седи в неговия скут и се е опряла на гърдите му. Главата й лежеше на рамото му и сълзите й мокреха ризата му.
— Вече съм добре. Няма да плача повече.
Изправи се на крака. Отдалечи се заднешком, преглъщайки с мъка. Дори на тази оскъдна светлина очите й бяха светли и красиви.
— Благодаря ти, че почете баща ми, но трябва да ти кажа истината. Не одобрявам избора му и държането на Регвалд. И твоето също, но ти си викинг, докато той е християнин и…
— Мелизанда — започна Конар. — Ирландия е християнска страна…
— Приятелите на баща ми са и мои приятели. Искам да знаеш, че ти благодаря задето ме избави от Жерар, но не мога да се примиря с женитбата, която ми наложихте. Ти си викинг, един от тези, които ни нападат от години, така както баща ти е завладял земите на майка ти. Точно това не мога да приема. Казах каквото мисля, а сега ще се оттегля, докато решиш да си тръгнеш.
Колко нетърпимост имаше в думите й! Той мълчаливо я наблюдаваше, присвил очи, докато тя изтича покрай него и изчезна по стълбите. Можеше да я спре, но реши, че е излишно. Остави я да си отиде.
— О, какъв съм глупак! — прошепна тихо на студените стени, които го заобикаляха.
Закле се, че няма да позволи още веднъж тя да го предизвика по този начин.
След миг стана и я последва навън.
Графът беше убит. Мелизанда бе негова наследница. Хората го оплакваха, но те трябваше да работят, за да преживеят. Деца гонеха гъските по двора, ковачите бяха запалили пещите, отнякъде идваше миризма на печено месо.
Живите трябваше да продължат да се борят.
Конар се отправи към южната кула, за да проучи по-подробно плановете на крепостта.
Спря се, когато видя Мелизанда наведена над един от кладенците, заедно с едно младо момче, навярно страж.
Докато ги гледаше, нещо го бодна в сърцето. Момъкът я утешаваше. Той галеше косата й и тихо й говореше. Мелизанда го гледаше е големите си красиви очи, в които все още проблясваха сълзи, на устните й имаше усмивка, макар и печална. Тя одобрително кимаше е глава. Конар видя нещо интимно в тази сцена. И двамата бяха толкова млади. Младостта им говореше за невинност, но дали беше така, попита се той. Видял беше красотата на девойката, но не и страстта, която беше забелязала у нея Брена. Гласът на Мелизанда беше игрив и приятно мелодичен. Походката й — гъвкава и чувствена.
Конар стисна юмруци и се върна назад към южната кула. Вътре масата бе сложена и той седна да се нахрани. По-късно дойдоха Филип, Свен и Гастон. Заеха се да обсъждат състоянието на крепостта и защитата й.
След малко и Регвалд се присъедини към тях. Той гледаше в чинията си и едва се осмели да попита Конар къде е Мелизанда. Тя не бе яла нищо от два дни.
— Когато огладнее, ще дойде — отвърна хладно Конар.
— Но…
— Струва ми се, че тя не желае да седне на една маса с мен. Всъщност дори не иска да ме вижда. Едва ли ще можем да се разберем и в бъдеще. — Говореше така, защото беше усетил как Мелизанда се промъква по стълбите, опитвайки се да мине незабелязано и да се прибере на спокойствие в своята стая.
Или може би в покоите на баща си?
Реши, че сега трябва да изясни кой командва тук. Незабавно.
— Но, милорд, — безпокоеше се Регвалд. — Разбрах, че ви чакат в Ирландия. Сега крепостта е в добро състояние и можем да се справим сами, а аз лично ще поема грижата за Мелизанда. Винаги съм го правил.
— Мелизанда заминава за Ирландия. Избрал съм мястото, където ще живее.
Конар почувства, че Мелизанда спря, за да чуе продължението.
— И къде е това място? — попита нетърпеливо Регвалд.
— Една от лелите ми е монахиня. Засега Мелизанда ще остане при нея.
Всички чуха възклицанието на Мелизанда. Тя влезе в залата, но застана далеч от него.
— Няма да позволя да ме изпратиш в манастир! — извика възмутено.
— Мисля, че така ще е най-добре. Всички се съгласихме, че бракът засега няма да бъде консумиран. Затова се страхувам да те оставя тук сама.
— Но тук е моят дом! — настоя тя.
— Вече казах. Отиваш в моята родина.
Шокирана, тя все още не разбираше сериозността на положението си.
— Манастир! — възкликна и се обърна към Регвалд. — Обеща ми, че ако се омъжа за него, той ще замине и няма да го видя много години. А сега какво? Изпращате ме в манастир!
Регвалд виновно погледна първо нея, после Конар.
— Милорд, помислете…
— Няма за какво да мисли — твърдо отсече Мелизанда, гледайки го с прекрасните си очи. Те блестяха непокорно. — Просто аз няма да замина.
Обърна се и напусна залата.
Конар бе забил поглед в масата. По дяволите! Пое дълбоко въздух и бавно го издиша, опитвайки се да потисне гнева си. След това решително стана.
Нямаше да се остави да го командва собствената му съпруга, която беше още дете.
Да, тя е красива и виолетовите й очи закачливо се усмихваха на хубавия младеж.
— Мелизанда заминава утре, Регвалд! — повтори той. — Искам да останеш в крепостта. Нужен си ми тук.
— Но…
— Вие, млади приятели, й се подчинявате твърде много — обърна се той към Филип и Гастон, които го гледаха в очите. — Няма по-мила, грижовна и умна от леля ми, уверявам ви. Тя ще се грижи добре за Мелизанда. Там ще бъде на сигурно място, както ме помоли Регвалд. Иначе всичко ще е загубено. Утре потегля.
Той се обърна и напусна залата. Всички разбраха, че отива при Мелизанда. Тя се беше заключила в стаята на баща си.
Подвоуми се, а след това изруга високо. Удари с рамо вратата. Тя се разтресе, но не поддаде. Знаеше добре, че всички в залата чуват какво става.
Нямаше друг изход, освен да разбие вратата. Отново се засили и я блъсна. Усети, че при следващото усилие ще успее. Мелизанда извика.
Вратата се разклати и се отвори. Мелизанда се беше скрила зад голямото легло и той видя, че се готви да бяга. Беше се наметнала с плащ и носеше торба.
Конар разтърси глава. Това момиче беше трън по пътя му, божие наказание.
— Знаеш ли къде си тръгнала?
— Навън — прошепна тя. — Ще се върна, когато си отидеш. Аз съм графинята на тази крепост.
— Утре заминаваш за Ирландия!
— Никога!
— Заминаваш! — Той тръшна счупената врата зад себе си и седна пред нея, сложил ръце на главата си.
— Какво правиш?
— Ще те пазя до утре. При първи петли ще се качиш на един от корабите ми, дори ако трябва да те занеса на рамо. Ще пътуваш, без да създаваш неприятности, или ще те завържа за мачтата. Няма да се поколебая. Престани да ме предизвикваш.
— Няма да го направиш. Ще викам. Моите хора ще се вдигнат срещу теб.
— Почакай и ще видим кой кого ще слуша.
Конар си помисли, че е крайно време тя да се предаде.
Обаче не позна. Въпреки късния час те дълго стояха неподвижни един срещу друг. Минаха часове, преди тя да остави чантата си и още толкова, преди да се подпре на стената от умора.
