. Викингите идват и си отиват, защото не могат да ни победят. Но най-накрая успяха да го измамят. — В този момент осъзна, че
