Историческата гостилница се намираше в средата на гората. По-рано била малка крепост, построена в нормандски стил и недостъпна за неприятеля. Дълги коридори водеха към гостните стаи, долният етаж беше изцяло зает от просторна зала. Ловците се разположиха край простите дървени маси, докато слугите разнасяха багажа по стаите. Дебелият гостилничар тичаше забързано насам-натам, възхитен от високопоставените гости, които трябваше да обслужи. Дъщеря му, сияеща от радост, помагаше с всички сили и сръчно разнасяше големи чинии с печени пилета, пресни картофи и зеле.
Роуз се огледа замислено. Нямаше представа с кого ще вечеря. Забелязал нерешителността й, Джеймисън отиде при нея, улови ръката й и я поведе към масата, където седяха лейди Ан и Дефорт.
Ан я посрещна със сърдечна усмивка и протестът замръзна на устните й. Тя зае място до брата на дамата и сведе глава, за да не вижда безсрамно ухиленото му лице. Тези хора умееха да й развалят апетита. Е, докато беше в кралския двор, поне нямаше да напълнее.
— Донеси вино, момиче! — извика сърдито Джеймисън. — Гърлото ми е пресъхнало. Ще позволите ли да ви налея, скъпа Роуз? Заповядайте и вие, прекрасна Ан, лорд Дефорт.
Отначало изглеждаше, че Пиърс ще откаже — просто така, защото не обичаше Джеймисън. Но Ан се опита да запази приличието, като му хвърли умиротворяващ поглед и той кимна едва забележимо.
— Е, добре, Брайънт, можеш да налееш.
Роуз прехапа устни. Лордът беше невероятно галантен с лейди Ан. Тя го погледна крадешком и неволно се запита какво ли би било, ако и с нея се отнасяше така мило.
След като напълни чашите, Джеймисън разказа, че залата съдържа най-различни старинни предмети. Посочи ги на Роуз и обясни, че и неговият дом бил построен скоро след нормандското нахлуване. Разговорът им не интересуваше Дефорт. Очевидно той понасяше компанията на Джеймисън и Джером само заради Ан. Пиеше много и разговаряше предимно с Ан, без да повишава глас.
Джером наблюдаваше внимателно сестра си, а след известно време устреми любопитен поглед към Роуз. Тя срещна погледа му и се опита да отговори на усмивката му.
Скоро им сервираха вечерята и момичето направи опит да яде. Отново нямаше апетит — може би защото беше пила твърде много вино. Тя усещаше върху себе си изпитателния поглед на Джеймисън, без да забелязва, че той пълни непрекъснато чашата й.
Кралят се изправи, държа кратка реч и посвети вечерта на жена си, която се изчерви цялата и му благодари смутено. Роуз неволно се запита дали тя знаеше за изневерите на мъжа си. Вероятно ги приемаше, без да се оплаква, за да запази позицията си. Освен това Чарлз беше изключително нежен мъж — макар че даряваше много жени с нежността си.
В помещението беше горещо и Роуз чуваше пращенето на огъня в камината с някаква нереална яснота. Колко високо се смееха и говореха гостите… На подиума излезе изпълнител на арфа, после светлините угаснаха и специално поканеният кукловод изпълни игра на сенките зад опънатото платно. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху съдържанието на пиесата, но не успя. Тази непоносима горещина… Обстановката се набиваше в съзнанието й с безмилостна натрапчивост. Дори слабата светлина пареше в очите й. Колко беше уморена! Ресниците й затрепкаха.
Какво ставаше с нея? Беше пила малко повече вино, но това не можеше да бъде причина за състоянието й. Главата й се замая. Всъщност, какво значение имаше? Чувстваше се изтощена, но в същото време невероятно лека и въздушна. Май трябваше да си легне. Сега трябваше да стане и да отиде в стаята си. Кралските слуги бяха подготвили всичко за нощувката и Мери Кейт вече я чакаше в отредената й стая. Роуз се опита да проговори, но успя едва след няколко опита.
— Бих желала да си почина. — Шепотът й дойде някъде много отдалеч и тя се обърна към Ан с молба за помощ. Ала дамата не я чуваше. И нейните очи бяха стъклени и блестяха неестествено на светлината на огъня.
