участвате в излета. — Тя приготви бельо, костюм за езда и ботушки и се запъти към вратата. — Облечете се по-бързо, мила! Нямаме много време.
Роуз погледна намръщено към вратата, която се затвори зад камериерката й. Изведнъж усети, че по гърба й се плъзгат ледени пръсти. Какво беше това странно чувство? Тя се потърси от погнуса. Мери Кейт беше права. Днес щеше да бъде хубав ден.
Застана пред тоалетната масичка, където грижливата камериерка беше оставила кана с топла вода и сапун. Изми лицето си и се опита да се подготви за предизвикателствата, които я очакваха. Само Дефорт да се опита да я ядоса, щеше да му даде да разбере!
Зарадвана, че Роуз щеше да вземе участие в излета, Мери Кейт забърза по коридора. Когато чу стъпки зад гърба си, хвърли бърз поглед през рамо и видя лорд Джеймисън Брайънт. Мъжът я настигна и тръгна от лявата й страна, а от дясната се появи приятелят му Джером.
— Желая ви добър ден, милорди — поздрави несигурно жената. Защо се държаха така странно?
— Денят е наистина хубав, добра жено — отговори лорд Брайънт. — Да не би господарката ти да е решила да ни ощастливи с присъствието си на лова?
— Мисля, че да — отговори предпазливо Мери Кейт. Защо я гледаха така втренчено?
— Тогава вероятно и ти ще дойдеш, за да я обслужваш, нали? — попита Джером.
— Разбира се! — Какво ли бяха замислили двамата негодници? Направиха завой и се озоваха в една от многобройните прозоречни ниши.
— Но, милорди… — прошепна нервно жената, когато двамата я блъснаха в нишата. В очите й проблесна ужас.
— За съжаление не можем да ти позволим да прислужваш на господарката си тази вечер — обясни с тъжен глас Джеймисън.
— Не, наистина не можем — потвърди Джером. Мери Кейт се постара да запази самообладание.
— Трябва да ви помоля, милорди… — Двамата мъже метнаха нещо на главата й и възмутеният вик заглъхна в гърлото й.
Междувременно Роуз се бе облякла и тъкмо събираше нещата, които й бяха необходими за нощувката в гостилницата. По едно време се сети, че Мери Кейт се е забавила твърде много. Излезе в коридора и се огледа на всички страни, на камериерката я нямаше. Въздъхна и се върна в стаята си.
Къде ли беше изчезнала Мери Кейт? Ако не се появеше скоро, благородниците щяха да тръгнат и Роуз нямаше да може да се сбогува с нея. Е, щяха да се видят вечерта в нормандската гостилница.
След малко се почука и тя отвори вратата с очакваща усмивка. Пред нея стоеше Джеймисън с елегантен кадифен костюм и блестящо бяла копринена риза с дантелена яка.
— Поздравявам ви, скъпа братовчедке! Нали приехте поканата на краля за ловния излет?
— Да — отговори кратко Роуз.
— Тогава ще ми позволите да ви придружа. Свитата вече се събира в двора, всички са готови за тръгване. Събрахте ли багажа си? Ако позволите, слугата ми Бекман ще отнесе чантата долу.
— Още не съм съвсем готова…
— О, аз мога да чакам, Роуз.
— Всъщност смятах да остана тук, докато се върне Мери Кейт.
— В последно време непрекъснато я губите от очите си — отбеляза иронично мъжът. — Намерихте ли я снощи? Баща ви трябваше да изпрати с вас по-надеждна служителка.
Младата жена се усмихна хладно.
— Мери Кейт е най-добрата камериерка на света.
— Тогава защо не е на мястото си? Помислете си, вие сте поканена да вземете участие в кралския лов! Какво би казал баща ви, ако узнаеше, че не сте приели поканата на Негово величество само заради една небрежна слугиня?
— Надявам се, че тя няма да ме остави да чакам дълго, лорд Брайънт. Вървете без мен, а аз ще се присъединя веднага щом се върне Мери Кейт.
