Но устните й не…
Те се отвориха, за да приемат неговите.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Най-накрая Мелизанда заспа. Тази нощ реалността и сънят й се смесиха. Тя чувстваше ръката му, рамото му под главата си, нежното докосване на пръстите, докато лежаха отпуснати.
Преди години Мелизанда реши никога да не бъде негова.
Сега това обещание й се струваше безмислено.
Усети, че Конар отново я докосва. Правеше го нежно и страстно. Доставяше й удоволствие.
Тя отвори очи и усети изучаващия му поглед да я изгаря отново. Страстният му израз я стреснаха. Изсечените черти на хубавото му лице я вълнуваха. Досега винаги избягваше да мисли за това колко привлекателен е всъщност Конар, но нима сега това я изпълваше с радост? Дори само погледът му предизвикваше у нея страстни тръпки. Той й действаше от началото на тяхното запознанство. След много перипетии нещата се бяха променили и никой не можеше да върне времето назад.
Сега Мелизанда бе негова завинаги.
Тя не искаше да мисли за Конар, не искаше да го ревнува. Този мъж си вземаше онова, което искаше и постъпваше според собствените си решения. Сега тя трябваше да открие защо той се е върнал.
Знаеше, че една от причините е да заздрави брака им.
Защо точно сега, след толкова години на раздяла?
Ръката му погали бузата й и той промърмори сънено: „Никакво анулиране, Мелизанда. Никога!“
Дали беше споделила с някого решението си за анулиране на брака, преди да говори с Грегъри вчера? Оттогава сякаш бяха минали векове. Вчера тя беше друг човек. Затвори очи, уморена, трепереща. Снощи Конар я беше открил и завладял, помисли тя. Ако не беше удържала на думата си, той щеше да я намери, където и да беше отишла. Решил беше най-после да станат мъж и жена. Отново чу гласа му:
— Вече знаеш, нали, скъпа?
Тя се обърна и отлепи гърба си от него. Никаква полза. Ръката му се раздвижи и се спря на бедрото й. В жеста му имаше много нежност. Странно, но след всичко случило се, този жест я разплака.
— Никакво анулиране — повтори той. В думите имаше нежност и решителност. Мелизанда разбра, че трябва да му отговори, иначе той щеше да продължи да я превзема с ласките си.
Ръцете му я възбуждаха. Тя стисна зъби и отвърна:
— Да, господарю, заклевам се. Анулиране няма да има.
Мелизанда се надяваше, че това е достатъчно. И наистина той беше доволен. Но пръстите му останаха разперени върху хълбока й. Въпреки че беше с гръб към него, тя усещаше силата на раменете му и изпъкналите мускули на гърдите му, нежното му окосмяване долу на корема, мъжката му сила. Чувстваше тази сила и сега. Сякаш имаше свой собствен живот.
Само едно докосване до гърба й възпламени желанието й отново. Не бе подготвена за страстта. Никога не бе изпитвала такива чувства, никога не я бе изгарял този копнеж. А на всичко отгоре Конар усещаше желанието й.
Той мълчеше, макар че Мелизанда беше сигурна, че е буден. Тя чувстваше допира му по цялата дължина на тялото си. Отново затвори очи. Не можеше да заспи от този допир. Беше невъзможно и да се отдръпне.
Накрая изтощението надделя, затвори очи и заспа дълбоко.
Когато късно сутринта се събуди, Мелизанда беше сама в леглото. Чувстваше се много изтощена. Постелята пазеше неговата миризма. Възглавницата още беше вдлъбната там, където преди малко лежеше главата му.
Никога не се бе чувствала така тъжна, разбита, разтревожена. Тя придърпа чаршафа към брадичката си. Разкъсваха я противоречиви чувства. През цялото време откакто бяха женени, тя се разкъсваше между две възможности. Беше си мечтала, когато порасне, да поиска анулиране на брака, да се върне в къщи и сама да си избере съпруг. Но Конар да дойде и да я направи своя жена. Винаги я беше привличал и навярно точно това предизвикваше част от враждебността й. Сега тя разбираше, че често се беше дразнила от начина му на живот — Конар знаеше какво иска и как да го постигне. Предполагаше, че тя ще остане непорочна и девствена, докато той си живее живота с други жени. Мелизанда знаеше за любовницата му в Дъблин; сигурно имаше такава и във Франция. Подозираше, че и Брена му е любовница. Гадателката беше почти постоянно с него, кимаше утвърдително и се смееше на думите му, докосваше ръката му. Той често се вслушваше в съветите й. Биди се забавляваше с ревността на Мелизанда и й обясняваше, че съпругата трябва да роди наследник на съпруга си и е длъжна да му е вярна, независимо какво прави той.
