— Не ми харесва това, граф Манон.
Манон въздъхна тежко.
— Трябва да разбера за каква опасност става дума.
Той тръгна, но се сети за нещо, обърна се и целуна нежно дъщеря си.
— Запомни добре какво ти казах, Мелизанда.
Той изтича надолу по стълбите. Слугите бяха приготвили коня му и графът с лекота скочи на седлото. Извика да отворят вратите.
Мелизанда се върна на наблюдателницата, за да вижда добре какво става отвън. Всички в крепостта следяха с тревога срещата на двамата владетели.
Мелизанда погледна и веднага видя опасността, която грозеше баща й.
От изток идваха още конници.
Беше късно да направи каквото и да било. Жерар беше отдалечил баща й от портите. Самият той беше послужил за примамка.
Нищо неподозиращ, граф Манон го беше последвал. Сега конниците се спускаха стремително към него. Грозеше го смъртна опасност. Нападателите бяха много. Мелизанда гледаше втрещена. Забеляза, че не всички бяха хора на Жерар. Имаше и викинги. Носеха шлемове с формата на конуси и кожени ботуши. Това ги отличаваше от сънародниците й. Да, това бяха викинги. Същите, които плячкосваха крайбрежието и бяха нападали, макар и неуспешно, и тяхната крепост. Викингите се бяха съюзили с Жерар.
Нито те, нито Жерар поотделно можеха да победят баща й. Но заедно можеха да се справят с всеки. Жерар се ползваше с доверието на много владетели, а викингите бяха отлични воини. Сам и в честен бои Жерар не можеше да победи Манон. В състояние бе само да послужи за примамка.
Викингите можеха да победят Манон, като си послужеха с Жерар.
Мелизанда изкрещя. Баща й се обърна и я погледна. В този момент и стражите видяха опасността. Те се хвърлиха на конете и полетяха на помощ на господаря си.
Закъсняха. Мелизанда виждаше ясно, че баща й е загубен. Жерар извади меча си и го нападна. Графът отблъсна първия удар.
В този момент конниците ги заобиколиха. Десетки острия блеснаха на слънцето в сребристозлатно.
Мелизанда отново изпищя и се свлече безпомощно на колене. Техните войници вече влизаха в бой, но твърде късно. Тя видя баща си да пада от коня. Всички годни да носят оръжие мъже се изсипаха през вратите на помощ.
Но графът бе повален.
Мелизанда видя как Воин се прибира сам срещу потока от хора, отиващи да се бият.
Сърцето й се сви, усети, че баща й е мъртъв.
Бавно се изправи, подпирайки се на стената. Не можеше да си поеме дъх. Болката беше непоносима, загубата — жестока. Нищо на света не можеше да я нарани повече от тази загуба. Бяха убили баща й. Животът й без него беше невъзможен. Сълзите й се стичаха по бузите. Зарида на глас като дете.
Беше съвсем сама. Регвалд бе слязъл в двора. Той изглеждаше по-объркан от всички. Не беше очаквал такова коварно предателство.
Мелизанда стоеше като парализирана — мъката от загубата я беше сломила. Единствено мисълта за баща й я накара да се изправи. Трябваше да провали плановете на Жерар. Да отмъсти. Той беше убил нейния баща и искаше да превземе крепостта. Смяташе, че след смъртта на Манон хората му ще се объркат и няма да има кой да ги поведе. Оказа се прав. Филип беше добър пълководец, но не можеше да замести господаря си.
Години наред Мелизанда беше изучавала история и бойно изкуство заедно с Регвалд. Усилията й не бяха отишли напразно. Научила беше, че завоевателите често се опитват да убият водача. Настъпваше паника и това им помагаше да победят. И Жерар беше постъпил така. Бе подмамил баща й и го беше убил. Сега вратите бяха отворени, а нападателите — готови да влязат почти без бой. Воините на Жерар в съюз с датчаните бяха могъща сила.
Останали без граф Манон, защитниците безпомощно се опитваха да се бият.
Мелизанда виждаше, че Жерар вече е победител. Първо уби баща й и сега щеше да вземе всичко, което поиска. Нямаше кой да го спре. И двамата с баща й бяха васали на краля, но никой нямаше да му потърси сметка. Действаше законът на по-силния.
