Джефри.
— Никога, кълна се в честта си! Как можете да искате това от мен?
— Ти си човекът, на когото вярвам безусловно. Нали трябва да ме подкрепиш и по-късно? Ще се бием, докато позволява разумът, а когато усетим, че е по-добре да избягаме, ще тръгнем в противоположни посоки. Ще ме чакаш в замъка Дефорт.
Джефри понечи да протестира, но хората на Харисън вече излизаха от къщата.
— Господи, той е убил и жената, милорд! — извика един от войниците. — Красивата лейди Ан лежи на пода, окъпана в собствената си кръв!
— Как можахте да направите това, Дефорт! — проговори невярващо Харисън.
— Аз съм невинен, милорд — отговори решително Пиърс. — Трябва да ми повярвате. Примамиха ме в капан, за да ми припишат това грозно престъпление.
— Вие заплашвахте да убиете Джеймисън, всички го знаят.
— Да, но никога не бих убил Ан. Аз я обичах.
— Ревността ви е подтикнала към това кърваво дело.
— Бог ми е свидетел, аз нямам нищо общо с това, Харисън!
— Тогава излезте пред краля и докажете невинността си.
— И как ще го направя, ако ме хвърлите в Нюгейт или Тауър? — Пиърс полагаше огромни усилия да говори спокойно. — Сега ще мина покрай вас и ще си отида в къщи. Няма да нараня никого, но и няма да умра в този двор, защото трябва да остана жив, за да докажа невинността си. Всеки, който се изпречи на пътя ми, ще бъде отстранен безмилостно. Предупреждавам ви, че ценя високо свободата си и няма да се поколебая да пролея кръв, колкото и да съжалявам за това. Милорд, моля ви, не изпращайте хората си срещу мен!
Тайър Харисън го погледна потиснато и поклати глава.
— Не мога да ви пусна да си отидете. Не бъдете глупав, Пиърс! Мой дълг е да ви задържа и вие го знаете. — Той захвърли настрана церемониите и се обърна заклинателно към него: — Добри ми приятелю, ние сме шестима!
— Правото е на моя страна и ще ми вдъхне сила. — Пиърс извади меча си от ножницата. — Щом искате да се биете с мен, чакам ви!
Първият войник се втурна срещу него с изваден меч, но Пиърс го отблъсна умело и го изпрати в другия ъгъл на двора. Следващите двама войници се хвърлиха едновременно върху херцога — смели, но неопитни момци, които бяха обезоръжени без усилия. Докато се биеше, Пиърс проследи с ъгълчето на окото си, как двама се опитаха да го нападнат в гръб, но бяха отстранени от Джефри.
Без да губи време, той хукна към коня си, метна се на седлото и се обърна към Харисън, който също беше на кон:
— Сърцето не ми позволява да ви убия, стари приятелю! Знаете, че няма да ме спрете.
Беоулф блъсна коня на констейбъла, който загуби равновесие и се свлече на земята. Все пак старият воин успя да стъпи здраво на краката си и отскочи встрани, за да не бъде стъпкан от подплашеното животно.
Без да обръща повече внимание на Харисън, Пиърс мушна сабята си в ножницата, извади пистолета си и стреля във въздуха. Конете на войниците се подплашиха от гърма и се разбягаха в мрака. Така щеше да спечели малко време.
Беоулф също потропваше нервно с копита и явно нямаше търпение да се отдалечи от това опасно място. Пиърс го укроти с няколко тихи думи и се обърна отново към стария си приятел:
— Аз не съм убил нито Ан, нито Джеймисън, кълна ви се! — после пришпори коня си и даде знак на Джефри.
Двамата изскочиха през отворената порта и мракът ги погълна. После се разделиха и никой не знаеше в каква посока е тръгнал другият.
— Велики Боже, милорд! — извика един от младите войници и с мъка се изправи на крака. — Този човек е същински дявол! Как само умее да върти меча! Всички казват, че бил велик воин, смел боец за делото на краля. Колко е тъжно, че е станал убиец!
