големия стол пред камината, мечът му беше облегнат на стената. Мъжът се олюля и се залови за рамката на леглото. Обзет от див гняв, той стисна здраво зъби. Започваше да разбира какво се е случило.
Погледна отново Роуз и в очите му имаше такава омраза, че тя изпищя тихо и се сви в другия край на леглото. Много й се искаше да скочи и да избяга от стаята му въпреки голотата си.
Беше го сравнила с кон, магаре и елен, но сега й приличаше на разярен лъв.
Мъжът застана пред нея и тя видя трептенето на мускулите по ръцете му, свитите юмруци, заплашително смръщеното чело. Очевидно полагаше огромни усилия да се сдържа, за да не я удуши.
— Господи! — прошепна задавено той. — Какво ми причини!
— Аз? — Тя скочи като ужилена и се хвърли като фурия върху него, решена да му издере очите. — Аз! Мръсник! Защо не се запиташ какво ми причини ти?
Мъжът беше твърде силен за нея и ноктите й успяха само да оставят кървава следа на гърдите му. Той я стисна за раменете, вдигна я високо във въздуха и я разтърси като чувал с брашно.
— Ти си вещица! Вчера ми каза, че ако поискаш, ще ме имаш!
— Никога не съм те искала. Аз те мразя, отвращавам се от теб, аз…
— Какво направи с мен?
— Нищо! — изкрещя тя. Очите й се напълниха със сълзи. Цялата трепереше от страх.
Когато усети голото й тяло толкова близо до своето, мъжът изруга и я пусна да падне на леглото. Едва сега Роуз забеляза кървавите петна по чаршафите и разбра, че нощта не беше била сън. Притисна устата си с ръка и се отдръпна към другия ъгъл на леглото.
— Кажи ми какво направи с мен? — попита заплашително мъжът и се надвеси над нея. — Сложила си нещо във виното ми, нали? — Тя замахна и го удари през лицето. Той сграбчи ръката й и отново я дръпна към себе си. — Само ако посмееш да ме удариш още веднъж, ще съжаляваш за деня, в който си се родила!
— Пусни ме! Ще викам! Ще дойде кралят и…
— Кралят! Точно това си възнамерявала, нали, моя красива Роуз? Няма да постигнеш целта си. Няма да се оженя за теб.
— Ти сериозно ли мислиш, че искам да стана твоя жена, Дефорт? Не познавам човек, който да ми е по- отвратителен от теб. По-добре да се омъжа за някой прокажен! Аз те презирам! Ти си идиот! Защо не искаш да разбереш, че са ни забъркали в някаква коварна игра? Господи, какво направи с мен… — Тя се разтрепери с цялото си тяло. Много й се искаше да се скрие под завивките, да затвори очи, за да не се събуди никога вече.
На вратата отново се почука, чу се дискретно покашляне. Кралят се бе върнал.
— Пиърс, трябва да говоря с вас.
Дефорт я пусна и се изправи. В очите му искреше леден гняв. Наистина ли бе повярвал, че тя го е примамила в капана? Погледът му се върна на кървавите петна, после отново се устреми към нея и тя се сви, сякаш я беше ударил. Уви се в чаршафа и вирна упорито брадичка.
— Още веднъж ще повторя, че се отвращавам от теб! — изсъска вбесено тя, опитвайки се да се пребори с напиращите сълзи. — Не искам да се омъжа за теб! Ти си един жалък глупак! Онова, което ми стори, е непростимо. Аз съм тази, която загуби честта си, не ти. Велики Боже… — Изпълнена с парещ срам, тя захълца неудържимо. — Толкова ми се иска да те видя обесен или разчекнат между четири коня! Няма ли най-после да разбереш, че нямам нищо общо с тази мръсна игра?
Мъжът й обърна гръб, навлече панталона си, стегна колана и отново се обърна към нея.
— Моли се да си невинна! Защото ако открия, че си играла някаква роля в заговора, ще си платиш скъпо и прескъпо. Кълна се, че няма да ти простя! — Той изскочи от стаята с гневни крачки и затръшна вратата зад себе си.
ШЕСТА ГЛАВА
Пиърс последва краля надолу по стълбата. Чарлз побърза да прогони прислужниците, които сервираха горещ шоколад, и седна пред камината.
— Мисля, че разбирам какво се е случило — започна с уморен глас той. — Лорд Брайънт е изчезнал с лейди Ан.
