Ами ако не й дадяха възможност да извика?
— Значи главоболието не ви е приковало към леглото? — осведоми се иронично Джеймисън.
— Чувствам се малко по-добре.
— Радвам се да го чуя.
— За съжаление болките не са напълно изчезнали. Затова търся Мери Кейт. Искам да ми разтрие слепоочията.
— Най-добре е веднага да ви заведа в Хершиър Плейс. Икономката ми ще се погрижи за вас. Тя е много умела в лекуването на такива неразположения.
— Аз съм свикнала с Мери Кейт. Освен това е вече много късно, вие сам го казахте.
— Роуз! Настоявам… — Той млъкна изведнъж и погледна над рамото й. Тя отстъпи още няколко крачки назад и се блъсна в нечии твърди гърди. Изписка тихо и отскочи настрана.
Дефорт.
— По-това време не би трябвало да си уреждате срещи на четири очи с подопечната си, Джеймисън.
В сините очи на младия мъж лумна гневен огън, но той успя да се овладее.
— Тук сте напълно прав. Исках само да открия защо госпожица Роуз обикаля коридорите посред нощ.
Роуз усети върху себе си подигравателния поглед на херцога и сведе глава. Той сигурно се питаше дали не е отивала при тайния си любовник, само по нощница и халат, с разпусната коса. Тя прехапа устни и в сърцето й пламна гняв. Какво я интересуваше мнението му?
— Най-добре е да се върнете в стаята си, госпожице Удбайн — предложи Дефорт. — И да зарезите вратата си.
— Да, разбира се. — Макар че нейният живот не го засягаше, тя му беше благодарна, защото й бе помогнал да се изплъзне от Джеймисън и Джером. — Лека нощ, господа. — Тя забърза към стаята си и косата се развя зад гърба й. Отвори вратата, обърна се за миг и видя, че тримата мъже я наблюдават втренчено. Влезе бързо, затвори грижливо вратата, пусна резето и се хвърли трепереща към леглото.
Джеймисън Брайънт се взираше замислено в тихата нощ.
— Аз имам нужда от сестра ти, разбери. Дефорт няма нужда от нея. — Кралят вече им е дал благословията си. Трябва да действаме колкото се може по-бързо.
— Да, разбира се — отговори весело Джером. — Работата не е трудна, повярвай. Роуз Удбайн е успяла да отклони вниманието на Дефорт от сестричката ми.
— Тя е очарователна. Мисля, че е способна да омагьоса всеки мъж.
— Прав си. Работата върви добре. Дано всичко се уреди, защото имам толкова дългове, че скоро ще се озова в тъмницата на Нюгейт.
— Лейди Ан никога не би допуснала това.
— Наскоро ми заяви, че й е омръзнало да плаща дълговете ми. — Джером помълча малко, загледан в пълната луна. — Ако се омъжи за Дефорт, той ще й забрани да ми дава пари. Знам, че много иска да ме хвърли в най-мрачния затвор. Или да ме удуши със собствените си ръце.
— Няма да им позволим да се оженят.
Устните на Джером се изкривиха в доволна усмивка.
— Вече и ти проумя, че трябва да побързаме.
— Да го направим утре? — попита предпазливо Джеймисън.
— Добре, утре — съгласи се с готовност приятелят му.
Луната се скри зад черен облак.
ПЕТА ГЛАВА
Рано сутринта Мери Кейт донесе на господарката си горещ шоколад. На таблата беше оставена покана от кралската двойка за ловния излет, който щеше да започне следобед и да продължи до следващата сутрин.
Роуз отпи голяма глътка шоколад и захвърли поканата. Камериерката веднага се наведе да я вдигне.
— Прочетохте ли какво пише кралят?
Младата жена кимна мрачно. Беше прекарала ужасна нощ и нямаше ни най-малко желание да се включи в кралската свита, сред която без съмнение щеше да бъде и Дефорт.
— Нима смятате да отхвърлите поканата? — попита невярващо Мери Кейт.
Роуз кимна решително.
— И защо, за Бога?
— Защото не искам да виждам никого.
Мери Кейт погледна господарката си със заплашително смръщено чело.
— Аха, значи отказвате да видите отново лорд Дефорт. — Тя започна да събира разхвърляните из стаята дрехи, като през цялото време клатеше многозначително глава. — Е, добре, щом му позволявате да ви вгорчава живота…
— Какво говориш?
Мери Кейт вдигна рамене.
— Сигурна съм, че ще пропуснете прекрасен лов. Кралят винаги се заобикаля с възхитителни личности и непременно ще има интересни хора. А вие се отказвате от удоволствието само защото ви е страх от Дефорт.
— Не се боя от никого! — Роуз изгледа възмутено камериерката, после избухна в смях. — Искаш да ме накараш да се отбранявам, нали? Знаеш, че ще отида, за да ти докажа, че се лъжеш! — Тя въздъхна уморено. Може би Мери Кейт имаше право.
Тя наистина не се боеше от Дефорт. Щом помислеше за него, я обземаше някаква странна треска. Всъщност, това беше съвсем естествено — тя не можеше да понася властния му характер, наглостта и отвратителните му маниери. От друга страна, снощи той бе дошъл тъкмо навреме, за да я спаси от Джеймисън и Джером.
Тя погледна отново поканата. Тъй като беше наследил от баща си любовта към изкуството и науката, Чарлз II ценеше обществото на надарените мъже и жени. Вероятно и днес щеше да язди в компанията на интересни хора, например художници или астрономи. Щяха да пренощуват в живописна нормандска гостилница, разположена сред гората.
— Ще отидете, нали? — попита тържествуващо Мери Кейт.
— Може би.
— Ще бъде много вълнуващо. Баща ви ще се гордее с вас.
— Ако реша да отида…
— Ако отклоните кралската покана, баща ви много скоро ще стъпи на английска земя и ще ви омъжи за първия стар дебелак с благородническа титла, който му попадне пред очите — предупреди я камериерката.
Роуз се засмя и поклати глава.
— Понякога ме изнервяш също като татко. Е, добре, предавам се. Само не си въобразявай, че владееш изкуството да убеждаваш. — Камериерката я издърпа от леглото и двете се прегърнаха. — О, как ми се иска да си отида в къщи! Защо позволих на татко да ме изпрати в тази ужасна страна?
— Някой ден всичко ще се обърне към добро. А сега дайте да видя… — Мери Кейт отвори гардероба. — Трябва да ви избера подходящ тоалет.
Роуз се протегна и попита небрежно:
— Няма ли да ме придружиш? Макар да е излишно, защото аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си. А след като кралицата идва с краля, нямам нужда от компаньонка.
— Разбира се, че искам да дойда! — Мери Кейт й намигна съзаклятнически. — Няма да пропусна нито миг от този интересен излет. Разбира се, ще се наложи да яздя с кралската прислуга и някои интересни неща ще ми убягнат. Любопитна съм да видя гостилницата. Но първо ще отида да кажа на всички, че ще