— Хм… — Харисън отърси праха от дрехите си, бутна настрана младия войник и влезе в къщата. Щом съзря двата трупа, сърцето му спря да бие. Коленичи предпазливо до лейди Ан и помилва студеното й чело. Тази прекрасна млада жена беше умряла от жестока смърт… Той хвърли бързо поглед към Джеймисън, почеса се по тила и побърза да се върне в двора.
— Ще преследваме ли херцога? — попитаха войниците. — В каква посока ще тръгнем?
— Проклети глупаци! — изрева сърдито Харисън. — Толкова ли ви се иска да опитате меча му? Засега сте живи и здрави, защото той поиска така.
— Но, милорд! — опита се да възрази младият Андерсън. — Той е двоен убиец!
— Готов съм да се закълна в живота си, че лорд Дефорт не е извършил тези убийства!
— Да, но той е заплашвал лорд Брайънт, а и нали получихме нареждане да го заловим?
— Дръжте си устата, млади човече. Познавам добре Пиърс Дефорт. Двамата се сражавахме рамо до рамо в гражданската война. Знам що за човек е и съм уверен, че не е убил Брайънт.
— Откъде можете да знаете?
— Защото през всичките тези години не е убил нито един мъж в гръб, все едно приятел или враг. Дори да е бил бесен от ревност, не би сторил зло на лейди Ан. Ще го намерим и ще се опитам да му обясня, че трябва да се яви пред краля. Всичко с времето си. А сега идете в къщата и покрийте двата трупа. Макар че завивките вече няма да ги стоплят…
Роуз се разхождаше неспокойно в малката си стая и непрекъснато си представяше какво ставаше сега в Хънтингтън Манър. Пред очите й беше все Пиърс, който прегръщаше страстно лейди Ан и й се кълнеше, че ще я спаси.
А после Джеймисън се нахвърляше върху него и двамата извеждаха мечовете си. Никой не беше в състояние да победи Пиърс, но ако се намесеха и стражите…
Най-после Роуз си забрани да мисли за мъжа си, защото щеше да полудее. Наля си чаша вино, надявайки се, че алкохолът ще успокои нервите й. След известно време се съблече, извади бяла риза от пътната си чанта, облече я и си легна. Ала не можа да заспи. Скоро стана от леглото, изпи още една чаша вино и се заразхожда нервно по стаята.
Само след няколко крачки обаче се отпусна изтощено в креслото пред камината и се загледа с невиждащи очи в пламъците. Сложи глава на облегалката и очите й се затвориха.
Очевидно беше задрямала, защото се стресна от някакъв шум и видя в рамката на вратата мъж, който я наблюдаваше.
— Пиърс! — извика смаяно тя.
— Роуз. — В гласа му звучеше прикрита заплаха. Защо не се приближаваше?
Тя скочи, втурна се към него и обви с ръце врата му.
— Върна се! Надявам се, че не си ранен! — Тя опипа бързо гърдите и гърба му, толкова загрижена за здравето му, че не забеляза сковаността му.
— Не ме ли очакваше?
— Мислех, че… Ан! Намери ли Ан?
— Намерих я.
— И въпреки това се върна? — пошепна плахо тя.
— Въпреки това се върнах — потвърди спокойно той. — Не си очаквала това, нали? Признай!
Тя го гледаше, без да разбира.
— Така е, не го очаквах, но най-силното ми желание беше да се върнеш отново при мен. Кълна ти се. — Какво ли означаваше този студен поглед? Тя отстъпи крачка назад.
— О, Роуз, Роуз… — Той застана пред нея, стисна я за раменете и главата й се отпусна безсилно назад. На лицето му се появи усмивка, но в нея нямаше утеха. Тя беше също така подигравателна като милувката на пръстите, които се плъзгаха по лицето й. Той целуна полуотворените й устни, после изведнъж посегна към деколтето на ризата й и я раздра по дължина.
Роуз изпищя задавено, политна назад и се опита да скрие гърдите си. Пиърс я последва решително, все