— Отвлякъл я е! Аз ще я намеря. — Пиърс се обърна към вратата.
— Чакайте! — извика кралят.
— Нямам време.
— По дяволите, трябва да ме изслушате. Още сега ще се върна в двореца. Когато се успокоите, можете да ме срещнете там. И внимавайте, когато откриете бегълците. Не искам да ви обесят за убийство. Помнете, че трябва да сдържате буйния си нрав.
Пиърс се измъчваше от страх и чувство за вина. Трябваше непременно да потърси Ан.
— Простете ми, Ваше величество. — Той се поклони дълбоко и забърза навън. Отиде в обора, отхвърли помощта на ратаите и сам оседла Беоулф.
Претърси всички улици на Лондон и околностите, опитвайки се да открие какво точно се е случило. Чувствата му бяха в пълен безпорядък.
Скоро разбра, че някой е измислил коварен план. И той, и любовницата му бяха паднали в капана. Той се бе събудил в леглото с Роуз Удбайн, а Джеймисън беше отвлякъл Ан, вероятно с помощта на Джером. Пиърс трепереше за живота й. Можеше само да се надява, че ще я открие скоро.
Не искаше да мисли за миналата нощ, за да не си спомня невероятното желание да притежава младата американка. От нея се излъчваше неустоима магия, много по-силна, отколкото във фантазията му, която рисуваше примамващи чувствени картини.
Никога преди не се беше чувствал толкова гневен и засрамен. Роуз Удбайн му бе заявила, че ако поиска, може да го има. Дали беше взела участие в интригата, а сега го уверяваше в невинността си, защото съучастниците й бяха избягали? Не, тя нямаше да се отърве толкова лесно. Той щеше да намери Ан, Джеймисън и Джером и всички виновни щяха да си получат заслуженото. Бяха отишли твърде далеч.
Докато обикаляше улиците, той заговаряше минувачите, подкупваше ги или заплашваше, но никой не можа да му каже къде е била отведена Ан. Не я намери нито в къщата, която споделяше с Джером, нито в Хершиър Плейс, двореца на Джеймисън, нито в лондонската му градска къща.
Най-после срещна една свидетелка, обикновено селско момиче, което беше видяло трима ездачи, загърнати в тежки наметки, на около три мили от нормандската гостилница. За съжаление момичето не беше проследило в каква посока са тръгнали.
Ако разчиташе само на себе си, той нямаше да я намери никога. Трябваше да се върне в кралския двор и да измоли помощта на Чарлз. Едва сега, когато изтощението прогони гнева, той осъзна, че кралят вече е разпратил съгледвачите си да търсят изчезналите.
Смъртно уморен, изпълнен с копнеж за топла вана и остър бръснач. Пиърс се върна в покоите си. Веднага след като предаде Беоулф в ръцете на един ратай, той получи вест, че трябва незабавно да се яви пред Чарлз. Само след минута вече седеше в топлата вода, измъчван от ново чувство за вина. Можеше само да се надява, че любимата му не е била подложена на мъчения. За стотен път се запита дали и Роуз Удбайн е била измамена като него, или е участвала в играта. Затворил очи, той си припомняше всяка казана от нея дума. Тя бе заявила ясно и недвусмислено, че ако поиска, ще го има. И в същото време твърдеше, че предпочита да се омъжи за маймуна или за болен от проказа.
Дълбоко нещастен, мъжът потопи тъмната си глава във водата. Какво ли беше изтърпяла Ан, докато той потъваше в сладкия сън на екстаза? Джеймисън я обожаваше. Той беше неспособен да й стори зло. Джером е главният злодей, каза си с въздишка Пиърс. Сигурно той е в основата на заговора. Всъщност, какво значение имаше чия е била идеята? Той щеше да отмъсти и на двамата. Те го знаеха, затова бяха избягали.
А Роуз Удбайн… По гърба му пролазиха тръпки. Той си припомни нощта и онази странна сребърна мъгла, която го обгръщаше… Беше уморен до смърт, когато усети до себе си женското тяло. Повярва, че е Ан, а се оказа, че е била Роуз. Повярва, че сънува, и се съедини с нея с цялата си страст, без да изпитва чувство за вина, само божествен екстаз. Какво неустоимо желание… Ароматът на Роуз, вкусът на устните й, копринената кожа под пръстите му, задъханото движение на хълбоците, съвършеното тяло… Още вчера си