Тя търсеше изход. След убийството на баща й я очакваше ужасна съдба. Беше в ръцете на Жерар. Той щеше да притежава крепостта и нея.
Реши да не допусне това. По-добре мъртва, отколкото в ръцете на един убиец.
Мелизанда се обърна с лице към двора и го огледа. Видя бащиния си кон край конюшнята.
Трябваше да спаси крепостта и да погребе баща си с почестите, които заслужаваше.
Сега трябва да се справи сама, да намери начин да надхитри проклетия Жерар.
Мелизанда впери поглед в небето, търсейки помощ от всевишния.
— Мили боже, помогни ми да го убия. Моля те, предателството трябва да бъде възмездено. Или той, или аз.
Най-после решението беше взето. Бързо се обърна и се втурна към стаята си. Спомни си за позлатената ризница, подарена от баща й.
Облече я и коленичи отново да се помоли. „Боже, ти си справедлив! Помогни ми да го победя. Днес Жерар трябва да умре, дори да горя вечно в ада.“
Тя стана решително и стисна малкия си меч. Страхуваше се и ръцете й трепереха. Не искаше да умира, но баща й беше мъртъв и животът без него нямаше смисъл. Трябваше да отмъсти и да спаси крепостта и хората в нея.
Спомни си последните му думи: „Ти обичаш народа ни. Тези хора разчитат на нас.“
Каква ли награда беше обещал Жерар на хората си, ако превземат крепостта? Сигурно щеше да ги остави да грабят и изнасилват. Нямаше съмнение каква участ ще сполети жените и девойките! Всичко щеше да бъде плячкосано. Ще убият мъжете, а останалите живи ще превърнат в роби. Мелизанда не искаше дори да мисли за собствената си съдба. Жерар беше безмилостен.
По-добре смърт. С тази мисъл тя се изправи. Мразеше Жерар и реши да се бори докрай с него и съюзниците му. Дори и да не успее, по-добре да падне покосена на бойното поле.
Други бяха мислите на Регвалд долу до портите. Битката вземаше нов обрат.
Далеч в морето се появиха кораби. Носовете им бяха във формата на дракони с отворена паст и оголени зъби. Викинги!
Корабите сякаш подскачаха от вълна на вълна, носовете им се повдигаха и спускаха. Сутринта денят беше тих, а сега се надигаше буря. Тъмни облаци закриваха слънцето. В далечината проблясна светкавица. Сигурно Один и синът му Тор се бяха развилнели и хвърляха огнени копия.
Носове с форма на дракони. Регвалд се втренчи в идващите кораби. Кои ли бяха? Без да обръща внимание на битката, той се спусна в двора и извика да му оседлаят коня. Бързо възседна жребеца си. Нареди да отворят вратите и препусна безстрашно през множеството биещи се воини. Стигна до брега и слезе от коня. Стоеше самотен и необезпокояван от никого като древно божество. Морският вятър развяваше посребрената му коса. Той гледаше мъдро в далечината и сивите му очи се опитваха да отгатнат бъдещето.
Боговете вече не му се доверяваха. Звездите не му подсказаха нещастията, които ги сполетяха. Първо Жерар, а сега тези викинги.
Корабите се приближаваха застрашително. Драконовите носове плашеха с хищността си. Платната бяха в червено и бяло.
Дали има надежда след като граф Манон беше вече мъртъв? Разкъсан от мечовете и боздуганите, почти обезглавен. Такова нещастие. Жерар се беше съюзил с датските разбойници, които бяха оплячкосали цялото крайбрежие на Франция. Хората на Манон скоро щяха да разберат какво ги очаква.
Жерар беше далечен братовчед на Манон и отдавна се стремеше към неговите владения. Крепостта бе разположена на чудесно място — високи скали обграждаха тихото пристанище. Морският пясък се превръщаше в плодородна земя. Манон хвърли много усилия и от дървената крепост направи каменна. Замъкът се виждаше отдалеч, открояващ се на синия фон на морето и небесата.
Регвалд отново хвърли поглед назад. Всичко беше загубено. Хората им бягаха в паника. Нямаха водач