Но Конар беше получил наследството благодарение на нея. И това й се струваше несправедливо.
Биди я предупреди, че в живота не всичко е справедливо.
Тя прекалено бурно реагираше на своето положение, но то не беше непоносимо. Конар никога не се задържаше дълго с нея, за да упражни властта си.
Досега.
Сега той я владееше по друг начин. Това беше нещо ново и неочаквано.
Изстена тихо и зарови глава във възглавницата. Искаше й се нищо да не беше се случило. Да си е все още девствена и непорочна, да не е познала истината за любовта.
— Не! — прошепна тя тихо с лице към възглавницата. Удари я с юмрук. Завивката й се изплъзна и тя я дръпна, за да покрие голото си тяло. Погледът й падна върху капките кръв по чаршафа и гневът отново я завладя. Стана и запрати възглавницата върху чаршафа, за да покрие петната на срама си. „Мразя те“, прошепна ожесточено и отново стовари малките си юмруци върху възглавницата. „Мразя те!“
В този миг чу гласа му и замря.
— Наистина съжалявам, скъпа — каза той. Тя се обърна и видя, че е влязъл безшумно в стаята през тайния вход. От думите му вееше студенина. Мелизанда почувства целия си гръбнак изтръпнал. Без да иска пак го беше обидила. Искаше в думите му да има поне малко топлина.
Конар бе облечен, както обикновено, в ленена риза, туника и закопчана на рамото мантия. Той предпочиташе дрехи, които прилепваха към тялото и му позволяваха да се движи свободно. На кръста му висеше мечът, украсен с келтски знаци, но по викингски образец. Ножът му бе прикрепен към лакътя. Изглеждайте силен и непобедим. Въпреки това тя се уплаши за него, ей така, без причина. Всеки човек беше от плът и кръв, крехък и уязвим. Баща й умря пред очите й.
Мелизанда за първи път осъзна, че не желае смъртта му. Този мъж й беше скъп. Това я стресна и обърка. Досега тя го възприемаше като трън, забит в пръстта й, който просто трябваше да извади. Мислеше, че го мрази, но никога не бе пожелавала гибелта му.
Конар не би го повярвал, помисли си тя със съжаление. А и не би му го казала. Почувства синият му поглед като леден огън върху себе си. Той проникваше в нея. Изправи се в леглото. Чаршафът едва покриваше скута й, черната й коса се стелеше по гърба, гърдите и бяха голи. Тя побърза да дръпне завивките към себе си. След това му отговори със същата студенина, възвърнала достойнството си:
— Би могъл да почукаш, преди да влезеш!
Очите му я поглъщаха, тя се изгубваше в тях.
— Когато си тръгнах преди малко, ти спеше непробудно. Как бих посмял да те събудя — промърмори той шеговито. — Неволно чух твоите закани!
— Е, какво желаеш?
— Днес не можем да отплаваме, защото изпуснахме отлива — обясни й той. — Заминаваме утре при изгрев слънце. Надявам се да си приготвила багажа си също тъй чевръсто, както при напускането на Дъблин.
— Когато искам да замина, мога да се приготвя бързо, но досега ти дори не си споменал какви са плановете ти — не се сдържа и избухна Мелизанда. — Не мога да тръгна при първата ти прищявка.
Конар я гледаше мълчаливо. Приближи се към нея и застана до леглото. Изпълваше стаята с присъствието си.
— Е, щом не искаш да се облечеш, ела както си сега — гола. Важното е да дойдеш!
— Аз съм графиня и наследница на граф — напомни му тя, срещайки неустрашимо погледа му. —