— Не, аз ще чакам с вас — отговори сърдито той.
Роуз се поколеба. Мери Кейт сигурно беше вече при слугите, които щяха да пътуват с господарите си. Тази вечер щеше да я види. Освен това не искаше да остава насаме с наставника си.
— Е, добре, лорд Брайънт, нека слугата ви вземе вещите ми. Прав сте, Мери Кейт сигурно е вече готова за път.
Мъжът се усмихна доволно и Роуз прехапа устни. Чувстваше се ужасно неловко. Щом научи за смъртта на стария лорд Брайънт, тя писа на баща си, че е нужно да я повери на по-сериозен настойник от младия Джеймисън. Но макар че по Атлантика се движеха много кораби, можеха да минат три месеца, докато баща й получеше писмото и отговорът му стигнеше до английския бряг. Роуз трябваше да бъде много предпазлива, да върви по своя път, но да бъде учтива с Джеймисън, за да остави впечатлението, че се вслушва в съветите му.
— Роуз? — Мъжът й предложи ръката си, слугата му вдигна от пода кожените чанти и тримата излязоха от стаята.
На зазоряване Бет се запъти към малката хижа, скрита дълбоко в гората. Трепереше от страх, защото помнеше още от детството си историите, които се разказваха за мадам Бони. Тя можеше да освободи жената от нежеланото дете, да събуди любовта на мъжа, да предизвика смъртта на врага. Могъща магьосница, силна като мъж. Бет й се възхищаваше и в същото време се страхуваше от нея.
От клоните на дърветата пред хижата висяха камбанки от кости и други знаци, които свидетелстваха за уменията на мадам Бони. Някои хора много искаха да я обявят за вещица и да я осъдят на смърт. Когато царуваше Джеймс I, със сигурност щяха да я обесят, защото кралят беше ожесточен враг на всички вещици.
Мадам Бони надживя и Чарлз I, и Кромуел, а толерантният Чарлз II не се занимаваше с преследване на вещици. Може би той изобщо не вярваше в магията. Бет обаче беше убедена в действието й. Тайнствените сили съществуваха и можеха да се купят с повече пари.
Тя спря пред вратата и се огледа колебливо. Веднъж вече беше идвала при мадам Бони, когато беше млада и глупава и се търкаляше с един слуга в сеното. Последствията едва не разрушиха живота й. Даде всичките си спестявания, за да получи чудодейното питие на мъдрата вещица. А сега носеше в джоба си златните монети на лорд Джеймисън и можеше да си купи с тях най-чудните неща.
Още преди да е почукала, вратата изскърца застрашително и един дълъг, костелив пръст й махна да влезе.
Младата жена пристъпи прага и се огледа страхливо. От гредите на тавана висяха дребни мъртви животни, нещо вреше в гърнето над огъня. Подът беше здраво утъпкан, капаците на прозорците бяха затворени, в полумрака се носеше миризма на мухъл. Мадам Бони носеше мръсна кафява роба, мазни сиви кичури обграждаха мършавото й лице. Очите бяха като черни пещери върху пепелявата кожа.
— Хайде, говори! — заповяда строго тя.
— Трябва ми особено биле.
— За какво?
— Да упойва и прелъстява. Нещо, което е достатъчно силно, за да замъгли духа и в същото време да разпали похотта…
— Много искаш! Опиат и афродизиак! Онова, което търсиш, е опасно. Ще посмееш ли да си играеш с живота?
Бет затаи дъх. Изведнъж помещението се смали и потъмня. Ароматът на билките, които вряха в гърнето, я задави. Тя събра цялата си смелост и извади от джоба си златните монети на Джеймисън.
Черните очи на мадам Бони засвяткаха алчно. Тя грабна една монета, захапа я и погледна изпитателно Бет.
— Дай ми питието! — прошепна умолително момичето. — Искам го силно. Трябва ми достатъчно за трима души. Ще го излея във виното им на вечеря. Искам да ги приспи, а по-късно, когато се събудят, да разпали плътските им желания и да ги заблуди, че са с човека, когото обичат.