— Мисля, че всички имаме нужда от сън — намеси се Дефорт. И той изглеждаше като Ан. Очите му бяха впити в лицето на Роуз. Странно, но този път в тях нямаше укор. Виното е виновно за всичко, каза си уморено тя. И той беше пил повече от обикновено и сега изпитваше същата странна безпомощност. Челото му беше смръщено. Вероятно усещаше инстинктивно някаква опасност и беше загрижен за дамите. Това беше съвсем естествено. Нали бяха в компанията на Джеймисън и Джером. Защо ли Пиърс Дефорт не ги харесваше? Роуз се опита да си спомни, но не можа. Чувстваше се някак унесена и сякаш се рееше в облаците.
— С Ан ще ви отведем в стаята ви… — започна мъжът и изведнъж млъкна, забелязал, че не може да стане.
Роуз го видя да се олюлява, но не се изненада. Главата му падна на масата. Я виж ти, великият Дефорт! Би трябвало да се наслади на тази сцена и да се позабавлява за негова сметка, но тя не беше в състояние нито да мисли, нито да чувства. Единственото, което я вълнуваше, беше странната горещина, която се разливаше по тялото й.
— Аз ще ни отведа в стаята ви — проговори мъжки глас.
Джеймисън! В главата й звънна предупредителна камбанка, но тя не й обърна внимание. Надигна се бавно, опря се на ръката му и направи няколко крачки към изхода. Мъжът до нея каза нещо, но тя не разбра нито дума.
— Не — прошепна безсилно тя.
— Всичко е наред. Ще повикам Мери Кейт — обеща с усмивка той. Слава Богу! Роуз имаше нужда от помощта на камериерката си.
Наистина ли беше пила повече от друг път? Светът се въртеше пред очите й. Някой шепнеше нещо зад гърба й и тя се обърна да види какво става.
— Бъди малко по-внимателна! Свали й ризата.
Някой издърпа долната риза през главата й и тя пропадна в гъста мъгла. Сънуваше ли? Къде беше Мери Кейт? Защо се отнасяше толкова грубо с нея?
— Мери Кейт… — Устните й напразно се опитваха да оформят името.
— Да, да. Вдигнете ръката си. Ето, така е добре.
Стана й студено и тя проплака недоволно.
— Замръзвам!
— Скоро ще се стоплите. — Чу се неясно кискане. В стаята имаше жена. Май че беше Мери Кейт, макар да изглеждаше някак странно в полумрака и движенията й бяха тромави.
Зад гърба й се чу мъжки глас:
— Сигурна ли си, че онзи е извън строя?
— Вещицата обеща, че питието е много силно и няма грешка.
— А къде е Ан?
— Скоро ще дойде и нейният ред…
В стаята се възцари тишина. Роуз имаше чувството, че е обградена от черни сенки. Тя се сви на кълбо и скоро заспа.
Сънят й беше още по-странен. Увличащ, разтърсващ, невероятен сън. Вече не мръзнеше. Усещаше до себе си нещо топло, меко. Нещо, което докосваше кожата й и излъчваше топлина. По тялото й се разливаха топли вълни.
— Любов моя…
Тя чу мъжкия шепот и отново се понесе в облаците — сребърни облаци, които се вливаха в сребърен поток. Мъжът в съня й не бързаше да се доближи. Лежеше до нея съвсем гол, по гърдите и раменете му се движеха корави, бронзови мускули. Имаше дълги, силни крака. Тя се опита да погледне в очите му, но бързо се върна отново към прекрасното тяло. И не се засрами от нахалството си, защото продължаваше да плува в сребърните облаци.
— Желая те, Господи, как те желая! Уморен съм до смърт, но те желая по-силно от всякога. Винаги ще бъде така, винаги…
Две ръце обгърнаха Роуз и я привлякоха към силните, корави гърди. Ръцете я милваха, пръстите се плъзгаха по кожата й и навсякъде, където минеха, оставяха парещи следи. Мъжки ръце по голата й кожа…
Сребърната мъгла се разсея и тя потъна в непрогледен мрак. Продължаваше да се рее в облаците, но огънят беше някъде долу на земята — безкрайно далече от нея.
